Аз ♥ София
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Аз ♥ София

Аз ♥ София

Писателят Александър Шпатов за новата си книга с главен герой София

Светослав Тодоров
11667 прочитания

© Велко Ангелов


Възможно ли е НДК да се отцепи от България и да се превърне в самостоятелната държава Ендекария? Може ли рисунка с правилните очертания на Витоша да ви донесе софийско жителство? Тези и други истории се разказват в "#НаЖивоОтСофия", новия сборник с разкази на Александър Шпатов.

С него 28-годишният писател няма намерение да провокира поредни уморени дискусии по оста "столицата – страната", нито шовинистично да защитава София от обичайните критики към нея. "Топлината й рядко е описвана. Има една песен на Богдана Карадочева, в която се пее колко "и тъмна, и прашна, и мръсна, и страшна" е София. И за града винаги се говори с подобни думи. Докато за мен е много по-топъл – както сме седнали сега на "Кристал", слънчево е и си говорим", казва Александър. И е прав – обикновено в съвременната българска литература София е декор на съмнителни персонажи и тъмни дела.

"Това са разкази за София и градът е основата им. Той е първото нещо в списъка, а не просто фон", казва роденият в Окръжна болница и живял през по-голямата част от живота си в "Младост" автор. Първата книга на Александър Шпатов излиза, когато е на 20 години - "Бележки под линия". Следват появилата се и на немски "Разкази под линия" (2008) и "Календар с разкази" (2011). И тук той е привлечен от кратката форма, тъй като: "Формата на разказите е много подходяща, тъй като един град няма как да е само една история, както би било в роман."

"#НаЖивоОтСофия", вече с почти готов превод на английски, не е сборник от просто писани през последните три години разкази – сборникът е замислен като цялостна концепция още от първата история. "Знам какво искам да постигна, преди да започна да пиша. Да преследваш нещо цялостно издържано е и единственият начин сборниците да могат да са конкуренция на романите."

Част от идеите се раждат от обичайния маршрут на Шпатов по пътя за работа. Той живее до Орлов мост и извън писането е адвокат в кантора близо до Руската църква. Всекидневното минаване по жълтите павета и наблюдаването на туристите ражда разказ за различния начин, по който чужденците ги виждат – като например пътя, по който Дороти от "Вълшебникът от Оз" върви към Изумрудения град. В друга от историите той възстановява взривения китайски ресторант на "Цар Освободител", след като София е завладяна от "Кетайската" освободителна армия, а Цариградско е преименувано на Шангхайско шосе.

Някои от историите сами си намират връзка с реалността. Като например една, в който се споменава "М-тел", а скоро след написването телефонът на Александър е откраднат и той получава солидна сметка от същия мобилен оператор. За "Тест", в който героят е пред комисия за жителство и трябва да нарисува Витоша, Александър си прави експеримент. "Веднъж отидох на "Славейков" и карах различни хора да нарисуват очертанията на планината. Единственият, който успя да се справи, се оказа бивш общински съветник, но готин."

На въпроса какво поддържа свежестта на града в неговите очи при постоянното обитаване на центъра му, Александър Шпатов всъщност се сеща какво му липсва. "Като че ли няма място, до което човек да иска да се снима. Освен до фонтана на "Витошка", но това е друг случай." Придружаващият книгата цитат "Винаги съм живял в София, няма за какво друго да пиша освен за града ни" носи повече смисъл, отколкото бихме предположили.

Въпреки че литературата е богата на книги, заключени между улиците и атмосферата на определени градове (от The Berlin Stories на Кристофър Ъшърууд до "Една Коледа в Париж" на Съмърсет Моъм), Александър Шпатов казва, че не е имал модел в главата си. Може би с изключение на портретиращия проблемите на ирландската средна класа сборник "Дъблинчани" на Джеймс Джойс от 1914 г., а за книга, говореща с "правилната температура" за София, той счита "доста потискащата, но хубава" "Разкази на едно софийско копеле" на вече покойния Валентин Пламенов.

Корицата на книгата имитира етикет за бира, в което се крие пожеланието на автора всеки просто да излезе навън, да си вземе нещо за пиене и да прочете книгата на някоя пейка. Под заглавието й стоят думите "Кратки. Градски.". А какво прави един кратък разказ градски? За Шпатов определението е по-скоро формалност.

"Имам чувството, че това определение е изцяло българско, тъй като на Запад няма подобни понятия. Може би защото традицията от Елин Пелин, Йордан Радичков и Йордан Йовков е да се пише изключително много на селска тематика, после се ражда понятието за градска литература. Но мисля, че не би трябвало да има кой знае какви разграничения, защото жанрът не се определя от темата."

Книгата е своеобразно продължение на проекта му "Да изживееш този град" от миналата година, когато за Деня на София той призовава съгражданите си да изброят нещата, които харесват или намират за типични градски преживявания. Сред тях са "катакомбите под Света София", "Ариани на Народния през лятото", "София филм фест" в Дома на киното", "гледката от покрива на УАСГ", "да си ходил по нощите в "Пирогов", "да си чул новата година между каре блокове в "Зона Б-5" "среднощна пица в "Уго", "сафари в Студентския с претъпкан 280". И, разбира се, да си се влюбвал тук и да имаш приятели, не само познати. Предложенията впоследствие са изписани на табло пред Руската църква. "И мисля, че всеки, който изживее нещата от списъка, действително ще е почувствал София." Скоро ще се появи и мобилно приложение, което ще ни помага да "отмятаме" по-лесно по списъка.

А какъв е личният списък на Александър Шпатов? "Най-важното място за мен е "Света София", затова съм я сложил на първо място. Другото място, което ми е важно, е вкъщи." С притеснена усмивка признава, че и мачовете между "Левски" и ЦСКА са все още събитие за него.

Александър има известни притеснения дали книгата ще се възприеме по правилния начин. Извън издателството и Георги Господинов, според когото сборникът на Шпатов описва София такава, каквато бихме искали да я прочетем, никой друг засега не е разлиствал книгата от първия до последния разказ. "Все още нямам обратна връзка от читатели. Човекът, който има най-много впечатления, е редакторката ми, която прочете разказите 50 пъти, за да оправи всички пълни и кратки членове. Но тя все пак не мисли, както би мислил един читател."

Извън София, Александър Шпатов харесва Созопол и Бургас, но не му е нужно много време преди родния град да започне да му липсва. А най-важното тук са приятелите му: "Така би трябвало да е и за всеки."

"#НаЖивоОтСофия" (изд. "Колибри") вече е по книжарниците.

На следващaта страница публикуваме разказа "Принцеси от "Славейков"

Принцеси от "Славейков"

След десет пропуснати тя най-после връща обаждането и сред шума от асансьора директно зачита есемеса от 5:30 сутринта:

- Имаш ли кайма у вас? Спешно е. С пет удивителни. Какво става? Кажи ми, че е някакъв autocorrect.

- Не е. Точно това имах предвид.

- Кайма? Шунка викаше на тревата, ама кайма - за пръв път чувам. Искам да кажа, представи си, ако аз ти пратя такъв есемес в пет сутринта…

- Мога да си представя. Ако си беше вдигнала телефона, сигурно щях и по-добре да ти го обясня…

- Само не ми казвай, че си почнал да друсаш, моля те, спести ми поне това. За наливането ти знам, вече свикнах да си изключвам телефона вечер, ама все пак - има си някакви граници.

- Извинявай, но наистина беше спешно и наистина ми трябваше кайма. Както и да е, няма значение. Вече е късно.

- Направо си е рано, мен ако питаш. Тъкмо извеждам кучето.

- Чух го, още лае, като слезе на партера... Ха-ха, всъщност именно за него си говорих с Ванката днеска.

- С кого?

- С Ванката от Петък, той беше на смяна и нали знаеш - като поприключат с поръчките и още не са затворили – идва най-добрият час да си разлафиш.

- Пиянски изпълнения. После нищо не помниш. Нагледала съм се.

- Зависи.

- Въобще не зависи. Както и да е, какво си говорихте за Лиза?

- Ха-ха, малко е дълго. Ако искаш да те набера, да не те набутвам. Още си ми в безплатните.

- Няма проблем.

- Еми виж, ние с Ванката това и друг път сме си го лафили. Цяла вечер опитвах да заграждам едно момиче, даже тръгнах и към тях да я изпращам…

- Да заграждаш, това ли е думата?

- Това е.

- Еми ако това е думата, не знам защо си мислиш, че може нещо да се получи.

- Именно, точно това си говорихме - никакъв шанс да си намериш свестно момиче по тая схема. В случая още по-малко, защото уж един час си говорим и всичко е окей, а накрая, като я задърпах към таксито…

- Задърпах?

- Добре де, като й предложих да се качим заедно, изведнъж ми вика, че си имала приятел. Обаче на мен в тия схеми въобще не ми се влизаше, само я попитах още веднъж дали е сигурна, че си има приятел, тя каза, че била сто процента сигурнаи така - оставих я да се качи сама. И направо обратно в Петък да затапя с едно малко. А Ванката супер много се учуди, щото си мислел, че съм се уредил, или там както трябва да се каже, ама като му обясних как мацката изведнъж се присетила за приятеля си, и той точно това ми вика като теб - с тоя начин на живот, това е положението. Друго не можеш да очакваш. Аз толкова пъти ми се е случвало, вика, докато приключим с бара, докато приберем, докато пуснем алармата, и излизам навънка - слънцето вече се вдигнало, хората ги гледаш чакат тролея за работа, а като минеш през парка - навсякъде мацки с кучета. И аз т’ва съм се замислял: ти какво общо можеш да имаш с такава мацка, дето си разхожда кучето, а ти още не си си легнал? Нищо. Щото тя може и да излиза петък и събота, ама си има едно наум - утре ще разхожда куче. Разбираш ли? И аз му викам прав си, абсолютно си прав, Ванка, ето, викам, аз например… - и си му разказах за Лиза, ха-ха.

- За Лиза?

- Така де, естествено, че за теб. Мегасподелянката с Ванката направихме, ама то барът си предразполага, особено като до преди час е било лудница, а изведнъж е останало само музичка за фонче и празни чаши за прибиране. То и той разбира се е имал подобни истории... Така че добре разлафихме, ха-ха. Както и да е, после ме прихвана вече пиянският глад и му викам сори, Ванка, ще цепя към Мимас. Обаче в Мимас дюнерът беше свършил, само хамбургери можем да ти направим, викат, ама аз, знаеш, не си падам много по техните хамбургери, щото ми се разпадат в ръцете, и затова се пуснах към Сандвичите на Славейков. Супер много ми се приядоха принцеси, там ги правят страшни, знаеш. И отивам аз и го гледам онзи, пича, дето от десет години само на нощна бачка.

- Онзи високият ли? Дето се майтапихме, че толкова мъртвопияни са му минали пред очите, че пази компромати за половин София, той ли?

- Точно той. Ама не е мръднал - същите сенки под очите, същата прическа, същият поглед. Само те пита какво искаш и толкова. И аз му викам една принцеса да ми направиш, ама истинска да ми я направиш, че супер много ми се е дояло; разкарвам се дотук да не ти казвам откъде. И си мисля ей т’ва е, тоя път може пък да разлафим, докато я чакаме принцесата, днеска и без това ми е тръгнало… Ама онзи мълчи. Само изважда от хладилника хлебчето със суровата кайма, слага я в печката със зомбираните си движения, завърта ключа и това е. Нито дума. Обаче аз, не знам какво ми стана, ама му викам: Човече, от десет години те знам, една дума не сме си обелили. А онзи - ама съвсем спокойно: Какво искаш да ти кажа? Нямам представа, викам. Нещо. Каквото и да е. Ето, казвам, защо например се казва принцеса, имаш ли представа1? Не знам. Само това ми вика: Не знам. Ама пак така сериозно ми го казва - нито да се засмееш, нито да измислиш как да продължиш. И аз, не знам какво ми стана, ама не се спирам: Добре де, ти поне замислял ли си се? Това е супер канибалско всъщност. Идва ти някой чужденец на гости, цял ден го водиш по София, вечерта разцъквате по баровете и накрая: А сега за десерт ела да изядем една принцеса. Ти представяш ли си какво ще си помисли? И онзи сигурно пак щеше да каже не знам, ама точно тогава влязоха още двама пича за по джоб с три салати и той се хвана с тях. И докато ги стопли хлебчетата на тоста, докато им сложи салатите, и тя и моята принцеса вече беше станала. Чубрица? Майонеза или кетчуп?, пита ме пак мене, ама аз, нали вече се бях почнал и му викам не бе човече, искам истинска принцеса, толкова ли е трудно?

- Какво значи истинска? Да не си почнал и ти с тия хотели за един час?

- И той първо това каза: Истинските, пич - в бар Париж. Тука са само от кайма. Обаче аз му обяснявам, че говоря сериозно - за истинска, реална принцеса му говоря. Викам му малко преди да дойда тука с един приятел барман точно за това си лафихме. Всички момичета като малки искат да станат принцеси, а като пораснат - стават точно обратното.

- Кое е обратното? - едва се чува в телефона, заглушено от внезапен лай. - Извинявайте, разгонена е…

- Моля?

- Нищо, тук на Лиза непрекъснато й се нахвърлят. Много ми е кокетна.

- И аз за това говорех.

- Моля ти се. Точно ти нямаш право, мисля...

- Ха-ха, разбира се, да.

- И какво стана в крайна сметка, изтръпна ми ръката да го държа тоя телефон.

- Ами какво стана - пичът изведнъж се разговори. Не можех да повярвам. За първи път! Истинска, ама истинска принцеса ли искаш? Викам му да, нали всеки това иска. А онзи включи на пета и въобще не можех да го спра: Значи, гледай сега, ми вика, в строгия смисъл на думата това въобще не е оферта. Принцесата по определение означава дъщеря на действащ монарх, по възможност първородната. На теб обаче ти трябва да не е женена, защото, нали за това е целият зор по приказките - вдигате сватба и гепваш веднага половината царство. Така е, викам му, и после всички заживяват щастливо. Кой не го иска... А онзи: еми, пич, към днешна дата – 26 септември 2013 г., доколкото Гугъл може да бъде прав, изборът на практика се свежда само до една - дъщерята на Великия херцог Анри Люксембургски, Александра, която е и единствената бяла действаща принцеса според тези критерии. Впрочем тя почти става, като й гледах снимката в Уикипедия, а и е точно като за теб – набор ‘91. Доколко е възможно е друг въпрос, ако бях такъв магьосник, надали щях да се сцепвам от нощни смени да ти продавам сандвичи. Както и да е, вика ми, ама като робот вече ги изстрелваше думите, след Александра водите стават вече много дълбоки – като се почне от седемнайсетгодишната Иман от Йордания и техни височества Азема и Фадзила от Бруней, мине се през арабските хареми, където немюсюлмани никога няма да пристъпят, и накрая се стигне до шестте пълнолетни дворцови особи на краля осеменител на Свазиленд и тонгоанската принцеса ЛатуфийпекаТуку‘ахо. Името говори само. Това са ти принцесите, които са свободни. Всички останали, които не са женени (включително и белгийските, холандските, датските и японската), са все още малолетни. Там трудно ще можеш да се включиш, без да трябва да ги лежиш. Сега, ако разширим дефиницията…

- Само секунда, че супер много ми изтръпна ръката да го държа тоя телефон… Така… слушам те отново. Какво ми разказваше... ако разширил дефиницията?

- Ако я разширим, вика, можем да включим всичките неженени аристократки, не само дъщерите на монарха. В този случай можеш да разчиташ на доста повече европейки, но както сам знаеш, заради вековните врътки между три-четири фамилии не следва да се надяваш на кой знае какво (освен на все по-бързо развиващата се пренатална диагностика). И тогава да се чудиш, вика ми - и то съвсем не без основание, - защо всички искат да си намерят принцеса? Причината е само и единствено в устойчивостта на представите, които си създаваме. Ей т’ва като ми го каза, направо ми смачка мозъка, честна дума. Нали се сещаш, вика, как децата рисуват къщички с червен покрив, димящ комин, дървена оградка, колибка за кучето и т.н., а реално всички тука живеят по блокове… И продължава: Оттам идва всичко - едно време как са живели хората, за обикновените говоря, не за аристократите? Живели са в коптори - без топла вода, без канализация, без образование, само с една-две дрехи от чеиза и това е. Не са ги бръснели за слива. Никакви права, нищо… Докато принцесите са били друга работа. Хранели са се редовно, къпели са се, когато си поискат, спели са в удобни легла, можели са да четат и да пишат, уважавали са ги, а бе сещаш се за какво говоря. Сега де факто почти всички момичета почти навсякъде, където се разказват приказки за принцеси, живеят именно такъв живот. Разликата е единствено в липсата на титла. Та ако говорим за такава принцеса - добро, възпитано и красиво момиче, - мога да ти помогна. А аз (след като спрях да се пуля) му викам: Това е, човече, повече не мога и да искам. Какво трябва да направя? Той: много е просто, вика. Ще ти направя една специална принцеса, ти само трябва да донесеш продуктите. Даваш я на което си избереш момиче, което мине оттук, тя си хапва от нея и става твоя. Завинаги. А нали се сещаш - тука е центърът на София, точно до Славейков, нямаш представа колко свестни момичета минават на ден…

- Само такъв като тебе може да се върже на такива глупости..

- И аз това го питах – връзвало ли е някога. А той само се засмя: Естествено, вика, да не мислиш, че си първият, който ми идва тука за "истински" принцеси. Да не мислиш, че само ти си се сетил? И после съвсем делово: имаш два часа да намериш продуктите.

- И ти, вместо да отидеш до първия денонощен, ми звъниш за кайма, така ли?

- Еми оказа сe, че не било толкова просто. За да върже, ми вика, хлябът трябва да го вземеш от първата супер красива мацка, с която се запознаеш. Иначе нищо няма да стане. И аз какво да направя, казвам му споко, немаш грижи и излизам да я търся мацката. Обаче улицата празна, жива душа няма, камо ли мацки. Викам си: Къде може да има наблизо по това време? Само за БИАД се сетих - по това време няма къде другаде. Цепя по Раковска, свивам после по Гурко, тръгвам да влизам, обаче охраната: Не можем да те пуснем, викат, по къси панталони не може. Дрескод ми имали те, представяш ли си? Аз се опитвам да им обясня, че ми е супер важно, ама на мен от хиляда километра ми личи, че не слушам чалга, никакъв шанс. И точно в този момент гледам отвътре излиза някаква мацка, гледа си в телефона и си върви пеша. Аз след нея: така и така, обяснявам й, трябва да купя хляб от теб, супер важно ми е. Тя естествено въобще не зацепва, обаче ми вика накрая: Ти си сладък, харесваш ми. Така че, ако е само това с хляба нямаш грижи, знам един денонощен към нас, само трябва да ми платиш таксито. И отидохме, взехме го хляба, закарах я до тях и му го донесох на онзи. А пичът вика - четирийсет минути дотук, добре се движим, идва ред на кашкавала. Кашкавалът, вика, трябва да го вземеш от най-грозното момиче, с което си бил.

- Което е?

- Няма значение. Само за booty call я ползвах тука тия месеци.

- Booty call? Истински джентълмен.

- Ха-ха, мерси. Както и да е де – хванах такси и директно при нея в Белите брези. Нямаше какво да й звъня да я питам къде е, ние за тоя booty call се бяхме разбрали. Звъннах й направо пред входа и тя: Качвай се, ама да знаеш че нямам време да се обличам. Оставям отворено. Хващам асансьора, влизам горе у тях и вместо при нея - директно в кухнята. Отварям хладилника. Ровя. Няма кашкавал. Само една бучка пармезан. Викам си кашкавал, пармезан, все е сирене. Става значи. И точно си го слагам в джоба, и онази влиза. Само по прашки. И ми вика ти луд ли си? Има къде да бъркаш, защо ми ровиш по хладилника?

- И ти какво й каза, много ми е интересно.

- Истината, как какво!

- И за кашкавала ли?

- Естествено. Джентълменът не лъже, ха-ха. И без това трябваше да я разкарам. А и бях казал на бакшиша да ме чака долу, че иначе нямаше да ми стигне времето. И така – остана само каймата от тебе. Още в таксито ти звънях, писах есемеси, пак звънях, ама, както знаеш - без резултат. И се връщам при пича и му викам: няма как да се свържа, тя вече си изключва звука вечер, а и до тях няма смисъл да ходя - домофонът не работи. А пичът ме поглежда вече някак по-приятелски: Добре де, може и да не е най-такавата, може да е някоя от следващите. И тъкмо да му кажа, че няма следващи, но си викам я по-добре да го метна, той няма как да знае. Окей, сега звъня, казвам му. И се правя, че говоря там нещо, омайвам, смея се, а бе голям актьор, даже уж запуших слушалката да го питам кайма за кюфтета дали се брои, щото тя само такава имала. Той отговаря, че не било проблем. И така - взех шестица кюфтета от същия денонощен като хляба, занесох му ги, гледам си часовника, бях сцепил секундата, обаче онзи само ме погледна със сенките си под очите: Съжалявам, тия номера не минават.

- Ето, казах ти - през цялото време те е бъзикал.

- И аз това му казах: Защо да те лъжа, човече, наистина ги взех от тая мацка. А той: Досега толкова подобни принцеси съм правил, вика, и знам само едно - ако наистина си отишъл при такова момиче за кайма, сто процента щеше да я доведеш после тука. А аз пак се опитвам да го метна нещо. Че било на работа момичето, че офисът й бил супер далече, че имала да разхожда куче първо, ама онзи вика: Съжалявам – времето свърши, не може вече да стане принцесата...

- Не е вярно - прекъсва го тя.

- Моля?

- Имам кайма, казвам – гласът й отново е топъл. – Може да стане.

P. S. Рецепта за истински принцеси: Намазвате 2 бр. филии с тънък пласт кайма. Настъргвате обилно кашкавал. Включвате печката. Слагате филиите вътре. Докато чакате да станат, отивате в другата стая за по кафе, имате толкова много да си казвате. Нито пиете кафето, нито говорите.

Докато сте заедно, принцесите прегарят.

(1) При строеж на Младежкия дом във Враца строителите разкриват тракийска могила, в която е погребана девойка, което горе-долу съвпада като време с изобретяването от местната хранителна индустрия на нов артикул, представляващ филия хляб, намазана с половин кюфте. Тъй като вече има закуска, наречена "Врачанка", решават да кръстят филията с кайма в чест на голямото откритие и така в края на шейсетте се ражда "Тракийската принцеса", чиято първа част от името съвсем скоро бива сдъвкана от гладните поръчващи.

Възможно ли е НДК да се отцепи от България и да се превърне в самостоятелната държава Ендекария? Може ли рисунка с правилните очертания на Витоша да ви донесе софийско жителство? Тези и други истории се разказват в "#НаЖивоОтСофия", новия сборник с разкази на Александър Шпатов.

С него 28-годишният писател няма намерение да провокира поредни уморени дискусии по оста "столицата – страната", нито шовинистично да защитава София от обичайните критики към нея. "Топлината й рядко е описвана. Има една песен на Богдана Карадочева, в която се пее колко "и тъмна, и прашна, и мръсна, и страшна" е София. И за града винаги се говори с подобни думи. Докато за мен е много по-топъл – както сме седнали сега на "Кристал", слънчево е и си говорим", казва Александър. И е прав – обикновено в съвременната българска литература София е декор на съмнителни персонажи и тъмни дела.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

10 коментара
  • 1
    prismehulnik avatar :-|
    Присмехулник

    Аймо, Радане!

  • 2
    susanessex avatar :-|
    Susan Essex

    Хареса ми, даже много. Върви леко, но тежи в ума. Успех с книгата и с писането на още!

  • 3
    izabell avatar :-|
    izabell

    Интересни разкази.София предлага голямо разнообразие от сюжетни линии.

  • 4
    romolus avatar :-P
    Додо

    Браво на Колибри за добрият и успешен ПР...

    На Шпатов... без коментар, вторият коментар добре го е казал, леко е ,не тежи в ума...

    И най-важното, Г.Господинов е чел ръкописа преди всичко.

    Браво Шпатов, далече ще стигнеш с тоз покровител :)

  • 5
    e.coli avatar :-|
    e.coli

    Всичко хубаво за София си струва. Да е жив и здрав и да се развива като писател. Само дето леко избързва. Мои близки, между тях и аз, сме родени тук, дърти сме, и още пишем романа: София, която изгубихме. А за Жорето Господинов от Ямбол, неам думи - тва изкуство, тва култура...

  • 6
    yng1409435118375657 avatar :-|
    Ден Ден

    всичко е 6+, но защо това политически обременено заглавие за чудесния Шпатов?

  • 7
    klimentm avatar :-|
    klimentm

    Не харесах разказа който прочетох още вчера.Виждам обаче че повечето от вас са го харесали.Може аз да съм крив.

  • 8
    princess_x avatar :-|
    princess_x

    До коментар [#7] от "klimentm":

    Не винаги малцинството е 'криво'.

    И на мене не ми хареса разказът и не разбирам кой би си губил времето да чете и останалите в книгата.

  • 9
    sinibaldi avatar :-|
    Francesco Sinibaldi

    A land of dreams.

    There's a magical
    land where a
    whisper of life
    becomes the
    beginning to
    discover the light
    that appears in
    the youth.

    Francesco Sinibaldi

  • 10
    philippe avatar :-|
    philippe

    толкова много интелект ми идва много днес. Как не написа някой два-три нормални реда, а такива претенциозни и бозави текстове. Класиката на деня


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK