С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
1 22 авг 2014, 16:30, 4832 прочитания

Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване

Откъс от най-скорошния роман на Харуки Мураками

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


"Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" е най-скорошният роман на Харуки Мураками.

Той е публикуван в Япония през април 2013 г. и за един месец продава над един милион копия.

В него писателят отново дълбае в меланхолични и екзистенциални теми. Героят му израства в Нагоя и живее с усещането, че трудно се вписва в обществото около себе си – най-вече заради това, че единствено неговото име не е свързано с цвят. Изолацията му става пълна, когато всички негови познати без видима причина се отдръпват от него. Като възрастен живее в Токио, където проектира визията на винаги привличащите го с атмосферата си железопътни гари. В един момент той решава да потърси причината за отчуждението, което създава сред хората.

На страниците на в. New York Times изпълнителката и поетеса Пати Смит описва творбата като показваща съвсем нова страна на Мураками и сравнява очакването на книгите му с начина, по който феновете са притаявали дъх в очакването на новите албуми от The Beatles и Боб Дилън през 60-те. 

Книгата ще излезе под знака на "Колибри" около 20 септември 2014 г. Преводът от японски е на Дора Барова.

От юли във втори курс до януари следващата година Цукуру Тадзаки живееше почти единствено и само с мисълта да умре. Междувременно навърши двайсет години, но този предел нямаше никакъв смисъл. Струваше му се напълно естествено и съвършено оправдано да сложи край на живота си. Дори сега не проумяваше по каква причина не направи последната крачка. При условие че да прекрачи прага между живота и смъртта, тогава му се струваше по-просто от това да изпиеш сурово яйце.

Не направи в действителност опит да се самоубие най-вероятно защото мисълта да умре беше прекалено простосърдечна и силна и съответният начин да го стори не можеше да се фокусира върху конкретен образ в душата му. В случая конкретността беше по-скоро второстепенен проблем. Ако тогава наблизо имаше врата към смъртта, той непременно щеше да я отвори. Без никакво колебание, без никакви дълбоки размишления, а по-скоро като продължение на ежедневието.


За щастие или за беда обаче, Цукуру не успя да открие наблизо такава врата.

Често си мислеше, че сигурно щеше да е добре да бе умрял. Така този, сегашният свят, нямаше да съществува. Изглеждаше му съблазнително. Светът да изчезне, приеманото за действителност да престане да е реално. Светът да не съществува за него по същата причина, по която той вече не съществуваше за него.

Но в същото време не разбираше защо по онова време трябваше да стигне досами смъртта. Не можеше да си обясни защо дори да имаше конкретна причина, копнежът по смъртта бе чак толкова силен и успя да го обладае напълно в продължение на близо половин година. Да го обладае  – да, много точен израз. Подобно на оцелелия в корема на огромен кит герой от Библията, Цукуру попадна в търбуха на смъртта и заживя в тази тъмна и задушна пещера, без да има представа коя година, кой месец, кой ден е. Живееше като сомнамбул или като покойник, който все още не е разбрал, че е мъртъв. Събуждаше се по изгрев-слънце, миеше си зъбите, обличаше първите попаднали му подръка дрехи, взимаше влака, отиваше в университета и си водеше бележки по време на лекциите. Следваше единствено програмата пред очите си като вкопчил се в стълба на улична лампа човек, за да не го отнесе бурният вятър. Не разговаряше с никого без нужда и върнеше ли се в самотния си дом, сядаше на пода, облягаше гръб на стената и размишляваше надълго и нашироко за смъртта или за липсата на живот. Пред него се разтваряше бездна, спускаща се досами земното ядро. Онова, което се виждаше в нея, беше превърнал се в твърд облак водовъртеж от пустота, а онова, което се чуваше – смазваща тъпанчетата на ушите дълбока тишина.



Ако не мислеше за смъртта, не мислеше изобщо за нищо друго. Не беше кой знае колко трудно да не мисли за нищо друго. Не четеше вестници, не слушаше музика и дори не изпитваше желание за секс. Случващото се наоколо нямаше никакъв смисъл. Измореше ли се да седи затворен вкъщи, излизаше и се разхождаше безцелно из квартала. Или отиваше на гарата, сядаше на някоя пейка и наблюдаваше до безкрайност как пристигат и заминават влаковете.

Всяка сутрин си взимаше душ, измиваше си старателно косата и два пъти седмично переше. И чистотата беше един от стълбовете, в които се беше вкопчил. Прането, къпането и миенето на зъби. Почти не обръщаше внимание на храненето. Обядваше в университетската столова, но след това не ядеше почти нищо съществено.

Ако огладнееше, купуваше в близкия супермаркет ябълки и зеленчуци и ги гризеше. Или пък ядеше хляб без нищо на него и пиеше мляко направо от картонената кутия. Дойдеше ли часът за сън, изпиваше едва ли не като лекарство само чашка уиски. За щастие, не носеше на алкохол и съвсем малко уиски бе достатъчно да го пренесе в света на съня. По онова време не сънува нито един сън. А и да беше, още едва родили се, сънищата се плъзваха неудържимо по гладката наклонена плоскост на съзнанието и устремени към владенията на пустотата, потъваха в нея.

Имаше съвършено определена причина Цукуру Тадзаки да бъде толкова силно обсебен от смъртта. Един ден разбра, че четиримата приятели, с които дотогава, и то от години, бе в топли дружески отношения, не искат нито да го виждат, нито да разговарят с него. Категорично, твърдо и безкомпромисно. Освен това нямаше никаква представа какво налага подобно жестоко известие. Нито пък се осмели да попита.

Четиримата му бяха приятели от гимназията, но Цукуру беше вече напуснал родния град и следваше в един токийски университет. Затова отлъчването му от групата не беше някакво тривиално притеснение. Можеше да срещне всеки от тях на улицата, без да изпита неудобство. Само че така бе само и единствено на теория. Живееше далеч от тях и това допълнително засилваше болката и я правеше далеч по-непоносима. Отчуждението и самотата се превърнаха в дълъг няколко стотин километра кабел и гигантският рудан го намотаваше с огромна мъка. И по всяко време на денонощието по тази претоварена линия пристигаха неподдаващи се на разшифровка съобщения. Звукът наподобяваше пробиващ си път между дървета бурен вятър и променяйки силата си, пронизваше на талази ушите му.

Петимата бяха от един клас на общинско училище в предградие на Нагоя. Три момчета и две момичета. Сприятелиха се през лятото на десети клас покрай благотворителната дейност, в която участваха. Тя бе в рамките на лятното им домашно по обществени науки, но и след определеното за това време групата продължи по своя желание и съвсем спонтанно започната работа. Освен благотворителните си занимания през почивните дни излизаха заедно на екскурзии, играеха тенис, ходеха до полуостров Чита да плуват, събираха се в дома на някой от петимата и учеха за изпити. Или пък без специално да уговарят мястото – това се случваше най-често, събираха глави и разговаряха безкрайно. Не решаваха за какво точно ще си говорят, нито изчерпваха темата.

Петимата се срещнаха съвсем случайно. Поставената за домашно благотворителна дейност предоставяше няколко избора и един от тях беше да се помага след часовете на ученици от отделенията, които не се справят с уроците – повечето все деца, които бягаха от училище. Онова училище бе основано от католическата църква и от трийсет и пет души в техния клас само те петимата избраха въпросната благотворителна програма. Участваха в тридневния летен лагер в околностите на Нагоя и истински се сприятелиха с децата.

Там в свободното от работа и занимания време петимата открадваха минути за откровени разговори и опознаха мислите и характерите си. Разкриваха желанията си, споделяха проблемите си. А когато лагерът свърши, всеки от тях си каза, че е на точното място и е обвързан с правилните хора. И всеки за себе си изпитваше блаженото чувство, че има нужда от останалите четирима и същевременно им е нужен.

Усещането наподобяваше рядко постижимо щастливо химическо съединение. Набавяш същия изходен материал, ала колкото и старателно да подготвяш всичко, едва ли е възможно да постигнеш същия резултат. Впоследствие продължиха приблизително два пъти в месеца да ходят след часовете при децата от онова училище – помагаха им в уроците, четяха им книги, играеха с тях. Освен това косяха тревата, боядисваха сградата, ремонтираха спортните съоръжения. Това продължи почти две години и половина  – докато завършиха гимназия.

Като че ли от самото начало обаче в групата от три момчета и две момичета имаше елемент на известно напрежение. Защото, ако например две от момчетата направеха двойки с двете момичета, третият ставаше излишен. Такава вероятност би трябвало да виси постоянно над главите им като малък неизменен облак. Но не стана така, а и нямаше признаци за подобно нещо.

Случайно или не, и петимата бяха деца на семейства от "над средната класа" от предградие на голям град. Родителите им бяха от така нареченото бейби бум поколение. Бащите им работеха или като специалисти в дадена област, или на служба в големи корпорации. Не жалеха пари за образованието на децата си. Поне външно семействата им бяха безпроблемни, нямаше разведени родители, а майките си седяха основно вкъщи. Училището бе място за подготовка за приемните изпити, тъй че като цяло успехът на всички беше висок. По отношение на условията на живот допирните точки между петимата бяха далеч повече от разликите.

Освен това с изключение единствено на Цукуру Тадзаки останалите четирима имаха една незначителна прилика. Имената им съдържаха цвят. Фамилиите на двете момчета бяха Акамацу  – Червен бор, и Оуми  – Синьо море, а на двете момичета съответно – Ширане – Бял корен, и Куроно – Черно поле. Единствено Тадзаки нямаше нищо общо с цвят. Това от самото начало накара Цукуру да изпита леко отчуждение. Разбира се, дали името съдържа цвят, или не, няма никакво отношение към характера на човека. Той си даваше сметка за това. Но все пак изпитваше съжаление и дори, за своя изненада, доста силна болка. Естествено, приятелите му се обръщаха един към друг по прякор, тоест по цвета – Ака, Ао, Широ, Куро, и само към него по име, тоест Цукуру. И той безброй пъти се замисляше, и то не на шега, колко ли щастлив би бил, ако във фамилното му име има цвят. Тогава всичко щеше да е идеално.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Дисидентът: Вацлав Хавел Дисидентът: Вацлав Хавел

Откъс от биографията на чешкия президент и дисидент

19 апр 2019, 1338 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Библиотека" Затваряне
Аз ♥ София

Писателят Александър Шпатов за новата си книга с главен герой София

Моят все по-скъп банкер

Банките започнаха да повишават таксите, като засилване на тенденцията, която не е нова, се очаква от есента

Сметка за 600 милиона: обществените поръчки в края на мандата на Фандъкова

Дългосрочните поръчки за сметосъбиране, поддръжка и RDF бяха раздадени преди изборите и оставят следващия кмет с вързани ръце

Експериментът Бобов дол

В замрялото сърце на въгледобива е разрешено най-мащабното изгаряне на отпадъци на Ковачки

Ковачки цапа, всички му плащат

Горенето на отпадъци става с разрешението на държавните институции въпреки съмненията за спазване на еконормите

Форма, идея и протест

Андрей Врабчев предизвиква отношението ни към настоящето и миналото с проектите си в публичното пространство

Ново място - Cafe 1920

Традиционната българска кухня с модерен прочит