Оня, дето диша

Хуан Хосе Мийас (1946, Валенсия) е един от най-прочутите хумористи на съвременна Испания. Автор е на няколко романа и десетки разкази и фейлетони, събрани в двайсет тома; редовно сътрудничи на „Ел Паис“ и е вече добре познат на българските читатели от сп. „Съвременник“ и „ЛИК“. „Оня, дето диша“ е публикуван в бр. 36 на сп. „Барселона ривю“

вдигнах слушалката и от другата страна чух венерическо изхриптяване.

- Кой е? - попитах. - Оня, дето диша - отвърна отсреща един неутрален, леко пресипнал глас.
Тъкмо затворих смаян и жена ми се появи на вратата на хола. - Кой беше? - Някакъв, дето дишал - рекох. - Да ми го беше дал.
- Откъде накъде? - Знам ли, жал ми е за човека. Да се разтовари малко. Продължих да си чета вестника и след малко телефонът иззвъня отново. Оставих жена ми да вдигне и без да откъсвам очи от международните новини, уж погълнат от срещите на високо равнище, я подслушах как разговаря с психопата. - Ти не се коси - му разправяше тя, - сумти си колкото искаш, моето момче. Мен няма да изплашиш. Ако всички бяха като тебе, светът щеше да е по-добро място. Че ти в крайна сметка нито убиваш, нито нападаш, нито на чуждото посягаш. Пък и даваш твоята лепта за прогреса на телефонната компания. Виж, друг въпрос щеше да е, ако дишаше за моя сметка. Миналата седмица се обади един дишач от Ню Йорк за сметка на абоната. Казах му за сметка на абоната да хъхри на майка си, виж го ти него! Впрочем ние в Мадрид на йота не им отстъпваме на големите световни столици откъм дишачи. Ти примерно си точно толкова професионален, колкото и американците. Хайде, всичко хубаво, душко.
После изслуша две-три приглушени серии от хрипове и затвори най-естествено. Опитах се да се овладея - смятам, че всеки е свободен да върши каквото си пожелае - но не успях. Авторитарният звяр в мен се надигна. - Честно казано, не мисля, че разговорът, който току-що проведе, е образец на приличие. Тя надникна в страницата на вестника ми и като видя подредените по азбучен ред снимки на любовниците на Клинтън, отговори, че още не се е родил онзи читател на евтина порнография, който да има право да придиря на бедния дишач, живеещ с парализираната си майка и намиращ единствен сексуален отдушник в телефонното хриптене. Прехапах си езика, за да не се скараме, защото беше събота и ми се щеше да започнем както трябва почивните дни. Но в неделя, докато жена ми беше на служба, дишачът отново позвъня и аз го пратих по-далечко.
- Ще те обадя на жена ти - отговори той заплашително. - Ще й кажа как се държиш с възпитаните хора и ще видиш кон боб яде ли. - Ти пък що така се впрягаш? - бих отбой аз, понеже не ми се щеше вкъщи да стане някоя беля. - Уцели ме в кофти момент. Прощавай. - Бива, бива. Жена ти там ли е? - Отиде на църква.
- Предай й, че ще звънна по-късно. Умислих се. Откак бях невръстно дете, винаги си бях мечтал да подишам в слушалката, но нашите казваха, че това го правят само умствено увредените. Излизаше, че бях пропуснал най-благото в живота поради нравствени скрупули или културни предразсъдъци, така де. Като гледах здравите отношения между жена ми и дишача, не ми се виждаше в това да има нещо лошо. Така че набрах случаен номер и се разхриптях в лудешки опит да наваксам всички изгубени години. - Кой е? - попита леко сепната някаква жена, чийто глас ми се стори смътно поз­нат. - Аз съм дишачът - подметнах небрежно.
- Момент да ви дам мъжа си. Мъжът се оказа моят баща, познахме се веднага - без да искам бях набрал неговия номер. Каза ми, че са си знаели, че зле ще свърша, и затвори. След това се обадили на жена ми и й разправили всичко. Сега тя иска да ме напусне, защото съм бил психопат, и настоява да й подпиша някакви документи. - Да дишаш на собствената си майка. Де се е чуло и видяло такова чудо?

Нещо все се дъня, главно когато искам да подражавам на другите, за да вляза в час. Както и да е - важното е, че вече не мога да спра да дишам по телефона от тревожност, нищо, че нашите смятат, че го правя поради морално разложение.

Подбор и превод Нева Мичева

Още от Капитал