Когато големият художник, карикатурист и публицист Райко Алексиев е привикан през 1944 г. от новата комунистическа власт на разпит и пребит до смърт по време на тези разпити, Алекс е само на три години. Майка му - актрисата Весела Грънчарова, остава сама да гледа тримата си сина, впоследствие е изпратена в трудов лагер в Ножарево. "Знам, че приятели на баба ми и дядо ми са ги предупреждавали след идването на комунистите на власт, че е най-добре да напуснат страната, но Райко Алексиев просто не е вярвал, че някой ще иска да му стори нещо лошо, казвал е, че винаги е изкарвал парите си с честен труд, плащал си е данъците, не е навредил на никого и не може да си представи защо трябва като плъх да напусне потъващия кораб", разказват неговите внуци. Тяхното силно желание днес да опознаят по-добре българското общество и да изучат историята е свързано и с това нежелание на дядо им да избяга от родината си въпреки заплахата.

Алекс Алексиев завършва английска филология и бяга в САЩ през 1965 г,. където е бил политически анализатор за изследователски център към RAND Corporation (анализи в сферата на международната сигурност), създал си е име като един от най-добрите познавачи на съветологията и радикалния ислям. Става изпълнителен директор на европейската секция на Радио "Свободна Европа" в Мюнхен в края на Студената война. След това е специален пратеник на американското правителство в прибалтийските държави, изпълняващ мисия там преди падането на Берлинската стена. А след като една година е съветник на министър-председателя Филип Димитров, се връща в САЩ, където преподава в Станфорд. "След кончината му миналото лято негови приятели и колеги споделиха толкова разтърсващи думи за него, истории, за които въобще не съм знаел, пътуванията му до Афганистан например или работата му за Пентагона", спомня си Ерик. Един ден той би искал да напише биографията на баща си, но споделя, че ще му е трудно, защото Алекс Алексиев не обичал да говори за себе си.

Другият проект, с който по-малкият брат иска да се захване веднага, щом българският му стане достатъчно добър, е да преведе на английски език поезията, разказите, анекдотите и афоризмите на Райко Алексиев. Самият Ерик пише поезия от малък, както и текстове на песни. А докато описват неволите си с ученето на български, и тримата се заливаме от смях - очевидно освен литературния талант на дядо си са наследили и чувството му за хумор. През юни 2019 г., когато СГХГ организира ретроспективна изложба с картини, карикатури и оригинални екземпляри на някои от вестниците и списанията на Райко Алексиев, внуците му се включват с рисунки от собствената си колекция, които донасят от дома си в САЩ и след изложбата изпращат обратно през океана на майка си.

Братята проявяват и същия граждански рефлекс, имат критично отношение към политиката. Точно както Райко Алексиев е осмивал под псевдонима си Фра Дяволо и със собственото си име българската и световната политика, окарикатурявайки Сталин, Хитлер и Чърчил, така и внуците му са възмутени от крайното поляризиране на американското общество. "Това е и една от причините да искам да се махна от САЩ - страната се променя страшно бързо - и културно, и обществено-политически. Хората са се разделили на политически лагери и не допускат никакъв диалог помежду си: и левите, и десните се радикализират", обяснява Ерик. Алекс потвърждава, че е абсолютно невъзможно да се води конструктивен дебат за политика, дори в приятелски кръг, той би завършил със скандал или физическа саморазправа. И двамата са много скептични за бъдещето на американското общество, което според тях само ще продължава да задълбочава пропастта на разделението, дори мислят, че е нужно да се случи нещо драстично, за да се промени обстановката. Твърдят, че, въпреки че и в Европа има поляризиране, то е все още много по-малко и има шанс за диалог.

Ерик дори има желание някой ден да се занимава с политика - "искам да вървя по стъпките на баща си и да допринеса с нещо за добруването на България". Той е завършил реклама и бизнес в САЩ, но би искал да учи история и международни отношения в университет в България. Междувременно пише статии за сайта за икономически, политически и обществени анализи, създаден от баща му, Bulgaria Analytica. И е ghost writer на немски блогър с десетки хиляди последователи, който обикаля света, но английският му език не е достатъчно добър, за да описва сам пътешествията си. Докато се разхождахме из софийските улици или пиехме кафе в "Перото" - едно от местата, където може да засечете Ерик да работи на лаптопа си, той постоянно получаваше аудиосъобщения на развален английски със силен германски акцент. Това се оказа блогърът Кристоф, който го информира, че в момента е в някакъв резерват с диви животни в Саудитска Арабия. "Наистина ми е трудно да му разбера акцента, търся по картата къде точно се намира в момента и после се опитвам да си представя цялото преживяване на базата на неговите съобщения и снимки, за да се вдъхновя достатъчно и да успея да опиша интересно приключенията му." И така от "Перото" в НДК се родиха няколко нови статии, сред които и увлекателно описание на Пътя на смъртта в Боливия, на който Ерик никога не е стъпвал.

Съдейки по работливостта на двамата братя, явно и тази своя черта са наследили от неуморния Райко Алексиев, за когото се носят легенди как съвсем сам е правил няколко вестника, изпълнявайки функциите и на журналист, и на илюстратор, редактор, печатар и разпространител, работейки денонощно.

Алекс от своя страна засега няма желание да пише, нито пък има някакви амбиции за влизане в политиката (въпреки че неговото второ име е Филип - на политика демократ Филип Димитров). В момента е изцяло съсредоточен върху новата си работа в IT сферата. Тук имат своя кръг от приятели, както и по-далечни роднини по бащина линия и се чувстват достатъчно приети, почти нищо не им липсва от Калифорния освен, разбира се, американските им приятели - "бихме допълнили телешкото и океана". Но компенсират със скара от старото култово бистро на "Сан Стефано" "Вкусното кебапче" - посещавали са го с баща си и негови приятели и до ден днешен са му верни, казват, че не биха го заменили за никакви хипстърски бургери. Баща им е готвил цял живот типична българска кухня и те са отраснали с таратор, мусака и пълнени чушки.

Океана мислят да заменят със Созопол, но със сигурност са доволни, че в България ги чакат сняг и ски - "хората не могат да повярват, че постоянната целогодишна температура от 25 градуса като в Калифорния може да е скучна", казва Алекс. Имат си и любим клуб в София - Delta Blues Bar, където са особено впечатлени от Тони Чембъра, защото и двамата братя свирят на китара и пишат песни. Точно в този бар откриват и любимите си блус и блуграс. Харесват много софийските паркове, които, като се затопли малко, се пълнят с млади хора, китари и всякакви музикални инструменти, дори диджереду - "изумявам се колко е лесно да се запознаеш с нови хора, общуването е приятно, докато в Щатите всички си гледат телефоните и няма места с подобна атмосфера". Все пак по повод общуването имат интересни наблюдения - "в България хората не са особено доверчиви. Обикновено, ако не те познават, те гледат малко лошо и със съмнение, но пък когато те опознаят, се отпускат и се оказва, че са сърдечни и топли". Неизбежно правят сравнение с Калифорния, където определят обществото като много по-доверчиво, хората не си заключват къщите, въобще не изглежда странно да заговориш непознат на улиците.

Братята Алексиеви обещават по време на следващата ни среща да говорят свободно български, а аз им завиждам за ентусиазма и оптимизма, с който са заредени за бъдещето на България - "Убедени сме, че постепенно и други деца на емигранти ще искат да се завърнат, да опознаят корените си, вълнуващо да е живееш на място с толкова богата история, съвсем различно е от Щатите".