Във филма Stranger Than Ficton (2006, реж.Марк Форстър) професор по литературознание съветва главния персонаж (жертва на мистична метафикция) да отбелязва в две колонки – "Комедия" и "Трагедия" – всяко нещо, което му се случва. В края на деня жанрът на живота му е ясен, а с него – и вероятните развръзки. Ако съдим по финала на "Ръкомахане в Спокан", новата пиеса на Явор Гърдев е криминале, в привкус на кървав трилър. Ако съдим по смеха в салона през цялото време, е комедия. Обединява ги модерната ирония, която е съставна част от почерка на режисьора отдавна, както и от стила на Мартин Макдона. В "Ръкомахане в Спокан" точно точно тази изпълнена с черен хумор пародия на жанровете и клишетата в тях служи като едновременно като заглушител, но и като прицел за обстрелваната безмилостно политическа коректност в пиесата.

Главният герой в нея е любимецът на литературата и изкуството на 20 век – човек от социалното дъно с абсурден казус, на ръба на между живота и смъртта, който се оказва чудно опитно зайче за изследване на проблем в обществото. Конкретно Кармайкъл (Иван Бърнев) е мъж на средна възраст (white trash), когото като тийнейджър банда селяндури отвличат, притискат до влакова релса и след това изоставят, помахвайки му със соствената му отсечена ръка (препратката с ухото, отключващо сюжета в "Синьо кадифе" на любимия на Макдона Линч изобщо не е случайна). 20 години по-късно Кармайкъл търси онова, което "по право му принадлежи" из цяла Америка, със сплъстена дълга коса, вид на психопат и куфар пълен с отрязани крайници . Пиесата го среща с поредните 'хитри' измамници – ревлив чернокож дилър на трева и тъповатата му руса приятелка (Павлин Петрунов и Теодора Духовникова), които се опитват му пробутат черна длан на абориген, свита от местния музей. Оплетени в измамата, те се оказват поляти с бензин заложници в хотелската му стая, в компанията на влюбен в маймуна рецепсионист на екстази (изключително ярка роля на Леонид Йовчев), който мечтае да умре героично, като по филмите. Точният изстрел във всяка очаквана развръзка и жанрово удобство за публиката гръмва още в първата минута, последван от резки завои между смешното и ужасяващото, с тонове безпардонна липса на политическа коректност към "чернилките", половете и сексуалността. Истината обаче е, че малка част от зрителите ще се възмути от сърцевината, а не от формата на метафората на гърчещото се разчленено западно общество. Всъщност "Ръкомахане в Спокан", макар класически In Yer Face театър, едва ли сериозно ще обиди с нещо масовия зрител, дори напротив – вероятно ще му стане любим спектакъл. А въпросът, който си струва да си зададем на фона на последните събития у нас е: кога някой ще се осмели да зашлеви патетичната и не особено склонна към самоирония българска публика (и общественост) с думи като "циганин", "турчин" и "националист" в българска пиеса от сцената на Народния...