Бродягите на Дхарма

Откъс от романа на Джак Керуак, чието творчество получава нов прочит от издателство "Парадокс"

"Колкото и малко да знаехме за Керуак, разчетохме посланието му така – Пътят е Свобода, Свободата е Път!", пише Доротея Монова от "Парадокс" в предговора към обновено издание, което събира романите "По пътя" (1957) и "Бродягите на Дхарма" (1958) на Джак Керуак. Изданието с твърди корици е първи том от поредица с творби на американския писател, която ще излиза през следващите две години и която отбелязва 35 години от първото издание на "По пътя".

"Случваха се и такива чудеса – от време на време тоталитаризмът да повдигне леко завесата, за да ни лъхне от Запада малко свежа струя Свобода. Пък и системата се опитваше да припознава в такива като Джак Керуак борци срещу световния империализъм. По същата логика с 10-12-годишно закъснение успявахме да видим и по някой готин филм, "Коса" на Милош Форман е най-точният пример и съвпада по период. "По пътя" се превърна първо в апокриф, веднага след това в нещо като Евангелие на свободния дух, а неговият автор естествено беше въздигнат в култ. И се роди Голямото литературно клише на епохата", пише още в предговора. Но с времето клишетата са вече не толкова верни и с настоящия том "Парадокс" биха искали да отделят читателите от представата, че това е литература, която е интересна само докато си млад. "Днес Керуак се нуждае от един наистина нов и цялостен прочит, от едно доста по-задълбочено осмисляне."

Представяме ви началото на романа "Бродягите на Дхарма", преведен от Еленко Касалийски.

Един ден по обед в края на септември 1955-а се метнах на товарния влак, който напускаше Лос Анджелис, добрах се до една открита платформа и легнах на нея с кръстосани крака и

торба под главата, съзерцавайки облаците, докато пътувахме на север към Санта Барбара. Беше местен бавен влак и аз възнамерявах да пренощувам на плажа в Санта Барбара и да хвана или друг подобен до Сан Луис Обиспо на следващата утрин, или товарния влак в седем часà вечерта, който пътуваше директно чак до Сан Франциско. Някъде близо до Камарильо, където побъркалият се Чарли Паркър се беше възстановявал, се отбихме в страничен коловоз, за да дадем път на друг влак, и на моята платформа се покатери слабичък и дребен възрастен скитник, който доста се изненада, като ме видя. Той се настани в другия край на вагона и легна безмълвно с лице към мен, положил глава върху мизерно малката си торбичка. Не след дълго насочилият се на изток товарен влак профуча по главната линия, чу се сигналната свирка и ние потеглихме, а въздухът започна да става все по-студен и откъм морето заприиждаха мъгли над топлите крайбрежни долини. След като направихме неуспешен опит да се сгреем върху студената стомана, навличайки всичко, с което разполагахме, двамата с дребничкия скитник станахме, закрачихме напред-назад и започнахме да скачаме и да махаме с ръце, всеки в своя край на платформата. Много скоро влакът влезе в страничния коловоз на малко градче и аз реших, че с бутилчица токайско вино бих запълнил добре студеното и мрачно пътуване до Санта Барбара.

– Ще наглеждаш ли торбата ми, докато отскоча да купя бутилка вино?

– Става.

Скочих през перилото, претичах през магистрала 101 до магазина и купих освен виното хляб и бонбони. Бързо се върнах, но се оказа, че влакът има престой още петнадесет минути. Времето се беше затоплило и грееше слънце, но следобедът клонеше към своя край и скоро щеше да стане студено. Дребничкият скитник седеше с кръстосани крака в дъното на

платформата пред жалката си трапеза, състояща се от кутия сардини. Домъчня ми за него, приближих се и му рекох:

– Какво ще кажеш да се сгрееш с малко вино? Не искаш ли да хапнеш и малко хляб и сирене със сардините?

– Става.

Гласът му идваше отдалече, от дълбините на едно малко, кротко гърло, сякаш не желаеше или се страхуваше да се наложи. Бях купил сиренето три дни по-рано в Мексико Сити,

преди да предприема дългото и евтино пътуване с автобус през Сакатекас, Дуранго и Чиуауа, две хиляди безкрайни мили до границата при Ел Пасо. Той хапна от хляба и сиренето и пийна вино с наслада и благодарност. Бях доволен. Припомних си стиха от Диамантената сутра, който гласеше: "Върши милосърдие, без да си изграждаш в ума някакво понятие за него, тъй като милосърдието в края на краищата е просто дума." В онези дни бях много благочестив и стигах почти до съвършенство в религиозната си преданост. Оттогава съм станал малко лицемерен в молитвите си и малко уморен и циничен. Може би защото съм тъй остарял и безразличен... Но тогава наистина вярвах в съществуването на благотворителността, добротата, смирението, старанието, абсолютното спокойствие, мъдростта и екстаза и вярвах, че съм старовремски бхикшу в съвременни одежди, който обикаля по света (обикновено по огромния триъгълен маршрут Ню Йорк – Мексико Сити – Сан Франциско), за да завърти колелото на Истинския смисъл, или Дхарма, и да добие качества на един бъдещ Буда (Будител) и бъдещ Герой в Рая. Все още не бях срещнал Джефи Райдър – това щеше да се случи през следващата седмица – или чул нещо за "Бродягите на Дхарма", при все че по това време аз бях идеален бродяга на Дхарма и се смятах за религиозен странник. Дребният скитник на платформата затвърди всички мои убеждения, когато, оживен от виното, се разприказва и накрая разгърна малко парче хартия с молитва на св. Тереза, в която тя известяваше, че след смъртта си ще се върне на Земята, обсипвайки я завинаги с райски рози за всички живи същества.

– Откъде имаш това? – попитах аз.

– О, изрязах го от някакво списание в една читалня в Лос Анджелис преди няколко години. Винаги го нося със себе си.
– И се вмъкваш нелегално в товарни влакове и го четеш?

– Почти всеки ден.

Той не каза повече от това, не се разпростря върху темата за св. Тереза, беше много сдържан относно своята религия и ми разказа малко за личния си живот. Беше един от онези изпити,

мълчаливи, дребни скитници, на които никой не обръща особено внимание дори на "Скид Роу" 1, какво остава за "Мейн стрийт" 2. Ако някое ченге го изгони, той си тръгва и изчезва, а ако в района на някоя голяма гара се навъртат куки, те рядко имат шанс да видят малкия мъж, който се крие сред бурените и скача под прикритието на сенките в потеглящия влак. Когато му казах, че смятам на следващата нощ да хвана "Светкавичния" товарен влак, той отвърна:

– А, искаш да кажеш "Среднощния призрак".

– Така ли наричаш "Светкавичния"? – Трябва да си работил по тази линия. – Да, бях спирач по СП 3.*
– Ами ние, скитниците, го наричаме "Среднощния призрак", защото го хващаш в Ел Ей и никой не те забелязва, докато не пристигнеш сутринта в Сан Франциско, направо лети. – Осемдесет мили в час по прав маршрут, татенце. – Точно така, но през нощта, когато цепиш нагоре по крайбрежието северно от Гавиоти и около Сърф, става страшно студено. – Точно така – до Сърф, след това през планините надолу
южно от Маргарита. – Да, Маргарита. Сигурно съм се возил на "Призрака" повече пъти, отколкото мога да преброя. – От колко години не си бил у дома?

– Предполагам, повече, отколкото бих се наел да преброя. От Охайо съм.

Но влакът потегли, вятърът отново стана студен и влажен и ние прекарахме следващия час и половина, като тракахме със зъби и правехме всичко, което беше според силите и волята ни,

за да не замръзнем. Първоначално аз се сгуших и медитирах върху топлината, истинската божествена топлина, за да избегна студа; след това скачах, махах с ръце и крака и пеех. Но малкият скитник беше по-търпелив от мен и през по-голямата част от времето просто си лежеше и дъвчеше тютюн, потънал в отчаяни, горчиви мисли. Зъбите ми тракаха, устните ми бяха сини. Вече се смрачаваше, когато с облекчение видяхме да се оформят в далечината познатите планини на Санта Барбара, скоро щяхме да спрем и да се стоплим в приятната звездна нощ край релсите.

*Southern Pacific – жп линията по Юга на американския тихоокеански бряг.

Още от Капитал