Каквото ти принадлежи
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Каквото ти принадлежи

Каквото ти принадлежи

Откъс от развиващия се в България дебютен роман на Гарт Грийнуел

6259 прочитания

В началото на годината София и България гледаха от почти всички литературни рубрики в англоезичните медии. Причината: развиващият се в столицата роман "Каквото ти принадлежи" на Гарт Грийнуел. Историята разказва за американец, който преподава в София и в тоалетните на НДК се запознава с Митко - младеж, на когото плаща, за да прави секс с него. В хода на една хаотична и емоционално конфликтна връзка героят трябва да се изправи пред собственото си минало, а градът често ражда паралели между настоящето и травмиращото му детство в американския Юг. Макар и фикция, историята на Грийнуел е базирана на собствения му опит на американец, прекарал четири години в София покрай преподавателската си работа.

Появата на романа на англоезичния пазар провокира изцяло вълна от позитивни отзиви, като често заглавието му присъства от класациите за най-добри издания през последната година. BBC го определя като "литературната сензация на годината", за в. The Guardian книгата е най-вече за щетите, които може да нанесе едно лишено от любов детство, а според в. New York Times – вече класика. На гърба на българското издание живеещият в САЩ писател Мирослав Пенков я определя като важна книга, "чието влияние е колкото литературно, толкова и общокултурно".

По-рано този месец романът получи номинация за Националната награда за литература на САЩ.

Появата на "Каквото ти принадлежи" на български е дългоочаквана – откъс от него, когато той е все още под формата на новелата "Митко", се появи в Light през 2013 г. Романът ще бъде представен в присъствието на Гарт Грийнуел на 4 октомври в Литературен клуб "Перото". Авторът пристига по покана на Къща за литература и превод. Разговор с него пред Light очаквайте по-късно този месец.

Преводач е Надежда Радулова, редактор е Димитър Кенаров, а художественото оформление на Пeтр Шпонкап. Издава Black Flamingo Publishing.

През следващите няколко седмици неведнъж потърсих Митко и след третата или четвъртата ни среща реших да го поканя в апартамента си. Исках го само за себе си, без обичайната ни публика в НДК, където разни мъже се навъртаха пред вратата на кабинката или слухтяха, притиснали уши о стените, както самият аз правех, когато се оказвах сред неизбраните. Копнеех за повече време и уединение с Митко, но същевременно с това се чувствах неловко, тъй като осъзнавах колко глупаво е да допускам в дома си един почти непознат. Спомних си предупреждението на някакъв мъж, който ме покани на кафе в голямото заведение в централния корпус на Двореца, след като се бяхме срещнали в тоалетните. На тия момчета, каза ми той, не може да им се има доверие, ще те разберат какъв си, що си, ще се раздрънкат в работата ти, пред приятелите ти, ще те оберат – и наистина ме обраха, веднъж успешно, а втория път успях да сграбча ръката на младежа в мига, в който я измъкваше от джоба ми, след което ме изгледа ужасено и офейка, горкото момче. Останалата част от предупрежденията на онзи мъж минаха покрай ушите ми – никой нямаше да бъде предаден, разкриването на тайни, които самият аз не си давах кой знае какъв зор да пазя, не би навредило никому; никога не съм бил добър в прикриването на каквото и да било, по природа имам склонност към изповеди. С Митко вече бяхме правили секс; малко след това, докато седях на една слънчева пейка, защото все още беше топло, макар да бе ноември и гроздовете да се бяха съсухрили, както си висяха на лозниците, реших да се върна в тоалетните долу и да го поканя. Уговорихме се за следващата вечер и очите му светнаха при вида на мобилния ми телефон, който за първи път извадих в негово присъствие, за да си запиша номера му. Грабна го от ръцете ми и чак когато вече го държеше, попита Mozhe li?, и докато го наблюдавах как отваря и разглежда различните приложения и екрани, си спомних за предупреждението на онзи мъж.

Но това опасение не беше в състояние да ме разколебае, така че идния следобед, след като приключих часовете, тръгнах бързо към центъра. Срещнахме се отново в НДК, където го сварих в групичка с още трима-четирима мъже до срещуположната на входа стена. Щом се появих, те се разпръснаха, макар че не тръгнах към тях, а неловко застанах на прага. Митко, който стоеше с гръб към мен, се обърна, усмихна се и ми подаде ръка, като в същото време

ми кимна да излезем вън от тоалетните, далече от приятелите му (ако изобщо му бяха приятели), и ме поведе нагоре към площада. Докато изкачвахме високото стълбище и се отдалечавахме от подземните помещения, които винаги бяха изглеждали твърде тесни за него и където влажните плочки по стените притискаха фигурата му, гласа му, дружелюбното му излъчване, почувствах наред с предвкусваната възбуда неочакван прилив на щастие. Kak si, попитах го, докато прекосявахме градината пред НДК, а той ми показа кокалчетата на дясната си ръка – ожулени, обелени, прясно разранени. Разправи ми, че се сбил с някакъв мъж там долу, макар да не ми стана ясно каква е била причината за конфликта. За миг хванах ръката му, вгледах се в раничките, които го правеха да изглежда едновременно свиреп и уязвен, и си представих как ще ги почистя, ще ги намажа с мехлем и ще притисна устни в тях. Но такава нежност не беше характерна за нашите срещи, още по-малко в този момент, когато той взе да пресъздава боя и да размахва юмруци във въздуха. Тръгнахме надолу по булевард "Левски".

Дългите крака на Митко поглъщаха тротоара, докато подтичвах след него; той говореше през цялото време, но успявах да хвана само откъслеци от онова, което казваше. За първи път го попитах къде живее, а той отвърна S priyateli, дума, която използваше често и която не знаех как да тълкувам, тъй като извън обичайните й значения Митко я използваше и за клиентите си. Докато опитвах да се ориентирам в потока на речта му (често прекъсван с razbirash li), постепенно ми се изясни, че Митко сновеше от място на място; понякога преспиваше при въпросните приятели, понякога кръстосваше улиците до сутринта. Когато времето беше лошо, се прибираше в малка таванска стая, за която някакъв приятел му бе дал ключ (Edna mansarda, обясняваше ми, като с ръце описваше формата на покрив) – с матрак, ала без отопление и течаща вода.

Изглежда, Митко чувстваше известно неудобство да говори за тези неща, затова и смени темата, като ми заяви, че макар да съм го намерил в НДК, където прекарал голяма част от деня, той през цялото време се пазел за вечерната ни среща. И казвайки това, ми хвърли кос поглед (Razbirash li?), а аз усетих как се изчервявам от вълнение. Митко също изглеждаше превъзбуден, преливащ от енергия, която го тласкаше напред, и докато крачехме по "Левски" към "Граф Игнатиев" и прекосявахме безброй по-големи и по-малки улици, неведнъж ми се наложи да го сграбча за ръката и, Chakai chakai chakai, да го дръпна от прииждащия поток коли. Когато завихме по "Граф Игнатиев", той взе да се спира пред множеството магазини за електроника и заложни къщи и да преценява продуктите по витрините.

Останах изненадан колко много знае за изложените телефони и таблети; в монолога му се промъкваха английски думи за характеристиките на апаратите – пиксели, карти памет, живот на батерията, информация, която беше чопнал оттук-оттам, от рекламите и брошурите, които събираше при всеки удобен случай. Опитах се да го накарам да побърза, нетърпелив да се приберем вкъщи и притеснен от все по-недвусмислените намеци, особено след като ми обясни, че настоящият му телефон, модел, който очевидно се надяваше да смени с по-нов, бил подарък от негов приятел. Тази дума, podarak, щеше отново и отново да изскача в разговора ми с Митко въпросната вечер, като, изглежда, се отнасяше към почти всичките му притежания.

Накрая се добрахме до края на "Граф Игнатиев" и в момента, в който приближихме малката река, опасваща центъра на София, всъщност просто канавка за мръсни води, Митко каза Chakai malko и пристъпи от тротоара в оскъдно затревената площ по брега на реката. Направих още няколко крачки и се обърнах да го видя, макар едва да го различавах (беше се стъмнило; както си вървяхме, бе паднала есенна нощ), изправен на брега, докато се облекчаваше във водата. По всичко личеше, че изобщо не му пука от минувачите или от натоварения трафик по една от най-оживените улици в София; а когато забеляза, че го гледам, Митко се изплези и размаха члена си, при което струята описа висока дъга над водата и заблещука на светлината от преминаващите коли.

Този негов жест беше така невинен, пропит с такава детинска дързост, че усетих как в отговор глуповато му се усмихвам и се изпълвам с добронамереност, която ме понася към метростанцията и към предстоящото ни кратко пътуване. В София имаше само една линия на метрото (макар да бяха планирани повече и из кварталите на целия град да зееха огромни изкопи), затова в натоварените часове изглеждаше сякаш целокупното население пъпли под земята и бива поглъщано и изплювано на порции от затварящите се врати. В мотрисата за "Младост" нямаше места, при което с Митко се разделихме и най-сетне застанахме на разстояние един от друг, притиснати от други тела. Митко изучаваше картите над всяка врата, наблюдаваше как спирките, през които минавахме, просветваха, но от време на време ме поглеждаше, сякаш да се увери, че все още съм там или че все още е обект на вниманието ми, и погледът му вече не беше невинен, ама изобщо – поглед, който ме фиксираше, пълен с обещания, чиято жар отново ме хвърли в хватката между удоволствието и смущението, както и във възбуда, така невъобразима, че се наложи да отвърна очи.

Когато изпълзяхме от последната спирка на метрото в "Младост 1" и се разплискахме с останалите пътници по булевард "Андрей Сахаров", с изненада установих, че Митко доста добре познава района. Веднага щом се ориентира в обстановката, посочи един от т.нар. blokove, мизерни сгради с апартаменти от съветски тип, които се редяха от двете страни на булеварда, и заяви, че там живее един от неговите priyateli. Както винаги се случваше, докато бяхме заедно, се почувствах леко раздразнен, тъй като разбирах само откъслеци от разказите му, хем заради лошия ми български, хем защото той не спираше да говори някак си кодирано, при което рядко схващах естеството на описваните от него връзки, както и причината да приключат по начина, по който бяха приключили. Никога дотогава не бях срещал някого, който да съчетава такава прозрачност (или подобие на прозрачност) с толкова тайнственост, че едновременно да изглежда преекспониран и скрит зад непроницаеми защити.

В началото на годината София и България гледаха от почти всички литературни рубрики в англоезичните медии. Причината: развиващият се в столицата роман "Каквото ти принадлежи" на Гарт Грийнуел. Историята разказва за американец, който преподава в София и в тоалетните на НДК се запознава с Митко - младеж, на когото плаща, за да прави секс с него. В хода на една хаотична и емоционално конфликтна връзка героят трябва да се изправи пред собственото си минало, а градът често ражда паралели между настоящето и травмиращото му детство в американския Юг. Макар и фикция, историята на Грийнуел е базирана на собствения му опит на американец, прекарал четири години в София покрай преподавателската си работа.

Появата на романа на англоезичния пазар провокира изцяло вълна от позитивни отзиви, като често заглавието му присъства от класациите за най-добри издания през последната година. BBC го определя като "литературната сензация на годината", за в. The Guardian книгата е най-вече за щетите, които може да нанесе едно лишено от любов детство, а според в. New York Times – вече класика. На гърба на българското издание живеещият в САЩ писател Мирослав Пенков я определя като важна книга, "чието влияние е колкото литературно, толкова и общокултурно".


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.