хлебар ката

знатното потекло, учените родители, голямата семейна библиотека и призракът в хамбара може и да предразполагат донякъде Дино Будзати да стане всичко онова, което става, но в никакъв случай не са достатъчни да го обяснят. От края на 20-те до собствения си край завършилият право Будзати (1906 - 1972) работи като редови журналист в Corriere della sera, а в свободното си време попълва световната литература с мрачно-загадъчни истории и прави изложби с картини, рисувани по видени насън сюжети. Дори не е чудно, че не са му чужди и поезията, и комиксите, и театралните пиеси, и оперните либрета. Безсмъртната му слава идва през 1940 г. с неговия трети роман - знаменити „Татарската пустиня“, в който с обичайната си безкомпромисна елегантност Будзати довежда до най-висока точка любимата си тема за екзистенциалния абсурд. Смъртта, нощта, самотата и взаимната обвързаност на всички неща на този свят постоянно занимават перото му, така че разказът „Хлебарката“ е малък, но много представителен фрагмент от неговата проза.

Прибрах се късно, в коридора смачках една хлебарка, която притича между краката ми (остана черно на плочката), после влязох в стаята. Тя спеше. Легнах до нея, угасих лампата, от отворения прозорец се виждаха част от стена и малко небе. Беше задушно, не успявах да заспя, стари истории започнаха да оживяват в мен, както и съмнения, някаква обща неувереност в утрешния ден. Тя проплака. „Какво има“, я попитах. Тя отвори огромно невиждащо око и прошепна: „Страх ме е.“ „От какво те е страх“, попитах. „Страх ме е да умра.“ „Страх те е да умреш? Откъде накъде?“ Каза: „Сънувах...“ Примъкна се по-наблизо. „Какво си сънувала?“ „Сънувах, че съм в полето, седнала съм на брега на една река и в далечината чувам викове... и трябва да умра.“ „На брега на река?“ „Да, отвърна, чуваха се жабите... жабите квакаха.“ „По кое време беше това?“ „Беше вечер и чух викове.“ „Спи си, сега е почти два.“ „Два?“ Но не ме разбра, сънят отново я беше отнесъл. Угасих лампата и чух, че някой се щура долу из двора. После се надигна гласът на куче, писклив и протяжен като стон. Извиси се нагоре, мина пред прозореца и се изгуби в горещата нощ. После някой вдигна щорите (или ги пусна?). Далеч, много далеч, но може би не чак толкова, заплака бебе. После отново воят на кучето, по-дълго отпреди. Не успявах да се унеса. Мъжки гласове се донесоха от друг прозорец. Съвсем приглушено, като бълнуване в просъница. Чик, чик, чиурит, долових от балкона под нас, и пърхане на крила. „Флорио!“ се чу внезапен зов, като че от две-три къщи по-нататък. „Флорио!“ звучеше като жена, като обзета от паника жена, която си е загубила детето. Защо канарчето долу се беше събудило? Какво ставаше? С жалостиво скърцане, сякаш бутната полекичка от някого, който искаше да се промъкне незабелязан, някъде из къщата се открехна врата. Колко будни хора по това време. „Страх ме е, страх ме е“, изхленчи тя и ме потърси опипом. „Но, Мария, попитах, какво ти е?“ Отвърна с тъничко гласче: „Страх ме е да умра.“ „Пак ли сънува нещо?“ Кимна. „Пак ли онези викове?“ Отново кимна. „И ти трябваше да умреш?“ Да, да, кимаше тя и се опитваше да ме фиксира изпод натежалите си от съня клепачи. Тук има нещо, помислих си: тя сънува, кучето вие, канарчето се буди, хората се вдигнат от леглата и говорят, тя сънува смъртта - сякаш всички са усетили едно и също нещо, едно и също присъствие. О, сънят все не идваше, а звездите отминаваха. Ясно чух от двора драсването на клечка кибрит. Че защо му е на човек да пуши в три през нощта? Тогава, прижаднял, станах и излязох от стаята да си сипя вода. Като светнах мизерната крушка в коридора, погледът ми попадна на черното петно върху плочката и спрях втрещен. Взрях се - черното петно мърдаше. По-скоро мърдаше част от него (тя сънува, че умира, кучето квичи, канарчето се буди, хора стават от постелите си, майка вика сина си, скърцат врати, някой излиза да пуши и, може би, плаче дете). Видях как стъпканата на пода черна буболечка шава с краче. Едно, средното отдясно. Всичко останало бе неподвижно, мастилено петно, отронено от смъртта. Да не би още да се надяваше? Цели два часа и половина в нощта - потръпнах - гнусната твар, залепена за плочката със сока на собствените си вътрешности, два часа и половина бе продължила да умира и още не беше свършила. По някакво чудо продължаваше да умира и телеграфираше с последното си краче своето съобщение. Но кой би го уловил в три през нощта в непрогледния коридор на анонимния пансион? Два часа и половина, си помислих, непрестанно нагоре-надолу, последна порция живот, вкарвана на тласъци в оцелялото краче като призив за справедливост. Плачът на едно само дете - бях прочел веднъж - е достатъчен да отрови целия свят. В сърцето си всемогъщият Господ би предпочел някои неща никога да не се случват, но не може да ги предотврати, защото Той така ги е разположил. Сянка лежеше върху ни. Смачках с пантоф насекомото и с едно движение го доразмазах о пода в дълга сива ивица. Тогава най-сетне кучето млъкна, тя кротна в съня си и даже леко се поусмихна, гласовете утихнаха, майката не се обади повече, никакъв знак за неспокойствие от канарчето, нощта се върна в своя ход над отпадналата къща, смъртта се беше преместила другаде да набъбва тревожно.