Като мама ходи на работа повече със самолет, отколкото с автобус, и като те води със себе си в командировки. Като гледаш, че прави нещо (надяваме се, важно), заради което другите хора я уважават.

Това е четвъртата "мисия" (командировка) на Никола Станичич с работещата мама: след Търново, Страсбург, Варна последно си прекара част от уикенда в Пловдив, където правихме една кръгла маса... Според мен той смята живеенето по хотели за много вълнуващо и гламурозно..."

Това беше първата част на разказа във фейсбук, която все пак не влизаше в детайли: че край гламурозното живеене в хотели му се е налагало да преглътне и много други неприятни неща: ставане в 4 часа сутринта, за да хванем самолета. Лашкане и смяна на няколко влака от Франкфурт до Страсбург (или от София до Горна Оряховица и пр.), дисциплинирано стягане и разопаковане на багаж, спане на непознати (и не непременно приятни) места, търчане на работа с "работническия автобус" (navette до сградата на Европейския парламент в Страсбург), оставянето в дневната детска градина, която се отваря там по време на сесия за децата на майките, които ги водят с тях.

Детската градина в Страсбург е в съседната ни сграда и вероятно също е вълнуващо преживяване за него извън факта, че трябва да оцелее при пълната липса на общ език и комуникация с френско говорещи лели, впрочем без видими драми и травми.

Ако трябва да бъдем откровени, в повечето случаи имам на кого да оставя Никола.

Зад всеки преуспял мъж стои една силна жена, нали? А зад всяка успяваща жена има поне една баба.

Аз работя дълги часове, а поне по един уикенд имам публично събитие, както и поне по две командировки месечно в чужбина и в страната. Да поясня: баща му работи в друга държава и това е казус, по който нямаме особен избор, ако и двамата искаме професионална реализация.

Така че без детска градина и баба съм загубена, но дори и при желязна логистика пак се появяват моменти, в които нямаш друг избор, освен да вземеш детето със себе си. Понякога, защото така налага сложният семеен график, друг път, защото това е единственият начин да прекарате важно време заедно.

Аз не бягам от тези естествени или принудителни командировки "с дете". Смятам ги за някои от естествените уроци при формирането на 5-годишния мъж.

Най-големият ми (и оживял) кошмар беше, когато той на 3 години започна да излиза сутрин от къщи с баща си, който го оставяше пътьом в детската градина. И двамата добре облечени, красиви, с един делови вид - а аз все още в междинното пространство между предишната си кариера на журналист и всички предстоящи варианти ги изпращах облечена в домашни дрехи до вратата и наблюдавах как се отправят към своя интересен и различен ден. Представях си как Никола расте с мисълта, че мъжете са тези, които излизат сутрин и отиват да управляват, променят и движат света, а жените остават вкъщи да се занимават със своите си женски неща.

Почувствах тези 4 месеца по анцуг на прага като едно от големите предателства към мен, женския род и самия Никола дори.

Смятам успеха си на конкурсите за работа, последвалото предложение за позиция и ужасяващия ритъм, който дойде с него, за най-големия ми принос към човешкия и в частност мъжкия род.

Аз не мога да променя всички, но мога да започна от едно момче, което понякога ходи с мен в командировки, а когато се налага - пише и рисува на масата в офиса ми в събота и неделя, когато имам да довършвам нещо там.

Този малък мъж също така обича да готви с баща си, да избира ресторанти заедно с нас и да има мнение по прекалено много въпроси. Аз и той рутинно се разделяме за индивидуални забавления, когато той играе тенис с детска група, а аз с майките се отдавам на фитнес. Понякога ме придружава дори при козметичката и маникюристката (в резултат на което вече редовно забелязва кога имам нов или по-екстравагантен маникюр) и се надявам, че единственият извод, който ще си извади от тези посещения, е, че има дребни неща, които правят жените "поддържани" и ги карат да се чувстват добре.

Нямам намерение да казвам изрично на 5-годишния Никола, че всички ние сме равни, родени сме такива и трябва да живеем по този начин. Той просто живее точно такъв живот и май няма да има никакви други представи или очаквания от него.

Което не значи, че няма мнение коя роля на кого е и кой какъв се пада в света и семейството.

В неговия свят жените не карат коли или ако го правят, е изключение. Mea culpa. Поради което смятам да направя една малка стъпка за човечеството, но огромна за нас и най-накрая го убедя с личен пример, че и жените могат да паркират добре успоредно...

Понякога същият този малък философ се опитва да ме рекетира емоционално, като ме пита осъдително дали излизам, или пак отивам в командировка. (Вечерните часове обикновено са наши, поради което приема на нож, ако се стегна в официални дрехи и видимо ще излизам.) В един такъв случай грозно ме "изпита" къде и защо - и след като получи обяснението, че публичните събития са част от работата ми, също като тази на татко, даде вид, че приема.

Отмъщението дойде 10 минути по-късно. След като скептично наблюдава как си слагам "служебния" костюм с панталон и бяла риза, той заключи критично: "Ама ти се обличаш като татко."

Оттогава наблягам на хубавите рокли и поли.

Хубаво ли е да срещнеш мъж феминист?

Вероятно да, ако искаш той по презумпция да смята, че сте равни, и очаква, че ти имаш същите права, но и отговорности като него.

Не, ако разчиташ, че идентифицирането на някого, който ще се погрижи за теб, е най-важната мисия в живота ти.

Надявам се, че много приятелки на Никола ще ме благославят.

*Виолета Станичич е ръководител на Информационното бюро на Европейския парламент в България