С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
23 2 яну 2015, 9:00, 20924 прочитания

Дипломатично и лично

Как се промени България през погледа на посланика на Япония Такаши Коидзуми

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Профил

Н.пр. Такаши Коидзуми е посланик на Япония в България от октомври 2012 г. Това е третото му идване на назначение в страната. Първият му мандат е през 1979 - 1982 г., когато той е трети секретар по културни, политически и икономически въпроси към посолството на Япония. Шест години по-късно отново идва в България, този път като първи секретар по политически и икономически въпроси. Тръгва си през 1991 г. и 22 години след това се завръща пак, вече като посланик. Междувременно заема постове в посолствата на Япония в САЩ и в Източен Тимор, както и различни позиции в държавната администрация. В годината, когато България отбеляза 25 години от промяната, "Капитал" се обърна към Н.пр. Такаши Коидзуми, за да разкаже как изглежда тя през неговия поглед.
Вие пристигате на назначение в България за пръв път през 1979 г. Какви бяха очакванията ви, идвайки тук?

Стъпих за пръв път на българска земя през юли 1977 г., но започнах работа като дипломат в посолството на Япония през 1979 г. Преди това в течение на 2 години изучавах български език.
По това време в редица аспекти България бе непозната страна в Япония. Ако трябва да изброя какво знаех аз самият за нея, то се свежда до това, че България е социалистическа страна в Източна Европа, в която хората говорят славянски език, и е известна със своето хорово изкуство и художествената гимнастика. Това, което лично познавах, бе конфитюрът от ягоди, който се продаваше в близкия супермаркет, и набиращото все по-голяма популярност българско кисело мляко, което се бе появило на японския пазар едва преди няколко години.

Как видяхте страната тогава, какво ви изненада, какво ви впечатли приятно и какво недотам приятно?


Първото ми впечатление за България бе такова, че си казах: "Ах, какво приятно и свежо място." Пристигнах през юли в София от Токио, където времето през този период е много задушно и дъждовно, и хубавото и сухо време, което ме посрещна в София, ми се видя много гостоприемно.

От друга страна, в социалистическа България, разположена на Балканския полуостров, имах най-разнообразни преживявания, свързани със сблъсъка с различна и дотогава непозната за мен култура. Много скоро след пристигането ми в България ми се наложи да си купя кибрит. Отидох до близкия павилион и попитах дали имат кибрит, а продавачката мълчаливо поклати глава наляво-надясно. Помислих си, че нямат, и отидох до следващия магазин, където отново попитах същото. Продавачката отново поклати глава наляво-надясно. Мина известно време и научих, че когато искат да кажат "да", българите поклащат глава по този начин, и тогава разбрах, че и на двете места са имали кибрит. Ето тази смешна история бе един от сблъсъците ми с чуждата култура.

Впечатлението ми за социалистическа България бе, че страната не е свободна и е бедна. Но, от друга страна, това бе период, в който хората проявяваха взаимопомощ и съчувствие един към друг. Например, когато майки с малки деца или възрастни хора се качваха или слизаха от трамвая или автобуса, хората наоколо бяха готови да им се притекат на помощ. Иска ми се никога да не се загуби това чувство на съпричастност към другите.



Но ако трябва да спомена каква бе атмосферата като цяло, тя бе някак тягостна, което произтичаше от вибрациите на социалистическата система. От позицията си на дипломат аз трябваше винаги да бъда предпазлив и да имам едно наум дали някой не ме наблюдава. И обратното, когато контактувах с българи, трябваше да внимавам да не навлека неприятности на някого.

Имате ли особено ярък спомен от този период?

Имам най-различни спомени, но ако трябва да посоча само един, то това е раждането на най-големия ми син. Аз и съпругата ми Томоко се оженихме в Токио през април 1981 г., след което тя забременя и на 7 февруари 1982 г. в родилния дом на Медицинска академия се появи нашият най-голям син Такато. По това време сред японците, които живееха в България, нямаше такива, които да желаят децата им да се родят тук, поради бедната обстановка в болниците и езиковия проблем. Но съпругата ми и аз бяхме решили тя да роди в нашата тъй обичана България.

Оказа се, че между България и Япония съществуват различни навици и схващания както по отношение на подготовката по време на бременността, така и при самото раждане и отглеждането на децата. И тук ние сме изключително много задължени на една българка, която бе по-възрастна от нас. Това бе нашата учителка Елена Аринска, която идваше у дома да преподава български език на мен и моята съпруга. Това бе първото раждане на съпругата ми и г-жа Аринска се превърна в нейна истинска българска майка. Тя ни научи как да се грижим, за да зарасне пъпа на бебето по начин, който бе различен от японския. Показа ни как да повиваме бебето по начин, който също бе различен. Аз и съпругата ми научихме от г-жа Аринска как да отгледаме нашия първороден син по общоприетия български маниер, как да го изкъпем, как да го сложим да спи, как да го успокоим, когато се разплаче през нощта.

Преди всичко никога няма да забравя деня на самото раждане. По това време, непосредствено след раждането, дори и съпругът нямаше право да влезе в родилния дом. Спомням си как г-жа Аринска ме покани да отидем на посещение в болницата. Когато стигнахме на входа, тя ме помоли да изчакам малко и се шмугна някъде навътре. След малко се появи с бяла лекарска престилка в ръка и ми каза да я облека. Аз все още стоях и се двоумях, а тя ме посъветва, докато вървим по коридора, дори някой да ме заговори, по никакъв начин да не му отговарям. Така ме заведе до болничната стая, където успях да се видя със съпругата ми и бебето, което току-що се бе родило. Г-жа Аринска е наш благодетел, който ние никога няма да забравим.

Това е история с продължение. Шест години по-късно, през юни 1988 г., по време на моя втори мандат, моята съпруга роди нашия трети син Хидето в България. Това стана в същата болница на Медицинска академия. При постъпване в болницата, преди самото раждане, ни заведоха да ни покажат стаята. Когато влязохме в нея, аз и съпругата ми се спогледахме и си казахме, че тази стая ни е позната. Тя бе същата, в която преди 6 години се бе родил първият ни син. По какво я разпознахме? По пукнатината върху стъклото на прозореца в стаята, която бе същата както преди 6 години.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Приковани онлайн 30 Приковани онлайн

Как интернет ни промени и се промени

28 дек 2014, 16850 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Преди 15 години" Затваряне
Ромите, които не видяхте в новините

Историите на трима млади хора, чиито мечти са по-големи от стереотипите

Още от Капитал
В милиардната паяжина на Спайдърмен

Sony и Disney първо се скараха, а после се разбраха за филмовите права върху комиксовия герой

Новите инженери на "Бош"

Германската група направи инженеринг център в София, който разработва технологии за автомобилната индустрия

Втори опит: Келнер взима bTV

Фондът на чешкия бизнесмен PPF е съвсем близо до сключването на сделка за целия бизнес на американската компания CME

Максимилиан Калед: Даваме на клиента бърз външен поглед за 48 часа

Съоснователят на рекламната агенция Pop Up Agency пред "Капитал"

Kалендар и домашно кино

По-интересните събития от уикенда и седмицата

Джазменът като блусар

Китаристът Джон Скофийлд за това какво наистина има значение в музиката

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10