Дипломатично и лично
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Дипломатично и лично

Дипломатично и лично

Как се промени България през погледа на посланика на Япония Такаши Коидзуми

Светломира Гюрова
21412 прочитания

© Посолство на Япония


Профил

Н.пр. Такаши Коидзуми е посланик на Япония в България от октомври 2012 г. Това е третото му идване на назначение в страната. Първият му мандат е през 1979 - 1982 г., когато той е трети секретар по културни, политически и икономически въпроси към посолството на Япония. Шест години по-късно отново идва в България, този път като първи секретар по политически и икономически въпроси. Тръгва си през 1991 г. и 22 години след това се завръща пак, вече като посланик. Междувременно заема постове в посолствата на Япония в САЩ и в Източен Тимор, както и различни позиции в държавната администрация. В годината, когато България отбеляза 25 години от промяната, "Капитал" се обърна към Н.пр. Такаши Коидзуми, за да разкаже как изглежда тя през неговия поглед.

Вие пристигате на назначение в България за пръв път през 1979 г. Какви бяха очакванията ви, идвайки тук?

Стъпих за пръв път на българска земя през юли 1977 г., но започнах работа като дипломат в посолството на Япония през 1979 г. Преди това в течение на 2 години изучавах български език.

По това време в редица аспекти България бе непозната страна в Япония. Ако трябва да изброя какво знаех аз самият за нея, то се свежда до това, че България е социалистическа страна в Източна Европа, в която хората говорят славянски език, и е известна със своето хорово изкуство и художествената гимнастика. Това, което лично познавах, бе конфитюрът от ягоди, който се продаваше в близкия супермаркет, и набиращото все по-голяма популярност българско кисело мляко, което се бе появило на японския пазар едва преди няколко години.

Как видяхте страната тогава, какво ви изненада, какво ви впечатли приятно и какво недотам приятно?

Първото ми впечатление за България бе такова, че си казах: "Ах, какво приятно и свежо място." Пристигнах през юли в София от Токио, където времето през този период е много задушно и дъждовно, и хубавото и сухо време, което ме посрещна в София, ми се видя много гостоприемно.

От друга страна, в социалистическа България, разположена на Балканския полуостров, имах най-разнообразни преживявания, свързани със сблъсъка с различна и дотогава непозната за мен култура. Много скоро след пристигането ми в България ми се наложи да си купя кибрит. Отидох до близкия павилион и попитах дали имат кибрит, а продавачката мълчаливо поклати глава наляво-надясно. Помислих си, че нямат, и отидох до следващия магазин, където отново попитах същото. Продавачката отново поклати глава наляво-надясно. Мина известно време и научих, че когато искат да кажат "да", българите поклащат глава по този начин, и тогава разбрах, че и на двете места са имали кибрит. Ето тази смешна история бе един от сблъсъците ми с чуждата култура.

Впечатлението ми за социалистическа България бе, че страната не е свободна и е бедна. Но, от друга страна, това бе период, в който хората проявяваха взаимопомощ и съчувствие един към друг. Например, когато майки с малки деца или възрастни хора се качваха или слизаха от трамвая или автобуса, хората наоколо бяха готови да им се притекат на помощ. Иска ми се никога да не се загуби това чувство на съпричастност към другите.

Но ако трябва да спомена каква бе атмосферата като цяло, тя бе някак тягостна, което произтичаше от вибрациите на социалистическата система. От позицията си на дипломат аз трябваше винаги да бъда предпазлив и да имам едно наум дали някой не ме наблюдава. И обратното, когато контактувах с българи, трябваше да внимавам да не навлека неприятности на някого.

Имате ли особено ярък спомен от този период?

Имам най-различни спомени, но ако трябва да посоча само един, то това е раждането на най-големия ми син. Аз и съпругата ми Томоко се оженихме в Токио през април 1981 г., след което тя забременя и на 7 февруари 1982 г. в родилния дом на Медицинска академия се появи нашият най-голям син Такато. По това време сред японците, които живееха в България, нямаше такива, които да желаят децата им да се родят тук, поради бедната обстановка в болниците и езиковия проблем. Но съпругата ми и аз бяхме решили тя да роди в нашата тъй обичана България.

Оказа се, че между България и Япония съществуват различни навици и схващания както по отношение на подготовката по време на бременността, така и при самото раждане и отглеждането на децата. И тук ние сме изключително много задължени на една българка, която бе по-възрастна от нас. Това бе нашата учителка Елена Аринска, която идваше у дома да преподава български език на мен и моята съпруга. Това бе първото раждане на съпругата ми и г-жа Аринска се превърна в нейна истинска българска майка. Тя ни научи как да се грижим, за да зарасне пъпа на бебето по начин, който бе различен от японския. Показа ни как да повиваме бебето по начин, който също бе различен. Аз и съпругата ми научихме от г-жа Аринска как да отгледаме нашия първороден син по общоприетия български маниер, как да го изкъпем, как да го сложим да спи, как да го успокоим, когато се разплаче през нощта.

Преди всичко никога няма да забравя деня на самото раждане. По това време, непосредствено след раждането, дори и съпругът нямаше право да влезе в родилния дом. Спомням си как г-жа Аринска ме покани да отидем на посещение в болницата. Когато стигнахме на входа, тя ме помоли да изчакам малко и се шмугна някъде навътре. След малко се появи с бяла лекарска престилка в ръка и ми каза да я облека. Аз все още стоях и се двоумях, а тя ме посъветва, докато вървим по коридора, дори някой да ме заговори, по никакъв начин да не му отговарям. Така ме заведе до болничната стая, където успях да се видя със съпругата ми и бебето, което току-що се бе родило. Г-жа Аринска е наш благодетел, който ние никога няма да забравим.

Това е история с продължение. Шест години по-късно, през юни 1988 г., по време на моя втори мандат, моята съпруга роди нашия трети син Хидето в България. Това стана в същата болница на Медицинска академия. При постъпване в болницата, преди самото раждане, ни заведоха да ни покажат стаята. Когато влязохме в нея, аз и съпругата ми се спогледахме и си казахме, че тази стая ни е позната. Тя бе същата, в която преди 6 години се бе родил първият ни син. По какво я разпознахме? По пукнатината върху стъклото на прозореца в стаята, която бе същата както преди 6 години.

Били сте в България и в бурните години непосредствено след 1989 г.? Как видяхте този преломен момент?

За втори път бях назначен като дипломат в България през февруари 1988 г. Отново бях в България след прекъсване от 5 години и половина, но подобно на болничната стая нищо в страната не се бе променило. Берлинската стена падна на 10 ноември 1989 г. и още на същия ден генералният секретар на комунистическата партия Тодор Живков подаде оставка. Ситуацията бе такава, че и самият аз не очаквах толкова бързо да се разпадне режимът на Живков.

По това време едно след друго се случваха неща, за които не бях и сънувал. Ако върна лентата назад, пред очите ми изникват като на забавен каданс такива кадри като гласовете на множеството от над 50 000 души, свикани от движението "Екогласност" на площада пред храм-паметника "Св. Александър Невски", или пламъците, които излизаха от прозорците на подпаления Партиен дом, а по-късно енергията на хората, изпълнили до краен предел бул. "Ленин" (сега "Цариградско шосе") по инициатива на СДС.

И в града настъпиха различни промени. Ако дотогава предимно се четяха издания като официалния орган на комунистическата партия "Работническо дело" и няколко други, чието съдържание по нищо не се различаваше от неговото, то по-късно, докато се усетя, по будките един след друг започнаха да излизат нови и нови вестници и списания. Но истински се изненадах, когато за пръв път на български се появи списанието за мъже Playboy. Стори ми се, че в резултат от демокрацията в града се усещаше както радостта от свободата да се изказваш свободно, така и известно чувство на обърканост.

От друга страна, това, което бе много притеснително, е, че на пазара престанаха да се появяват стоки от първа необходимост. Ако дотогава в така наречените "дипломатически магазини" човек можеше да си купи необходимия минимум от стоки, постепенно снабдяването с тях ставаше все по-трудно. Например в момента, в който чуехме "знаете ли, че в магазина се продават яйца", жена ми веднага хукваше към магазина, за да ги купи. Аз си тръгнах от България след приключване на моя мандат през януари 1991 г., но научих, че след това икономическите трудности са се задълбочили още повече. В този смисъл бих искал да изкажа моето най-дълбоко уважение към българите, които успяха да преодолеят трудностите и да построят устоите на днешната демократична държава. Приключването на студената война не се свежда единствено до България и не се дължи толкова нито на военната сила, нито на политиката или икономиката, а преди всичко на силната воля на хората в техния стремеж към свобода.

Следващото ви завръщане в България е през 2012 г. Доколко различна ви се стори тя?

За трети път пристигнах в България като посланик през октомври 2012 г. Бяха изминали близо 22 години. Този път България беше много различна. Ако трябва да бъда по-прецизен, имаше неща, които се бяха променили, и такива, които бяха останали същите. От една страна, в града бяха изникнали големи търговски центрове и супермаркети, но историческата част в центъра на София си бе същата. Изградено бе метрото, построени бяха високи сгради, по улиците се движеха японски, немски и други автомобили, които преди не се срещаха. Но остарелите комплекси от епохата на социализма и неравните пътища с дупки си бяха все същите.

От друга страна, промяната, която най-много ме порази, бе огромният демографски срив. Ако паметта не ме лъже, през 1990 г. населението в България наброяваше около 8.95 млн. души. В момента е близо 7.2 млн. Това се дължи на напускащите хора и ниската раждаемост. Но истинската причина се крие във факта, че през последните 20 години България бе преминала през огромни трудности. Ето защо наред с учудването сърцето много ме заболя.

Друго, което силно ме порази, е изключително голямото неравенство в доходите. От една страна, включително аз самият, колкото и да се трудя, никога няма да мога да живея в такива резиденции, в каквито живеят хората с много високи доходи тук. От друга страна, има изключително бедни хора, които не могат да си пуснат парното през зимата и на практика гладуват. Разбира се, някой ще каже, че в известен смисъл това се дължи на приватизацията в условията на свободната икономика, но все пак ми се иска дори всички да не станат милионери, то поне да бъдат по-богати.

Кои са любимите ви места в София и извън нея и как са се променили те през годините?

Силно впечатление прави огромния брой на казината, аптеките и банките в сравнение с преди. Когато вървиш по улицата, те се набиват на очи. А докато пътуваш в провинцията, пред себе си виждаш останки от някогашните държавни предприятия и фабрики, както и изоставени и разрушени постройки. Прилича на някакво тежко бреме, наследено от епохата на социализма. Всеки път, когато ги видиш, ти действат потискащо. Но след малко, когато пред теб се разпростре безкрайното поле с разцъфнали слънчогледи, отново си спомняш колко прекрасна страна е България.

 

Къщата, хората, историите

Преди 100 години, през 1914 г., е завършена резиденцията на британския посланик в България. Красивата софийска "къща" на столичния бул. "Васил Левски", на която българските и британските власти дават статут на защитена, е мълчалив свидетел на добри и трудни моменти в отношенията между Лондон и София – през двете световни войни, комунистическия период, влизането на България в ЕС и НАТО.

За юбилея британското посолство в България създава блога 100 Years UK in BG. Той включва истории на британци, усетили България от първо лице. Те са част от стогодишната история – някои са се установили в страната, други са живели тук само за определен период от време. Общата връзка между всички тях е, че са били част от българската общност и са я видели и изпитали по доста различен начин. С позволението на посолството "Капитал" публикува две от тези истории.

Българското чувство за хумор

От Джон Клоак, посланик на Великобритания в България 1976 - 1980 г.

След три години в търговския отдел ми съобщиха, че мога да стана посланик в София, България. Не знаех нищо за България, освен че се намира в южния, долен ъгъл на картата на Европа, а приятелите ми знаеха още по-малко. Съпругата на един от тях каза: "Джон е назначен в Белгравия!"

[Скоро след като пристигнах] разбрах, че българите имат страхотно чувство за хумор. Също така изпитваха огромна любов към музиката – в страна от девет милиона те имаха девет професионални опери, по една във всеки от големите регионални градове. Това само по себе си говори много!

Връщам се към чувството за хумор. Българите разказваха истории един за друг, срещу системата и руснаците.

Лично чух Тодор Живков, тогавашният първи, да разказва следната шега: Отишъл патриархът в Централния комитет да му поднесе подарък. Тодор Живков отсякъл: "Но това е ЦК на БКП", а Патриархът отговорил: "Да, зная, но за 35 години вие направихте това, което църквата на успя да направи за 2000 години – накарахте хората да спрат да ядат месо." (По онова време българите не разполагаха с много храна, тъй като правеха огромен износ.)

По подобен начин партийният вестник "Работническо дело" всяка седмица публикуваше кратка хумористична колонка. Напълно нормално бе в нея да намери място подобна история: Заместник се жалва на шефа си: "Ужасно ми е трудно да вкарам сина в университет. Можеш ли да помогнеш?" Шефът пита: "Опита ли всичко?" Получил потвърждение, шефът отговоря: "Уволнен си! Мислех, че имаш връзки."

Личните контакти имаха огромно значение.

[В България] всяко семейство можеше да притежава парче земя в провинцията. Освен градския си дом българите имаха право на още един и много от тях се възползваха. Не им беше позволено да назначават хора, но можеха да използват помощта на приятел и цената на тази "приятелска помощ" ставаше все по-висока и по-висока.

Ако пък в неделя вечер излезеше извън София, човек виждаше много коли, пристигащи от провинцията, чиято задна седалка бе отрупана със зеленчуци, яйца и какво ли още не. Андрей Луканов, тогавашният заместник министър-председател, който отговаряше за външните икономически връзки, ми каза: "Това е нашата зелена икономика – никъде не се отчита, но не можем да живеем без нея."

В кабинета на посланика през 60-те

От Кристин Дей, дъщеря на първия британски посланик в България сър Уилям Харпъм (януари 1964 - ноември 1966)

Ник Джордан Мос от британското министерство на финансите дойде на посещение. Той си спомни следния разговор, който бе провел в кабинета на посланика:

– Ник, преди да говорим за доклада, да си направим едно коктейлно парти.

Вече бях свикнал с гостоприемството на посолството на Нейно величество в София, но коктейлно парти в 11 сутринта в делничен ден беше малко прекалено.

– Извинявам се – каза Бил (тогавашният посланик сър Уилям Харпъм - бел. ред.). Ще обясня. Когато в кабинета се обсъжда нещо конфиденциално, не можем да сме сигурни, че няма да ни подслушват. Затова охраната инсталира устройства със записи от коктейлно парти, които заглушават всичко, което иначе бихме казали директно на някого, който може би ни слуша.

Тогава шумотевица изпълни стаята. Сигурно бяха записали поне 200 човека, които говореха на висок глас на всевъзможни езици. На този фон проведохме уникален разговор за икономиката, крещейки един-друг коментари за брутния вътрешен продукт, баланса на плащанията, обменния курс, до момента, в който не се уморихме.

Профил

Н.пр. Такаши Коидзуми е посланик на Япония в България от октомври 2012 г. Това е третото му идване на назначение в страната. Първият му мандат е през 1979 - 1982 г., когато той е трети секретар по културни, политически и икономически въпроси към посолството на Япония. Шест години по-късно отново идва в България, този път като първи секретар по политически и икономически въпроси. Тръгва си през 1991 г. и 22 години след това се завръща пак, вече като посланик. Междувременно заема постове в посолствата на Япония в САЩ и в Източен Тимор, както и различни позиции в държавната администрация. В годината, когато България отбеляза 25 години от промяната, "Капитал" се обърна към Н.пр. Такаши Коидзуми, за да разкаже как изглежда тя през неговия поглед.

Вие пристигате на назначение в България за пръв път през 1979 г. Какви бяха очакванията ви, идвайки тук?

Стъпих за пръв път на българска земя през юли 1977 г., но започнах работа като дипломат в посолството на Япония през 1979 г. Преди това в течение на 2 години изучавах български език.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

23 коментара
  • 1
    chicago514 avatar :-|
    chicago514

    ...... прекрасна страна е България.Така е,ама живота в България не е на същото ниво.

  • 2
    info111 avatar :-|
    info111

    "Мина известно време и научих, че когато искат да кажат "да", българите поклащат глава по този начин, и тогава разбрах, че и на двете места са имали кибрит. Ето тази смешна история бе един от сблъсъците ми с чуждата култура..."


    Една проста и обичайна за много чужденци в България, която може да даде повод за известен размисъл в различни посоки.
    И за изолацията на България от света и прекъсването на естественото й развитие като пълноценна европейска държава за десетилетия; и за изградените бариери между българите и света, проявяващи се и на чисто битово ниво при контактите им с "извънземни", тоест с чужденци "от гнилия запад"; и ако щете и като повод за размисъл колко често българинът едно казва или иска да каже, а друг, често диаметрално притовоположен е резултатът и той все не иска да разбере защо, да се заинтересува и да си извади поука. Щото "от Искъра по-длибоко нема" :)
    Като онзи шоп, който се изправил пред клетката на жирафа в зоологическата градина, гледал го дълго и невярващо и по някое време констатирал дълбокомислено и категорично: " Е те такова животно НЕМА!"


    По този повод се сещам за онзи виц, където един чужденец видял два милиционера в центъра на София и ги запитал за адрес на английски. Милиционерите повдигнали недоумяващо рамене - не знаели английски.
    Чужденецът ги попитал на френски. Пак същото.
    После си задал въпроса и на испански. Пак двигане на рамене от милиционерите.
    Чужденецът се отказал, махнал с ръка и си заминал. Милиционерите го проследили с поглед и единият поучително заключил:

    "Ей, виждаш ли колко е хубаво когато човек знае повече езици!"

    А другият му отвърнал:

    "Е, този като знаеше три да не би да се оправи?"

  • 3
    tsvetko_51 avatar :-|
    tsvetko_51

    Чудесно място си е страната и остава още малко да поузреят или поомекнат малко коравите балкански кратуни е напълно възможно нещата да тръгнат на оправяне:)
    Иначе и аз мога да потвърдя, е освен негативите, особено в очите на един японец, нашата страна има и маса предимства - климат, разнообразие на природата, някои елементи на храната и продуктите и дори ако щете липсата на земетресения като японските.

  • 4
    rosiraycheva50._ avatar :-|
    Роси

    Ако става въпрос само за красота,България е красива страна.Но само с красота не се живее.А ние,някак си не успяваме да я превърнем в добро място за живеене.

  • 5
    info111 avatar :-|
    info111

    До коментар [#4] от "rosiraycheva50._":


    Един немец престоял известно време в България преди години и споделил с българин:

    "България е красива страна, с прекрасна природа,...но българинът до каквото се докосне, и го съспипва."
    А какви хубави деца имате!"

    А българинът му обяснил - - "Ами тях не го правиме с ръцете!"

    А друг чуденец пак така дълбокомислено констатирал в тази връзка - на шега: "България е много красива страна, но има един голям недостатък - в нея живеят твръде много българи!"

    Е, в този контекст като гледам почти всички български правителства от години работят усилено и последователно по отстраняване на този недостатък...

  • 6
    princess_x avatar :-P
    princess_x

    До коментар [#5] от "info111":''"България е много красива страна, но има един голям недостатък - в нея живеят твръде много българи!"
    Е, в този контекст като гледам почти всички български правителства от години работят усилено и последователно по отстраняване на този недостатък...''

    Интересно как ще бъде, когато на тази територия останат да живеят изключително цигани.
    Уж е шега, амо може и да се случи.

  • 7
    geordgeo avatar :-?
    geordgeo

    Интересно е да прочетеш какво мислят другите за нас, само дето дипломатичността, която проявяват няма да разкрие истинските им мисли.

  • 8
    alien_s avatar :-|
    Jessika

    Винаги е интересно да видиш странат си през погледа на друг - в случая един много дипломатичен посланик г-н Такаши Коидзуми.

  • 9
    alien_s avatar :-|
    Jessika

    До коментар [#7] от "Жорко":

    Ха, едва сега четох коментрите, писали сме едно и също :)

  • 10
    daskal1 avatar :-|
    daskal1

    Случаят със спуканото стъкло на прозореца в стаята на АГ в Месицинска Академия е знаменателен синдиректната критика към властите за слабото внимание на държавата към здравните заведения и хората работещи в тях. Много дипломатично.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Приковани онлайн

Приковани онлайн

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK