С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
1 11 сеп 2015, 16:06, 4182 прочитания

Три случки от моя живот

Предговор за българския читател към сборника с разкази "Лудият от площад "Свобода" на иракския писател Хасан Бласим

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
"Лудият от площад "Свобода" е дебютна книга за живеещия във Финландия иракски писател и режисьор Хасан Бласим. Той е описван като "вероятно най-добрият жив автор на художествена литература на арабски" и "толкова смущаващ за арабската литературна традиция, колкото на времето Джойс за западната." (The Guardian)

Сборникът на родения в шиитско семейство през 1973 г. писател излиза най-напред в превод на английски през 2009 г., а в началото на десетилетието се появява в Ливан, след което е забранен в арабските страни. Превеждан е на финландски, италиански и полски. От 2004 г. живее в Тампере, а преди да се установи във Финландия странства в продължение на четири години. Преди това той следва киноизкуство в Багдад. "Аз съм като другите пет милиона иракчани извън Ирак. Ние мечтаем за сигурна страна, където на човешкото достойнство не се посяга нито пряко чрез насилие, нито косвено чрез затегнат физически и интелектуален контрол...", казва Хасан Бласим пред в. The Independent.


В следващите редове може да прочетете предговора на автора за българското издание на сборника. Той излиза от "Жанет 45" в рамките на водената от Нева Мичева поредица "Кратки разкази завинаги". Преводът от арабски е на Мая Ценова.


Случка първа: Киркук, 1984 г.


В един мой разказ, "Кръстословици", описах следната случка от детството ми:



"Когато бяхме малки, двамата с моя приятел Басем преследвахме ковчезите. Чакахме ги край шосето да пристигнат. Течеше четвърта година от войната с Иран. Ковчезите бяха обвити в иракското знаме и добре завързани върху колите, пристигащи откъм фронтовата линия. При преминаването им големите се изправяха и по обичая вдигаха длан с достолепие и печал. Искахме да станем големи. Изразявахме почитта си към мъртвите като тях. Когато катафалката завиеше към нашата махала, хуквахме подир нея по калните улички. Шофьорът намаляваше скоростта, за да не падне ковчегът, сетне колата избираше портата на някоя спяща къща, за да спре срещу нея. Тогава жените от къщата излизаха с писъци, хвърляха се в локвите и плескаха косите си с тиня. Ние се втурвахме да кажем на мама пред чия врата е спряла катафалката. Майка ми винаги отговаряше: "Иди и си измий лицето." Или: "Върви у съседката Ум Али и я питай има ли малко бахар." А вечерта се удряше по лицето и плачеше заедно с останалите жени в дома на убития.

"Лудият от площад "Свобода" ще бъде представен на 12 септември от 18 ч. в "+това".
Веднъж седяхме, този път и с Маруан, в очакване на ковчег. Чоплехме слънчогледови семки. Чакахме дълго и загубихме надежда, но тъкмо когато се наканихме да се приберем разочаровани, катафалката най-сетне се показа на хоризонта. Впуснахме се след нея като щастливи кучета – бяхме се басирали кой ще я изпревари. После колата спря пред портата на Маруан, майка му излезе с бесни викове, раздра си роклята и се хвърли в тинестата локва. Басем застина на място до мен и запримигва втрещен. Големият му брат го забеляза и го дръпна вкъщи. Аз, горко разплакан, се втурнах към обятията на майка си: "Мамо, умрял е бащата на моя приятел Маруан." А тя: "Измий си лицето и иди до магазина... Донеси ми половин кило лук."

Във военната атмосфера играехме и се радвахме боязливо и неуверено. В училище се мъчехме да рисуваме танкове, в час по музика учехме маршове във възхвала на диктатора, неговите подвизи и героите от нашата война с Иран. Иранските самолети бомбардираха петролните рафинерии в Киркук. Щом чуехме сирените за тревога, се качвахме по покривите на къщите, дано видим някой ирански самолет да пада в пламъци от небето. Другарите от Баас затягаха хватката си около живота във всяка уличка на града. Преследваха дезертьорите от армията и кюрдите от съпротивата и ги разстрелваха по площадите. Това пък е от друг мой разказ, Песента на Козите, посветен на разстрелите, на които бе свидетел моето детство: "Завързаха ги за дървени колове и ги разстреляха с куршуми пред очите на всички жители на квартала. Преди това произнесоха реч по мегафона: "Тези предатели саботьори не заслужават да пият, да дишат и да вкусват водата, въздуха и благата на нашата страна." Сетне, по обичая си, другарите от Баас прибраха труповете, а дървените колове оставиха, та всички да си спомнят какво се е случило на това място. Баща ми дойде на площада, за да ме води на кино. Беше луд по индийските филми. Щом забеляза мишената без стойка и се вгледа в останалите, разбра, че сме взели трите кола и сме направили от тях стойки за мишени. По дървото имаше следи от засъхнала кръв. Баща ми просто рухна, когато чу едно от момчетата да казва: "Чичо, една не достига... Де да бяха убили още някого..."

Така минаваха годините на детството – игри и веселие сред ужаса и войните на възрастните, – докато, още невръстен, не открих света на литературата. Ами да: книгите ще ми спасят живота, въображението ще ми помогне срещу всичкия страх, насилие и неяснота, обгърнали моя свят. И срещу тази моя прекомерна срамежливост! Захванах да чета всичко, на което попадах – романи, вестници, енциклопедии... На четиринайсет прописах стихове и реших да стана писател.

Случка втора: Багдад, Академията за изящни изкуства,

департамент Киноизкуство, 1994–1998 г.

Бях на двайсет и учех кино в Багдад – специалност мечта в момент, когато градът се гърчеше от глад: след Кувейтската война Обединените нации наложиха на Ирак жестока блокада, която наказа не престъплението на диктатора, окупирал Кувейт, а иракския народ – той именно плати цената на жестоките санкции!

Нямах нито дом, нито пари, нито семейство. Бях се скарал с големия си брат, затова си тръгнах от къщи. Бях без покрив и адрес, но разполагах с множество приятели. Бездомник, който следва кино. Опитах да се вкопча в ученето с всички сили не само заради самото него, а и за да остана колкото се може по-дълго далече от военната служба в армията на мизерията и горчилката – армията на диктатора. Не успях да завърша първи курс. Подадох молба за прекъсване. Отидох да работя на Шорджа – голям пазар в центъра на столицата Багдад, – за да събера пари. По време на блокадата процъфтяваше черната борса на хранителни продукти. Работата ни не беше законна, а държавата, след като се споразумя с ООН за Петрол срещу храни* , искаше да установи контрол над търговията и сама да снабдява хората с провизии. Обаче това, което предоставяше правителството, беше недостатъчно. Затова народът задоволяваше основните си потребности на черно.

Аз продавах кутии с мляко, сапуни и шампоани, но не успях да се задържа дълго като черноборсаджия след злополучната си среща със Стопанска сигурност. Едно проклето пладне на пазара (стоката ми се състоеше в голяма торба с кутии детско мляко) от едната страна към мен се приближи някакъв младеж, а от другата – втори, та не беше нужно да съм много умен, за да разбера какви са. Погнаха ме като верни кучета пазачи по уличките на Хайдар-хан, а аз по чудо успях да се изплъзна от хватката на единия, който ме сграбчи за яката на ризата. Изгубих целия си оборот с все торбата, която замина за складовете на Стопанска сигурност заедно с останалата конфискувана стока. Върнах се отново на работа на рецепцията на хотел Фейруз на улица Джумхурийя, недалеч от Шорджа.

Започна новата учебна година. Приятелите ми вече бяха във втори курс, а новите студенти отначало ми бяха скучни. Скоро обаче се приобщих. Бях заинтригуван от иронията на новите, от майсторството им да се надсмиват – нямам предвид подигравките, които влизат в уменията на повечето студенти, а оная горчива и интелигентна ирония, която в някои случаи спестява немалко въздишки от трънливите дни на блокадата. Избрах неколцина от тях, за да заснема кратка филмова сцена, която бях подготвил от няколко стихотворения, за да я представя на преподавателя по актьорско майсторство. Сетне още една... и скоро вече имах нови приятели и група, с която да работя. Повечето от студентите в Академията за изящни изкуства нямаха нищо общо с изкуството (особено синовете на новите ембаргови търговци и другарите от Баас) – бяха там по съвсем странични причини и гледаха на Академията като на стъргало, където да покажат новите си обувки и елегантните си ризи. Повечето бяха влезли с връзки или с подкуп. Колкото до студентите от другите градове – те отпадаха един след друг или се отказваха от студентските си права заради тежкото си материално положение. Първият ми документален филм от втори курс, Гардения, получи наградата за режисура на кинофестивала в Академията. Беше просто елементарно студентско упражнение за един беден човек, който живее сам на брега на Тигър и ходи да си урежда нещата в Пенсионното, но преподавателите се учудиха и го харесаха. Другарите от Баас обаче се засегнаха и след прожекцията ми привикаха за обяснение: героят баасист ли е, или комунист? Кажех ли, че е баасист, щяха да възразят: "Няма баасист, който да умира самотен в мизерия!", кажех ли, че е комунист, щеше да стане съвсем неловко, защото комунистическата партия беше забранена. Излязох криво-ляво от задънената улица, но разбрах, че проблемите тепърва предстоят.

След успеха на Гардения, четвъртокурсниците, които трябваше да правят дипломните си късометражки, ме засипаха с искания да им пиша сценарии. Много от тях не ги биваше не само да направят филм, но и да си напишат домашните. Започнах да навивам хората от "моята" група да продължат да работят с мен и да се възползват от случая да се учат – при толкова ояли се студенти с мозъци от ламарина, готови да плащат за дипломните си проекти с парите на своите щастливи семейства... За мен беше повече от благоприятен шансът да си правя практически експерименти, да изпробвам разни идеи относно формата на късометражния филм, още повече че Академията се беше превърнала в неработеща сграда и парк за разходки! Нито камери, нито прожектири, нито дори най-елементарна техника – заради икономическите санкции имаше само теоретични лекции... и преподаватели, които емигрираха, умираха от мъка или ставаха образ и подобие на Баас. Имаше един, вечно с маслиненозелен военен костюм, който обикаляше колегите от нашия департамент, за да записва имената им за задължителните и за летните военни обучения. Естествено, нямах никакво желание да се включа в тия лагери за военна подготовка... Бях зает с писане и правене на филми – когато например преподавателят по сценарийно писане дадеше на студентите си писмена работа за екранната адаптация на разказите, при мен заваляваха поръчки, събирахме се в жилището на един от моите приятели и запретвахме ръкави! За всеки трябваше да се намисли по нещо различно, за да не усети преподавателят, че един и същ човек стои зад домашните. Правех някои незначителни промени в увода и заключенията на писмените с надеждата, че преподавателят няма да ги чете всичките, а ако реши да го направи, ще обърне най-голямо внимание на началотото и края. Сетне започнаха да пристигат заявки и от студентите вечерно обучение. Те плащаха по-добре, защото повечето ходеха на работа или имаха държавни служби. Най-добре плащаха арабите. Не помня колко чужди писмени работи съм предал. Написах даже половината магистърска теза на един студент – бях още във втори курс и лично научният му ръководител ме помоли: "Хасан, напиши му нещо на еди-каква си тема... Но моля те, не казвай на никого... И нямай грижа за парите." Сумата не беше за пренебрегване в черните времена на недоимъка.

Онова, което ми носеше удоволствие, полза и щастие – освен джобни за сандвичи, цигари и билети за транспорта, – бяха проектите за дипломни късометражки. Договарях със студента цена за написване на сценария и режисиране на филма заедно, а в субтитрите като сценарист и режисьор фигурираше само неговото. Аз обаче не отмятах точно тези задачи просто като нещо, което ще ми донесе малко пари, а се опитвах всеки път да изпробвам различни идеи за сценария, да изпитвам способността си да боравя с камерата... И упражненията се получаваха нелоши. Така или иначе, след известно време усетих колко ужасен е животът ми, колко ниско ме завличат условията на глада и ембаргото. Почувствах, че продавам мечтите си за кутия цигари, че се разпадам, че часовете, минутите и секундите е забиват като ножове в плътта ми.

Поредната заплаха от Баас ме принуди да замина. Извикаха ме на разпит – осведомиха се за идеите ми, за семейството ми, а накрая следователят-баасист каза: "Ако не си мълчиш в университета и не кротуваш, ще те пратим отвъд слънцето." В Ирак това означава, че ще умреш и ще изчезнеш в мрака.

Когато реших да бягам колкото сили имам към Иракски Кюрдистан, потеглих не с куфар, а с един черен плик, в който имаше синя риза, дънки, малко листове и книги. Едва минал през контролно-пропускателния пункт, едва на една педя оттатък, усетих, че никога повече няма да се върна в Багдад... И ето, до ден днешен живея във Финландия.

Случка трета: турско-българската граница, 2001 г.

След като избягах от Багдад, поживях в Северен Ирак (Кюрдистан) и смених името си с кюрдско – Назар Осман, – за да опазя живота на семейството си в Багдад от ноктите на Баас. В Кюрдистан заснех моя първи игрален филм – Ранената камера, против диктатора. Много труден беше животът там, и страшен. Иракското разузнаване всеки момент можеше да се добере до теб и да те очисти. Затова реших пак да замина, да премина границата нелегално. Пътуването бе дълго, тежко и кошмарно: отне ми четири години да стигна до Финландия. Ще ви разкажа само една случка от прехода от Иракски Кюрдистан дотам.

Веднъж се опитахме да прекосим пеша турско-българската граница. Ако разкажа подробно какво правят българските граничари с емигрантите, когато ги хване, човек може и да не ми повярва, че в Европа има подобни средновековни зверства. Но в непрогледния мрак на заставите се случва какво ли не. Бяхме петима. Трима кюрди, един кльощав младеж от Кербала, чието семейство от години живееше в Иран (режимът на Баас ги изселил в съседната държава с аргумента, че прадедите му били иранци по националност), и аз. Заловиха ни откъм българската страна и войниците както обикновено ни взеха всичко, което можеше да бъде взето – парите, кожените куфари, които си харесаха, дори обувките, ако бяха маратонки от известна марка. Един граничар настоя да му дам фотографиите, които носех със себе си в куфара – лични снимки от дните, когато следвах кино в Багдад, – скъса ги и на завален английски каза, че лъжа и те не може да са мои. Вероятно искаше да каже, че хората на снимките няма как да са багдадски студенти – заради елегантните и модерни дрехи. Посочи някои от състудентките ми, после постави ръце пред лицето си, сякаш гледа през бинокъл и каза: "Афганистан!" Имаше предвид, че в Ирак жените носят фереджета (показа го с жестове) и няма такива, които да ходят с дънки.

Та значи, плячкосаха всичко, което си пожелаха, и направиха спомените ми на парчета. След полунощ ни откараха с военен автомобил до една долинка, сред хилава горичка. Ние, разбира се, предположихме какво ще се случи: ще ни съсипят от бой, после ще ни накарат да побегнем с всичка сила, без да се обръщаме назад, към турската територия, откъдето бяхме влезли в техните граници. Боят се различаваше по продължителност и жестокост – границата беше дълга и всеки път попадахме в капана на различен екип от граничната охрана. Въпросният път, за който говоря, извадихме лош късмет: истински свирепа група, просто глутница гладни вълци. Без милост изпробваха върху нас всички видове ритници и крошета. И досега ми се разтреперват ръцете и кръвта ми кипва, като си спомня ужаса от онази нощ. Бяхме се превърнали в купчина човешка плът – всеки се опитваше да се мушне под другаря си, та дано избегне някой ритник. Когато се умориха да ни изтезават, един извади малка лопата от военния джип, и взеха да налагат с нея Ахмад от Кербала, понеже, докато ни биеха по-рано, се беше опитал да избяга. От силните удари Ахмад изгуби съзнание. Българските граничари се смутиха, уплашиха се да не умре. Наредиха ни бързо да го вдигнем и да се насочим към турската граница. Вдигнахме го и тръгнахме – всеки от нас кървеше отнякъде. След като изминахме част от разстоянието, положихме Ахмад на земята и взехме да пръскаме лицето му с вода от дъждовните локви.

Превързахме раните си в Истанбул. Ахмад ми се присмя жестоко на начина, по който съм умолявал войника да ми върне снимките, преди да ги скъса, и се закле, че ще стигне в Лондон, ако ще по границите поставят крокодили и мечки.

Това е просто детайл, скъпи ми български читателю. Следващия път, в някой друг разказ, ще ти разправя как български войник изнасили нигерийска девойка в пограничната тъмнина... И как ни би турската армия... И на какво унижение ни подложи унгарската... Това е историята на границите в тоя свят. Граници, до които нямат достъп обективите на фотоапаратите и моливите на журналистите; граници, тънещи в мрак и безчовечност!

Хасан Бласим, Хелзинки, 12 октомври 2014 г.

*Програма, замислена, за да може Ирак да изнася петрол в замяна на липсващи заради ембаргото храни и медикаменти за обикновеното население, стартирана през 1995 г. и свързана впоследствие с десетки корупционни скандали както в страната, така и навън. Б. р.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Дисидентът: Вацлав Хавел Дисидентът: Вацлав Хавел

Откъс от биографията на чешкия президент и дисидент

19 апр 2019, 1388 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Библиотека" Затваряне
Светлана Алексиевич и "краят на червения човек"

Откъс от книгата "Време секънд хенд: Краят на червения човек", която ще се появи на български от издателство "Парадокс"

Още от Капитал
Втори живот за старата техника

Къде се приемат електроуредите и как става рециклирането им

Да сготвиш Боби Михайлов

Как расистките изстъпления на агитките, които властта използва за собствена употреба, свалиха президента на БФС и отекнаха по света

Решения за софийските проблеми

Какво предлагат кандидатите за кметския пост по ключови за града въпроси

Турската офанзива в Сирия: Раздвижване на смъртоносните пясъци

Военната операция на Анкара повишава риска от нова вълна бежанци и терористични атаки в Европа

Kалендар и домашно кино

По-интересните събития от уикенда и седмицата

20 въпроса: Даниела Костова

Тя претворява различни житейски ситуации в работата си като художник, а най-амбициозният й проект беше реализиран това лято във Виена

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10