Идеали, идеология, действителност
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Идеали, идеология, действителност

Идеали, идеология, действителност

3017 прочитания

"Идеали, идеология, действителност" (част I) е есе от сборника "Ходене по мъките на българина" с предимно непубликувани досега текстове на българския писател, журналист и дисидент Георги Марков (1929 - 1978). Това е третата и финална книга от трилогията на Марков с есета, прочетени в ефира на "Дойче веле" между 1973 и 1978 г. Сборникът се появи на 7 септември, датата на която е извършено покушението срещу Марков на моста "Ватерло " в Лондон. Откъсът е подбран от публистициста и философ Тони Николов. Издател на книгата е фондация "Комунитас".

Може би една от най-типичните черти на диктаторските режими, независимо дали те наричат себе си фашистки, комунистически или просто национално-патриотични, е отсъствието на реална критика и реална самокритика. Мисля, че нищо друго не е нанесло по-големи поражения, материални и морални, на гражданите на комунистическия свят от липсата на тия два жизненоважни витамина на човешкия прогрес.

Днес ние трудно можем да си представим развитието на каква да е идея, на каква да е наука, на какво да е човешко мероприятие без критично отношение към тях, без елементите на съмнение, на възражение, на противопоставяне, без сблъскването на една или повече противоположно насочени сили. Излишно е да казвам, че човешкият прогрес дължи изключително много на критиката и на самокритиката. Исторически погледнато, вековната борба на отделни личности и отделни общества за свобода и демокрация всъщност е била борба за право на критика и за изискване на самокритика. Днес ние трудно можем да приемем за интелигентен човек онзи, който няма самокритично отношение. Днес ние не можем да приемем за достойно и нормално човешко същество оня униформен или неуниформен нещастник, който се е самоотказал от човешкото право на разум и е покорен папагал на по-силни от него. Всички ние дълбоко презираме безмозъчните кукли-марионетки, които изпълняват движенията, заповядани им от ония, които дърпат конците. Дълбоко естествено е всеки от нас да иска да изкаже собственото си мнение и собственото си отношение спрямо всичко, което ни заобикаля, дори често пъти това мнение да е дълбоко погрешно. И тук има един чуден момент, бих казал, най-достойния човешки момент, много по-велик от всякакъв героичен подвиг. Това е моментът на осъзнаването на грешката, моментът, в който критичното Аз се опълчва срещу сбъркалото Аз и го заставя да поеме отговорността за грешката. Мисля, че това е един от миговете на абсолютен триумф на човешко достойнство, когато се произнесе: "Аз сбърках!" или "Това е моя грешка!"

Защото наистина нищо друго не е повече свързано с чувството за лична и обществена отговорност от критиката и самокритиката. Безкритичните хора са по принцип безотговорни. Безотговорните са винаги безкритични. За щастие или нещастие на човешкия род такава е желязната логика на живота. И тежко на този, който изпитва нейните удари. Ако се спрем на историята на Съветския съюз или, още по-добре, на новата история на България, ние неволно си задаваме въпроса — дали всички тия ужасни престъпления, извършени спрямо отделни хора и народи, биха могли да бъдат избегнати. И кое би спасило комунистическата партия от затъване до гуша в исторически престъпна дейност? И кое всъщност позволи да се стигне дотам, че напълно невинни хора да гният днес в земята, разстреляни или обесени "по погрешка". Явно всеки първокласник ще каже, че това е отмъщението на критиката и самокритиката, прогонени от диктатурите на самовлюбени партийни маниаци плюс огромната подлост и страхопъзлювщина на хората около тях. Критиката и самокритиката бяха заменени съответно с венцехвалене и демагогия. Кой нормален и достоен човек на тази планета би могъл да произнесе думи като "нашия гениален баща, вожд и учител"? Кой нормален и достоен човек би могъл да каже "както ни учи другарят Х"? Как приемате снизходително усмихнатото лице на днешен партиен ръководител "добряк", който ви казва: "И аз, другари, понякога правя грешки!" Цитирам съвсем точно. "И аз, другари, понякога правя грешки!" Мисля, че тук излизаме от сферата на нормалните човешки отношения и отиваме в лудница, където "всичко може".

В една нормална демократична държава критиката спрямо управлението на страната се прави обикновено от опозицията или от хора с опозиционни възгледи. Тъкмо присъствието на опозицията заставя властите пет пъти да мерят, преди да кроят. Неведнъж допуснати грешки в кроенето са довеждали до смяна на управлението. За комунистите съществуването на опозицията и правото на противопоставяне на властващата партия са атрибути на "буржоазната демокрация" и нямат място в света на "партийната демокрация". Диалектически и дори марксически това е дълбоко извратено разбиране на основни понятия. Ликвидирала гласа на опозицията, комунистическата партия скоро изпита необходимостта от някого, който да критикува грешките, от някого, който да открива слабостите и безкомпромисно да ги посочва. Необходимост от активно критично внимание, което да спаси партията от тресавището на грешките. И докато Сталин беше жив още, партията отправи множество апели за критика и самокритика. Мнозина помнят, че имаше времена, когато се изискваше да се критикува и самокритикува. Но как това изискване се съчетаваше с присъствието на безгрешния баща и вожд? Как се съчетаваше с безгрешното Политбюро или безгрешния ЦК? Как се съчетаваше с помпозния девиз "Партията никога не греши"? Много просто. Критиката имаше строго определена посока: от горе на долу. Министрите можеха да критикуват всички свои подчинени, генералните директори и началници на управления — всички под тях, а нашият портиер можеше да критикува само нашата чистачка. Старият закон "всеки има право дотолкова, доколкото е силен", сега получи комунистическата си форма "всеки може да критикува дотолкова, доколкото е силен". Никой, абсолютно никой не можеше да вдигне глава и отправи критични думи "нагоре". Като че имаше закон — ритниците бяха за тия "надолу", поклоните за тия "нагоре".

В цялата тази тъжна картинка най-тъжна е ролята на т.нар. български печат. Всъщност печат в нормалния смисъл на думата няма.

Във всяка свободна страна на света печатът играе наред с информационната си роля и тази на главен обществен критик. Много пъти печатът е далеч по-критичен от каква да е организирана опозиция. В много страни и много случаи печатът се явява най-фанатичният блюстител на истината. Печатът е свалял и сваля правителства от грешници, изправял е огромни грешки и което е най-важно, създавал е чувството за критична отговорност у всеки ръководител, както и чувството за непобедимата истина, която все един ден ще възтържествува.

Нищо подобно не може да се каже за печата в комунистическите страни. Според мене всички тия жалки издания, дълбоко провинциални вестничета, покрай многото поражения, които са нанесли и нанасят на обикновения гражданин, имат и злощастната функция да прикриват, да размазват, да заблуждават, да си затварят очите, да бягат страхливо от всеки момент, когато трябва само да поемат зова на истината. В кой вестник, кога и къде са разкритикувани Политбюро или първият секретар? Нито една дума. Институтът е неприкосновен. Критиката е разрешена до ранг на заместник-министър и само по второстепенни въпроси. Срещнали ли сте в българската литература министър с отрицателни черти? Няма такъв. Всички министри са като светите апостоли. В замяна на това — критика колкото си щете по адрес на нещастните продавачи в "Плод-зеленчук" или управители на ресторанти, будкаджии, шофьори, кондуктори. Често пъти критика за някой добър държавен крадец.

Всеки знае, че известни неприкосновени теории доведоха и до пълен упадък на някои науки. Нека само се спрем на болестното въздействие на всеизвестния нещастник Тодор Павлов1, което той упражни върху развитието на националната ни философска наука. При все че мнозина партийни ръководители никога не са взимали Тодор Павлов сериозно, той, с подкрепата на квадратните момченца около него, успя наистина да създаде пустиня на безкритичност.

Тъкмо липсата на тия два животворни витамина доведе до т.нар. сив поток в българската литература, което пък от своя страна дава грозното си отражение върху живота, и най-вече на липсата на толерантност спрямо онзи, който ни критикува. Все още навред у нас се смята, че всеки, който критикува, е непременно враг, който желае най-лошото. Ние продължаваме да ненавиждаме критиците си, независимо че те често пъти ни казват голата истина. Ние продължаваме да се крием като последни страхопъзльовци зад неприкосновени институции и нямаме доблестта да произнесем човешкото "Аз сбърках!", нито да кажем на всеослушание: "Другарят Х греши!" Защото, с каквито и красиви думи да се кичим (или да ни кичат), ние сме дълбоко непоправими егоисти, за които критиката и самокритиката, истината и честността, признанието и толерантността са атрибути на "дребнобуржоазната съвест". Така ни изнася!1 Тодор Павлов (1890 -1977) – български философ марксист, член на Политбюро на ЦК на БКП (1966 -1976). Автор на "Теория на отражението", известен с крайния си догматизъм. Б.р.

"Идеали, идеология, действителност" (част I) е есе от сборника "Ходене по мъките на българина" с предимно непубликувани досега текстове на българския писател, журналист и дисидент Георги Марков (1929 - 1978). Това е третата и финална книга от трилогията на Марков с есета, прочетени в ефира на "Дойче веле" между 1973 и 1978 г. Сборникът се появи на 7 септември, датата на която е извършено покушението срещу Марков на моста "Ватерло " в Лондон. Откъсът е подбран от публистициста и философ Тони Николов. Издател на книгата е фондация "Комунитас".

Може би една от най-типичните черти на диктаторските режими, независимо дали те наричат себе си фашистки, комунистически или просто национално-патриотични, е отсъствието на реална критика и реална самокритика. Мисля, че нищо друго не е нанесло по-големи поражения, материални и морални, на гражданите на комунистическия свят от липсата на тия два жизненоважни витамина на човешкия прогрес.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK