С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
27 апр 2016, 9:48, 4478 прочитания

Щъркелите и планината

Откъс от дебютния роман на Мирослав Пенков

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
"Щъркелите и планината" е новата книга и първи роман на живеещия в САЩ български писател Мирослав Пенков. Историята разказа за дългогодишен емигрант, който се завръща от САЩ в България и се насочва към странджанско село. Сюжетът проследява културния сблъсък и завръщането към корените, както и отношенията между мюсюлмани и християни в региона. Пенков създава книгата под менторството на създателя на "Английски пациент" Майкъл Ондатджи.

"Един роман може да бъде много неща, но този специално представлява конкретна територия. Пространство, в което читателят блуждае и дори може да се изгуби", казва писателят пред Electric Literature.

Романът излиза на английски от Farrar, Straus and Giroux през 2015 г. със заглавието Stork Mountain. Преводът на български е направен от самия Пенков. Според в. Financial Times книгата е "исторически богато изследване на границите – както на тези, които са на картата, така и на тези, които сами си поставяме".

"Щъркелите и планината" е на книжния пазар от издателство "Сиела".

Бях на осем, като се срина комунизмът. С нашите живеехме по това време в дядовия апартамент, наблъскани като бройлери. Пари за самостоятелно жилище нямахме. Татко и дядо все се караха. Мама неспирно плачеше и плашеше с развод. Отначало полагаха някакви усилия да ме щадят. Но в курник трудно се крещи дискретно.

Поне не гладувахме. Дядо се знаеше с твърде много хора, за да ни остави гладни. Месарят, хлебарят, бакалинът – все негови бивши ученици.
– Ставай вече – ще ми прошепне старецът току-до леглото, опакован в изтънялото си балтонче. А аз ще изхленча, че ми спи се още. Час има до изгрев, неделя е.
– Ей сега ми звънна един стар ученик – ще каже и ще ми тикне пазарската мрежа в ръцете. – След петнайсет минути получавали стока.


Тръгвахме из тъмните улици като крадци. Снегът хрущеше под ботушите ни, сякаш газехме сухи кости. В прозорчетата ни – светлинка. Жива душа не се мярка. И псетата даже се скрили
някъде на топло. Докато стигнем месарницата, шалът на устата ми станал на ледена плочка.
– Добрутро, другарю учител – ще поздрави месарят и ще ни смуши през задния вход, че да не ни види някой. Ще ме щипне по замръзналата бузка, а кръвта по пръстите му дълго ще ми пари.

Насреща ни, сред гора от празни куки, две-три прасета ще се поклащат тежко. Ще удари месарят нож в каиша, ще каже:
– За вас, другарю учител, само първо качество.
Пък ще загъне пържолите в амбалажна хартия, а аз ще отворя пазарската мрежа.
– Да метна по една мръвка на скарата? – ще ни попита. – Вие
поседнете на топло.

Но дядо не щеше и да чуе:
– Вече достатъчно стори.
Измъкваше той няколко банкноти, а на месаря хем все му беше неудобно, хем все прибираше парите.
– Че как няма да ги прибира? – каза ми веднъж дядо, като го питах. – Че как няма да си платим? Ние не сме неблагодарни. Не сме лакомии.
Мушвахме се двамата в тъмата, по друга някоя уличка, към друг някой заден вход. Хляб, пуши още, бурканче кисело мляко, пакетче прясно. Изпълваше се пазарската чанта. Скривахме я в ученическата, за заблуда, и сякаш бракониери, прибрали забранени мрежи, потегляхме към къщи.



Зора се пука, а ние скришом влизаме в блока.
– Я че сме ранобудни – ще изсъска някоя съседка току-пред асансьора, ще закопчае палто, ще нахлузи ръкавици. – На това ли го учите, другарю учител? Да минава през задните вратички,
докато ние, честните глупаци, висим по опашките?
– Във вълчи времена живеем, сине – ще ми рече дядо с пламнало лице и ще ме тикне в асансьора. А след час ще добави:
– Права е съседката. На човек му трябва да търси връзка с другите човеци. Вълкът единак бива. Човекът – не.

Точно този дядов съвет аз взех присърце през първите няколко години в Америка. Че какво като в началото не им говорех езика? Че какво като в училище децата ми се смееха на плетените пуловерчета, на джинсовите гащи, на мокасините с пискюли?
Език се учи, гардероб се подменя. Как ще те рани някакъв си присмехулник, когато само преди година в България, ей така, на улицата, с голи ръце си преборил жива мечка? Циганите, дето я отгледали, като нямали пари да я изхранват вече, пуснали я на свобода, а тя – право в града. Отпървом се боричкахме, после си станахме другари. До ден днешен всеки месец й пращам по един буркан американски мед.

Бях екзотичен, чаровен, необикновен. Момчетата се биеха кой да ми е пръв приятел. Момичетата ми пишеха любовни писъмца. В гимназията никой вече не ми се връзваше на лъжите, но пък на мен не ми се и налагаше да лъжа. Бях последвал дядовия съвет изкъсо. Бях създал здрави връзки, добри приятелства. И така, докато не влязох в университета. А там – страшна самота.

Нов щат, ни един приятел, плачевни оценки, студентски заеми, надвиснали над главата ми като саби. Кредитни карти с просрочени плащания, денонощен тормоз за неплатени дългове. Какво още да кажа? Умрял беше другарят мечок и нямаше вече кой да ми приема бурканите с медец.

Като бях на шест, дядо ме заведе в родното си село, да видя най-стария човек на Земята.
– Аз съм на сто години, а ти пък кой си? – рече ми старчокът.
– Правнук ти – отвърнах вкаменен и смънках общото ни име.
– Слабо име. Никога не съм го харесвал.

Седнал в леглото, старият се беше подпрял на трон от червено-бели карирани възглавници. А залостените прозорци така събираха върху него лъчите на лятното слънце, че му придаваха
ослепителен блясък. Уж беше душно в стаята, а той се бе навлякъл с елече, по-синьо от небесното, с вълнен панталон и с терлици, черни като селските нивя. Завъртя глава насам-натам, оголи два реда идеални жълти зъби и млечните му очи заподскачаха в орбитите.
– Присетил се той, че има баща – каза на дядо, чиито длани ми прогаряха дупки в раменете.

Като разписа и последния лист, който дядо му беше донесъл, старият ме привика до леглото. Още помня смрадта на нафталин, как се виеше не само от вълнените му дрехи, но и от самата му плът.
– Ти до моите години никога няма да доживееш – каза ми. – Каквото и да се решиш да правиш, аз вече съм го свършил. Където и да се решиш да идеш, аз вече съм бил и съм се върнал. И нищо специално не намерих.

Разроши ми косата, опипа ми лицето – челото, носа, брадичката – дланта му – по-ледена и от корема на шаран. С ужас гледах дядо, но не трепнах дори когато старият мушна солените си
пръсти в устата ми. Една по една проследи ямичките от изпадали зъбки, един по един занатиска тези, които още се клатеха. После, ей така, като гръм от зимно небе, защипа едно зъбче, измъкна го и го изяде. Кръвта по ризата ми така и не се изпра.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

КапиталНО КапиталНО

Изказванията от седмицата

21 фев 2020, 347 прочитания

Дисидентът: Вацлав Хавел Дисидентът: Вацлав Хавел

Откъс от биографията на чешкия президент и дисидент

19 апр 2019, 1679 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Библиотека" Затваряне
Дивашка жътва

Откъс от книгата на Карл Хофман

Още от Капитал
Драмата с ТЕЦ "Марица-изток 2" - дълга, скъпа и опасна

Каквито и действия да се предприемат, те ще бъдат закъснели, ще струват скъпо и може да доведат до нови проблеми в сектора

Спаси ме от коронавируса

По-важно е маските да бъдат носени от болните, а не от здравите хора, защото така се ограничава предаването на инфекцията

Новите дрехи на "Шишман"

Несигурното бъдеще покрай предстоящия ремонт на знаковата улица в центъра на София отново разбуни духовете

Вирусът, който смрази света

Епидемията от коронавирус за по-малко от месец запали Китай и уплаши целия свят с пандемия, която не е виждана от десетилетия. Рисковете са много, но и възможностите да бъдат избегнати още са живи и съвсем реални

Моя страна, моя Южна Корея

Кратък гид към корейската нова вълна в киното

20 въпроса: Юрий Вълковски

Изпълнителен директор на фондацията Reach for Change България

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10