Вечеря с...
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Вечеря с...

Вечеря с...

4697 прочитания

© Симон Варсано


Главни герои:

Силвия Чолева, редактор в Българското национално радио, главен редактор на сп. „Алтера“, поетеса, литературен критик, сценарист Ваня Щерева, актриса, певица, писател
Елин Рахнев - поет, драматург, сценарист Андрей Кулев - художник, аниматор, илюстратор, режисьор, сценарист Димитър Коцев-Шошо - режисьор, сценарист, писател
Симон Варсано - фотограф. Казва, че фотографът е най-незабележимият човек, затова просто ще снима

Поддържащи герои: Мира Лазарова - управляващ редактор на „Капитал Light“ Катя Атанасова - редактор в „Капитал Light“

Време на срещата: 28.06.2007

Място на срещата: ул. „Московска“

Меню:

Ballantine’s fines - Glasgow Lemonade Coctail Салата с рукола, круши и печено козе сирене с цитрусов дресинг Ballantine’s 12 Year Old Gold Seal
Телешка пастърма с ананас и сос от пъпеш Малиново сорбе Ballantine’s 12 Year Old Pure Malt
Патешко магре, глазирано с билков мед, и трюфел в сос от манго и конфит от печени круши Шоколадово моальо с бял шоколадов мус и ягодова пяна Ballantine’s 21 Years Old

Мира Лазарова: Добър вечер! Много ви благодаря, че сте тук!

Катя: Здравейте и от мен. Наистина много се радваме, че точно вие сте тук. Много ми се искаше тук да бъдат хора, които наистина правят някакви стойностни неща, които творят в различни области, не само в една. Ние в „Капитал Light“ много харесваме това, което правите. В този смисъл сте ни специални, затова и сме ви поканили... Идеята беше също да съберем хора, които са по някакъв начин от различни поколения, а същевременно, и това е хубавото, мисля, че те има какво да си кажат, имат пресечни точки помежду си.

Аз, колкото и да сме оградени - все пак има шатра, улицата е „затворена“, бих казала, че това е по-скоро един уличен разговор, т.е. много ми се иска да бъде като разговор на улицата - непринуден, неуправляем в някаква степен, динамичен и, разбира се, приятелски. В този смисъл това е посоката, в която някак си ще се движи той - изкуството и средата, какво днес творецът прави, как се отнася към това, което го заобикаля, и как то му влияе. За изкуството сега - след вчера и преди утре. Това е. Мога пак да кажа „добре дошли!“ и ще помоля за начало, за да прескочим неловкостта на първоначалното замълчаване, всеки от вас да каже какво прави сега, какво му е важно в момента.

Ваня: Аз сега приключих да правя, току-що, преди няколко дни свърших новата си книга, която се казва „30 неизвинени“, излиза идната седмица. Силвия ме пита дали това е роман, но щом предното го водим роман, което е много разкъсано, може би това трябва съвсем да е роман, пък аз някак си не смея да го нарека така, защото това е изцяло една история. Това е третото ми нещо, в смисъл че второто е готово отдавна, но понеже то съдържа едни фотографски сесии - с Владо Карамазов изиграваме всички герои от книгата, се оказа много скъп проект. Не намерих спонсор, а пък за този - по-евтиния, намерих и реших да го пусна, а и да излъжа по някакъв начин системата. Защото второто нещо винаги крие риск да бъде по-слабо, да е по-нехаресвано, това е синдромът „втори албум“, „втора книга“ и т.н. Понеже съм суеверна, реших да пусна първо третата, за да може втората след това спокойно да си ходи напред. С това приключих, иначе се занимавам с групата си „Мач пойнт“, свирим в „Бек стейдж“, клип правим. Това с „Мач пойнт“ при мен е за забавление, не е нещо сериозно.

Мира: Да, но не е никак малко това!

Елин: Аз никога нищо не правя по определен начин... Много се радвам на хора като Ваня, които така говорят, и като знам как аз написах книга, а тя по някакъв начин ми разказа как е писала книгата си - наистина й се възхищавам, защото това е някакво усилие, което не всеки може да си го позволява, чисто физическо, и според мен така трябва да се пишат нещата - да носят някакъв вид съдбовност в себе си, независимо как изглеждат след това и дали са велики произведения на изкуството или не са. Въпросът е да носят някаква съдбовност, думата е точна. И в този смисъл аз лично не смея да говоря за това, което правя в момента, защото се притеснявам да не избяга съдбовността в нещата, които правя. Иначе правя най-различни неща и се старая да ги правя, но съм толкова вече станал самомнителен и до такава степен може би саморазграждащ се в много неща, че някак си се страхувам да обявявам работата си. Горе-долу това е.

Силвия: Какво да кажа аз? Тя, Катя, така ме представи, с толкова неща, че като го чуя отстрани, малко се стряскам. Иначе ще започна от книгите и аз, защото от много време не съм издавала, и се оказа, че Елин Рахнев не може да си намери стихотворенията, не знае къде ги е сложил, пък аз ги хвърлям в един файл като в една торба и се оказаха, че всъщност са две книги. Става дума за поезия, а не за роман. Те, живот и здраве, ще излязат до септември. Имам покана за „Аполония“, там ще ги представя. А пък колкото до тях, особено едната ми е страшно скъпа. Катя знае, това е много дълго задържан проект, да го нарека така - с картички, които са ми изпращали мои приятели, които ще бъдат вътре в тази книга. Всъщност те са част от нея. Това са пощенски картички и се надявам да е интересна. Не знам, треперя и аз какво ще стане в крайна сметка - да не е претенциозна, да не е някаква снобария, но да си е това, което съм аз. Иначе много ми е скъпо списанието „Алтера“, което е голяма борба да се прави, но засега - каквото можем, правим. Там отива много енергия, много усилия, въобще е мъчително, но според мен си струва усилието. В радиото пък е друга мелница. И се оправям, защото са малко различни нещата - на едното място се редактира и пише, в радиото повече се говори, пък най-малко време имам за писане на литература, което много ме дразни, и смятам другите си дейности да ги... Иска ми се да пиша литература, а не другите неща, защото наистина страшно много време заема, както и физическа енергия, а пък писането - ето така като Елин, трябва да си седиш и да не правиш нищо. Той прави, разбира се, но някак си по го умее от мен. Това е с мен - за разлика от вас тук аз малко по не се виждам, в смисъл че Ваня например е лице, Елин - също. Писателите не са добре на картинка, те стоят добре, като умрат, нали?

Реплика: Ужас!

Силвия: Защо ужас, така е!

Силвия: Ето и Шошо например на неговата книга не си е сложил снимка, а рисунка. Аз там много харесвам неговото представяне, неговото СV, така да се каже, от това съм се отказал, от онова съм се отказал, много е добро, наистина.

Андрей: Ами, аз какво да кажа - аз също се занимавам с много неща. Винаги вися на ръба между това от шест стола да си на земята, само че това ми харесва, първо, защото е някакво разнообразие и винаги, като няма пари за едното, можеш да се захванеш с нещо друго. Иначе от дете се занимавам с рисуване и, общо взето, в момента това ми е професията - правя анимационни филми. В момента правя един детски сериал, казва се „Реката“, другите два са за големи, така да ги наречем. Единият се казва „Пианистът“, а другият - „Линията“. Същевременно се опитвам да напиша сценарий за игрален филм, пиша някакви кратки разкази. В общи линии е това май. Те, нещата, с които се занимавам, са вързани до голяма степен. Всяко едно помага на другото и това е добре, във всеки случай това, че се занимавам с много неща, ми позволява да не ми е скучно. Винаги съм се учудвал на хората, които са казвали, че им е скучно. Може би мен ме е страх да не остана без работа, но винаги като има лист и молив, винаги има какво да се прави. Май, че е това. Май не съм пропял само още, но това ще е вече фатално.

Катя: Шошо, кажи какво правиш ти?

Димитър: Добре съм.

Катя: Не те питам как си.

Димитър: И това е като: виждаш някой и го питаш „какво правиш“, той отговаря „добре съм“, ти продължаваш „как си“ и тогава вече свършва разговорът. Какво правя в момента? Завърших десетия вариант на един сценарий. И това не е шега - наистина е десетият на един сценарий за братята Чучкови. Намериха се на всичкото отгоре и пари, за да се снима този филм, и то да се снима като хората, и е със заглавие „Тилт“, което е един термин от флиперите, където, като бутнеш флипера много силно, и ти спира играта, не можеш да играеш повече. Това заглавие може да не остане накрая. Иначе с какво си изкарвам парите няма да кажа. Надявам се да мога да започна да си пиша, както Ваня сега каза, че пише, и някак си й завидях веднага, ама, от друга страна, пък аз не мога да го насиля, защото, ако пък нямам време да го измисля какво точно ще е, и то не да го измисля цялото, а да го започна, да започне да се случва, то не знам как е с другите, но на мен ми е най-трудно да започна. То, като започне, само си кара нататък, обаче докато започне, ако не си на 100 процента сигурен как започва, то не може да започне.

Катя: А къде се виждате в това, което правите? Имам предвид, ако при приказките е „Имало едно време...“, това, което сме свикнали да наричаме класика, е за „вечността“, вашите неща къде са?

Димитър: От това, което съм писал, то си личи, че съм днес, че със сигурност нямам илюзии за вечност.

Катя: А за портрета на стената мислиш ли си?

Димитър: Класик ли, като стана? Няма да съм жив да го видя, в това е проблемът. Те, живите класици... Там ще трябва да се сместят на пейката на „Славейков“. Там има още едно място, леко облегнат на другата страна и да ги гледам критично... Не, съвсем не се виждам в някаква ситуация извън времето.

Катя: Не те ли гложди мисълта един ден, като си отидеш...

Димитър: Не, за отиването пък изобщо не ми харесва тази история. Защото наистина не ми харесва, ако сега ще ми обещават за след това - след това изобщо не е ясно какво ще става. Предпочитам сега да ми е приятно, честна дума! Ако ми кажат сега, че ще стана велик, незабравим завинаги, творец, който ще го запомнят поколения, но трябва да се лиша от радостите в живота, няма да го направя, признавам си! Не бих могъл да го направя. Има хора, които са го правили, запомнени са от историята и го правят, но има и хиляди, които са го правили и въпреки всичко не са запомнени от историята, поне да си бяха поживели като хората!

Андрей: Аз за настоящето и за бъдещето не знам точно какво се случва, но в миналото не бих се върнал. Мен миналото много ме потиска. Има някои хора, които казват, че много искат да се върнат в ученическите си години, в детството си, в студентските си години. Аз сега не мога да разбера защо искаш да се върнеш в години, в които си бил доста по-тъп, отколкото сега. Бил си по-малко мъдър, по-малко живял, а към неща, които съм правил, какво? Не мога да разбера защо съм бил толкова тъп, в общи линии не мога да пазя стари неща, което може би е грешка.

Силвия: Аз, като видях така минало-настояще-бъдеще, се замислих веднага и си казах: Ама, миналото... Ама Андрей ме разколеба, защото той пробужда друго минало, пък аз някакво такова, което не е свързано с детство или нещо друго...

Катя: Сигурно имаш предвид литературно минало?

Силвия: Да. Минало, по-скоро не мое, минало, с което... И сега ще разкажа нещо. Бяхме с Катя в Лондон, аз останах за малко в Брайтън. Някак си от литературата така ми е останало, че ще видя един студен плаж, пусти улици, малко хора, един океан, който е по-скоро страшен и отблъскващ, отколкото лятото, за което ние имаме представа, нали все пак това е Островът! Нищо подобно! При цялото това минало, дето човек си го въобразява като литература - всичко се изпари за миг и видях един плаж, който, тъй като беше 25 градуса, беше фраш от хора, но не можете да си представите, все едно си в сезона в някакъв много посетен курорт. На кея - едни такива увеселителни неща като лунапарк, изобщо захарен памук и всякакви такива удоволствия за масите, джапанки висят, шапки се продават. И нищо от дамите с чадърчета, седнали на самотни шезлонги и вятърът духа... Няма такова нещо, т.е. онова, което ни се иска, често пъти се оказва малко илюзия.

Катя: Независимо за какъв вид изкуство става дума, но това не е ли по някакъв начин проблем на някои от творците днес, в смисъл че така или иначе ти си живееш в някаква представа, която е литературна, обаче тя не е живият живот.

Силвия: Да, но понякога живият живот е толкова по-абсурден и шантав, отколкото нашата представа.

Катя: Добре, това пречи ли ти, че, просто казано, твоят Брайтън е „отишъл на кино“?

Силвия: Хем ми пречи, хем пък ме накара да си мисля някакви други неща, т.е. провокира ме. Помислих си, че човек трябва по някакъв начин да съхрани онова, което си е въобразявал, но и да не си затваря очите за онова, което става наоколо. И може би срещата между двете прави добрата литература или добрия филм и т.н. Просто защото, ако се затвори човек в някаква стая и пише по цял ден, и най-талантлив да бъде, и старателен, според мен няма да излезе добрата творба, доброто произведение, няма да стане. То ще стане, ако излезе навън, влезе в трамвая, някой му замирише на пот, друг го настъпи, той се ядоса и си каже „защо не съм сега в Брайтън?“, но и там се бутат, има опашки за морски дарове. И това, че светът се променя, на човек хем му става мъчно за онова време, когато литературата е значела повече, хем си казваш: „Ами, това е положението, съобразяваме се и караме нататък.“ Сега обаче въпросът е „как се кара нататък“, доколко можеш да стоиш разкрачен между едното и другото, казвам го като метафора. Някак си на мен не ми се иска да забравям как е изглеждал - това е реплика към Елин - „Иван Асен“ допреди години, а пък днес, като минах, я видях друга, защото не бях минавала доста дълго време...

Елин: Аз съм я описал в стихотворение, затова я дават за пример сега.

Силвия: Това е самата истина. Днес минах и си казах: „Ами няма, това е друг „Иван Асен“ и може би в това има смисъл - нещата да се променят. И аз не мисля, че нито Елин, нито Ваня, или който и да било, колкото и да сме отдадени на някакви други неща, сетивата не бива да заспиват. Не бива се изваждаш от контекста. Значи, ако си философ като Цветан Тодоров, можеш да го направиш. Той казва: „Аз съм пещерен човек. Аз седя затворен и не се занимавам нито с медии, нито с нищо.“ Просто днес според мен вече това е невъзможно, а и няма смисъл, защото то вече ще бъде едно заинатяване. Това - за миналото, пък за бъдещето - там каквото - това е. На тази маса поне не знам да има, които да пишат за бъдещото, за поколенията, за вечността.

Елин: Аз също си мисля по този въпрос. И си мисля, че съм един много щастлив човек, защото - ще дам само един пример - преди три седмици бях на събор на ЦСКА в Огняново - с цялата агитка, с всички. Думата не е точна, но се казва събор. Аз не харесвам тази дума. И там се появиха едни хора от района на Гоце Делчев, които се оказаха, че абсолютно добре ме познават, знаят много от стиховете ми абсолютно наизуст, изчели са всички броеве на „Витамин Б“, гледали са „Фенове“ по няколко пъти. И ми дадоха най-хубавия апартамент като подарък заради това, което съм направил, което говори за това, че... Другото нещо във връзка с този въпрос - мисля, че съм си загубил адски много от времето през тези години, адски много се мотах, адски много се глезих, адски много се напивах, адски много простотии правих - всякакви и различни, и смятам, ако още малко живея, да се опитам да започна да пиша някои неща. Горе-долу това е за бъдещето, за утре, за днес.

Ваня: Аз не съм мислила никога по тези въпроси. Аз имам страхове само, че няма да имам време да довърша всичко, което съм започнала. Имаше един критичен момент, който преживях скоро, когато след едни изследвания един доктор ми каза, че не е хубаво това, което вижда, и аз го попитах: „Какво искаш да ми кажеш, че имам рак ли?!“, а той вика: „Да“ - така много естествено. И аз се смях на това и казах: „Не, не е възможно това!“, обаче, докато чакам истинските резултати, тези две седмици първо се смяхме с приятели, напивахме се като за последно и като си легнах сама обаче, настана голямата трагедия. Единственото нещо, за което си помислих, беше за дъщеря ми и за книгите, които съм започнала - това са шест започнати проекта. Започнах да мисля на кои автори да оставя, за да ги довършат. И за мои приятели се сетих, които да държат правата, които да отидат при дъщеря ми после. Слава богу, резултатите излязоха и нищо ми нямаше, мога да си довърша книгите. Но пък такива моменти са много интересни за осъзнаването...

Димитър: И аз имам един такъв случай с един доктор, който каза, че тук не ми е съвсем чиста работата. И аз се втрещих жестоко. Аз пък изобщо не си мислех за творчески проблеми. Толкова неприятно ми стана, казах си, че това не е честно изобщо. Аз първо искам да правя това и това, и това. Нещата за правене, за които си помислих, че може би няма да успея да направя, не включваха творчество, значи може би не съм творец или какво? А колко пътувания изпуснах в главата си, с колко приятели не се запознах, някакви такива...

Мира: Сега е моментът да питаме Симон нещо, но той мълчи.

Симон: Аз съм слушател и фотограф на вечерта.

Мира: Смееш се от време на време ти, реагираш...

Силвия: Има моменти, в които просто профилактика трябва да се проведе - има приятели и т.н. Още - пътуване, но нещо трябва да се прави от време на време, защото точно вчера това говорих, че даже в един момент дори книгите започваш някак си не така да ги четеш - харесват ти, но си казваш: „Чакай, аз я чета по работа, някак си не може ли пък да я чета за кеф?!“, и хем ти е приятно, хем знаеш, че си задължен, че има срок. Ама няма пълно щастие! Докато си по-млад, някак си всичко ти се струва, че сега и тук трябва да стане. Това, което идва с възрастта, е, че започваш да намираш време и да си го разпределяш по някакъв начин - спиш по-малко и други такива неща. Андрей каза, че ставаш по-умен, в този смисъл наистина ставаш по-умен.

Андрей: Хайде, добре - ставаш по-мъдър. Аз имам професионална деформация и съм пълен кретен. В последно време започнах да се поуспокоявам, но имаше някакви моменти, в които примерно аз отивам на кино, сядам да гледам един филм. И гледам този филм, но по едно време аз се усещам, че аз въобще не гледам филма, а гледам как е направен този филм, защо този актьор е така, какво той прави. Каква е фабулата... И се питам защо аз въобще съм отишъл на кино. Така е и с книгите, така е и с всяко едно нещо. Аз го прекарвам през работата си.

Димитър: С книгите е по-лесно. Аз го имам при филмите понякога, дето се заглеждам за това как това е направено, как онова е направено. С книгите ми е по-лесно да не си представям как го е писал, що го е писал. Но го има и това - като го четеш, да си казваш: „Е, как не съм се сетил за това!“

Ваня: Четох наскоро една книга, авторът няма да ви кажа - прекрасен език, супер ми харесва историята, но вътре вкарани толкова банални неща - абе между много хубавото - много лошо. И се ядосах, но за какво се ядосвам? И цяла нощ се будя, и някакви сцени от книгата...

Катя: Ако искате, можем да говорим и за това - за днешния език. Дали има нов език и дали трябва задължително да се употребява? Има хора, с които аз си говоря за писане и които казват: „Какъв е този език? Това е уличен език. Не може така!“ Мисля, че въпреки че има граница, тя е много тънка и рехава. Въпросът е може би в баланса, в това, което искаш да кажеш, да разкажеш и на кого го казваш... Ето примерно Мира, понеже тя е моят главен редактор, често ми казва: „Кате, добре, но това можем ли да го пуснем все пак?“ Тя примерно не може да понася този уличен език.

Мира: Да, аз мразя най-най-долния възможен циничен език, който влиза в някакви неща, които идват в „Капитал Light“, и не мога да ги смеля. Това е все пак едно издание, което има някаква позиция, има някакво реноме, защото понякога тези неща са самоцелни.

Ваня: Аз съм съгласна с това донякъде. Когато са самоцел, тогава са дразнещи, но ако героят ми примерно псува... В моята сегашна книга имам 30 герои, подредени по азбуката, но те трябва да бъдат различни, с различен речник. Ако той казва думата нали на всеки три изречения, това му е паразитната дума, тя влиза. Ако казва ебати...

Силвия: Аз скоро четох на едно младо момче книга, момче, което много харесвам как пише. Това е първият му роман. Той по някакъв начин се е опитал точно чрез такъв език да го направи уж по-интересно, да го продаде по-добре, да разшири кръга от читатели. Аз съм човек, който е вкарал в поезия, както и Елин, едни такива думи, които не са уж за там, така да се каже, имам някакво оварваряване на езика, за да направиш ето това - след като имаш някакъв вкус, да има рязка смяна и да влезеш в друго. И много съм се питала дали да влезе това в книгата ми, която написах в ход. До последно се колебах и накрая го вкарах. Аз смятам, че съм го използвала, да кажем, на място, но какво се оказа? Оказа се, че след това - това остана от тази книга, тоест хората това прочетоха, а не прочетоха друго. Така човек може да си вкара и автогол. В случая това момче, което според мен тепърва ще пише още по-добри книги, е направило именно грешка, вкарвайки толкова, прекалено самоцелно, един уличен език, който не му е нужен. Мисля си, че това пак е поради младостта на нашата литература. Нашата литература има да опитва толкова много неща, че това по някакъв начин е добре. Това е като да си тийнейджър и пиеш мента с бяло вино, след това пиеш коняк и накрая - бира. Не, бира с водка, дето се казва, е нещо друго! (Весело оживление.) Наистина това е смешно, тази карнавалност, която 90-те години дадоха на литературата, сега така изтлява в едни по-следващи поколения, защото литературата е бавна работа. Сега не може да дойде 1989 г. и изведнъж да се пише постмодерно и т.н.

Катя: Не знам дали това е като айсберг, но аз искам Елин и Андрей да си кажат, защото ми се струва, че техният език е по-различен.

Елин: Аз не съм много съгласен с това, че нашата литература е млада, макар че аз не разбирам от такива неща - млада или възрастна. Примерно има един Светослав Минков, който е вечен. Аз имам много такива примери, но ОК, така го приемаме. Но литературата и въобще артът в момента е толкова трикаджийски! Ненавиждам някои неща и затова отначало започнах със съдбовност и други такива неща, защото според мен не може да не си съдбовен в това нещо. Ти си даваш там половината организъм или целия, или всичко, докато литературата и за съжаление, адски много хора, които са успели в литературата, няма да цитирам имена, защото не искам, защото аз имам примери за такива тотални трикаджии, което за мен е непростимо в изказването на елементарните послания за своя Аз и за всичко останало. И си мисля, че не става дума само за литература, а става дума за абсолютно всичко. И си мисля, че тези неща наистина са си временни и всичко това се получи от несбъднатото в този постмодерен момент, който стоя в България десетина-петнадесет години, който всички бяха забравили, а тук беше супермодерен, и той уби тези 15 години, уби елементарните истории, уби соковете, сърцето, уби елементарните сетива в името на това да се правиш на някой, и то през някой друг. Според мен това е най-големият проблем, който се случи през тези 15 години, и ако има такъв унищожителен преход в арта в България, то е точно в това, че той наваксваше някакви неща, които светът ги е направил доста отдавна. Може би това имаше предвид.

Силвия: Аз това имам предвид, като казах млада литература.

Андрей: И това, че чак сега започнаха да се разказват елементарните истории за един човек, това е страшен проблем. Това са едни образования, които са се наслагвали през тези години.

Димитър: Не може авангардът да е нещо, което е останало от 60-те години. Да се влечеш гол на сцената - още 30-те години са се събличали.

Андрей: И вече този момент около постмодернизма, така наречен, породи трикаджиите. Аз бих говорил за литература, защото горе-долу там съм... Трикаджиите са нещо ужасно - говоря за език, за нов сленг и т.н. Това е трик, той не идва от теб, за да го направиш. Той идва от това, че ти се съобразяваш с по-други неща в името на това.

Катя: Аз в някаква степен съм съгласна... но...

Андрей: Аз само за малко ще те прекъсна, но манията да се пишат в момента романи откъде дойде?

Силвия: От наградите. Да...

Андрей: Естествено не дойде от някаква вътрешна необходимост и изведнъж толкова много романи започнаха да се пишат. Всеки пише романи вече.

Ваня: Аз си пратих първата книга на конкурс за романи, без никога да ми е хрумвало, че това е роман. Просто исках да видя, знаех, че на мен това ми харесва. Бях сигурна, че никога никой литератор няма да ми обърне внимание и на шега го пратих, за да видя какво ще кажат на конкурса за роман. И те го приеха като роман и го нарекоха роман. Аз не знам, но на мен ми е много лепкаво с тези наименования.

Катя: Може би има и един друг отговор и той е в проблема за жанра... В т.нар. памет за жанра. Имаме много наслоения в това. Още от училище, а и после... Сложничко е това...

Андрей: Но, разговорът за това защо се пишат толкова романи е много интересен.

Катя: Аз си мисля, че все ми е едно как ще нарекат книгата ми - моята, на Елин, на Силвия. Това няма особено значение.

Димитър: Аз моето винаги съм го наричал романче, защото ми е неудобно някак си...

Катя: Ами ако си достатъчно саморефлективен и ироничен към себе си, казваш това, което ти каза: „Аз тук съм написал едно романче...“

Димитър: То е и малко от страх, защото наистина, като кажеш „това е моят роман“, и се сещаш за всичките тези милиони такива неща. Освен това аз наистина си мисля, че това, което съм написал, не е роман, защото не съм го писал под мотото „Дай сега да напиша един роман!“ и „Дай да прочетат сега хората един роман!“. Да, наистина, така е. Започваш си го като някаква приказка, разказваш някаква приказка, която в случая е по-дълга. Аз си мисля, че има много хора, които сядат, запретват ръкави и казват, че започват да пишат роман. После аз ще ти кажа един друг случай - един човек дойде и ми каза, че пише стихове, обаче знаел, че някой в театъра изкарвал повече пари, и щял да започне да пише пиеси. Това за теб нормално разсъждение ли е?

Елин: Значи това му е професия, а не е това, което ти имаш предвид. Защо му се сърдиш?

Димитър: Аз не му се сърдя, само констатирам, разсъждавам. Нека да пише!

Силвия: Или дават се награди за роман...

Димитър: А не се ли започва от това: „Аз имам отношение към театъра“, а не от обратното, защото според мен някак си двете неща се сблъскват. Това е някакъв абсурд. Силвия защо никога през живота си не каза, че ще започне да пише пиеси примерно? Ами не, защото това е усещане все пак.

Силвия: Но факт е, че от 1997-1998 г. насам започнаха младите да пишат романи. Дотогава се пишеше основно поезия.

Катя: Това е според мен една от причините освен наградите, което е ясно, защото най-много награди се дават за роман, но аз си мисля, че освен наградите има нещо по-ирационално и то е в това, че романът априори (пак ще кажа „възпитани“ сме в това) се счита за престижен жанр и че ти ставаш писател, когато пишеш точно романи. Това няма връзка с наградите, но има връзка с напъните всички да пишат романи. Ти си пишеш поезия и си страхотен поет, но казваш, че това вече не е достатъчно, и няма да бъдеш писател, ако не напишеш роман, защото романът е престижният жанр. Като го напишеш - ще те признаят...

Ваня: Един приятел скоро ми каза, че е готов на българските автори, които харесва, да ги осигури за една година финансово, да им предложи годишна заплата, за да могат спокойно да стоят и да пишат. (Оживление.)

Силвия: Това сега са ти го предложили, а преди пет години си представи... Казвам, че тези романи, които четем сега, не са написани вчера.

Ваня: Но и все пак това ако стане - всяка година по един роман, даваш го и ставаш машина.

Катя: Нали знаеш: „Нито ден без ред!“, нали помните - по времето на соца. Имаше го това!

Димитър: Баща ми е разправял велика случка в Съюза на писателите в някакъв период от соца. Той с един от тях трябвало да пишат, а жена му шетала в кухнята в това време и както готви, по едно време се обръща към кабинета му: „Не чувам машината да трака!“ и продължила да готви! Много е силно!

Силвия: Аз съм чувала това за пишещата машина за станцията в Хисаря. В съседна стая цяла нощ машината трака, какво ли пише, а пък аз нищо не съм написала... Тогава беше друга ситуацията. За другаря Живков да напишеш стихотворение или за Априлската линия и стават нещата. Нямаш проблем с хонорара, искам да кажа.

Ваня: А сега за кого да пишеш - много е трудно да се ориентираш.

Димитър: Най-много гражданин на Правец да станеш!

Катя: Аз имам един друг въпрос и той е към Ваня и Андрей, а може би и към Шошо, имам предвид за езика. По принцип се смята, че езикът е най-ясен - писмен или устен. Ако смятате, че е така, как се справяте с това да ви разбират, да сте ясни, примерно в музиката, в рисуването?

Ваня: Ще кажа, че за мен няма никаква разлика в изразните средства, така да ги наречем. Не знам защо е така. Аз много се дразня, като някой каже: актриса, певица и т.н. Андрей в началото каза, че всички тези неща водят от едно и водят към едно, това са просто различни изразни средства. Аз правя музика не защото искам да пея, не защото показвам глас, аз нямам такъв, а аз правя музика, защото имам да кажа нещо и по този начин тя стига до един друг кръг хора, които пък няма да прочетат книгите ми. От друга страна пък, много хора прочетоха книгата ми за това, че ме познават, правейки музика, и имах този шанс. В смисъл че аз много пъти си казах, че късметът е много важно нещо и ако моята книга я беше написала Пенка Георгиева, тя нямаше да има такъв успех, но то не е така, като се замислиш, защото ти си работил дълго време за това име, за да могат след това да се появят тези хора и да се заинтересуват от това, което ти си направил. И не мисля, че музиката е по-лесният и по-приятният език.

Димитър: Аз говоря от друга страна. И ако трябва да говорим за ситуацията на самотния остров и ме попитат какво ще си взема, ако трябва да отида там, аз твърдо ще взема музика, няма да е книга, няма да си взема и картини.

Андрей: И в рисуването, и в анимацията, общо взето, си сам, въпреки че може да си всякакъв, но разликата е, че когато правиш една музика, ти получаваш резултата мигновено при срещата с публиката. Ти виждаш и усещаш реакцията й, докато при едно рисуване, за изложба говоря, когато си сам и готвиш една изложба в продължение на година, тя излиза и идват някакви хора, но това е доста по-мъчително и доста по-трудно. Със съвсем други нерви трябва да си там, а да не говорим за анимацията, където в една секунда минават 24 рисунки. Нали се сещате, че там трябват съвсем други нерви, съвсем друга нагласа. В киното, общо взето, е същото, въпреки че се работи пак в огромен екип, ти трябва да имаш една желязна подготовка. Много хора отиват на терен и казват, че ще импровизират. Ще импровизират, ама друг път! Много от резултатите на хора, които импровизират на място, са плачевни за жалост. Голяма част от българските филми - и игрални, и документални, поне за мен се развиват - единият сюжет е на село, а другия сюжет е лудницата. А ние понеже ще си говорим и за града, добре е да кажем, че не е лошо да влезе и в града киното. Аз не съм чел сценария, за който Шошо говори, но той пише за неща, които е преживял, ние сме ги преживели заедно преди 15 години и се надявам, че това ще е някаква стъпка към...

Димитър: Нормално разказване на нормална история от града по нормален начин...

Андрей: И колкото и шаблонно да звучи - за малко по-млада публика, защото...

Елин: Защо? Трябва да има всякаква публика...

Катя: Тъкмо следващият ми въпрос е за вас и вашата публика. Вие й предавате нещо и тя е тази, която оценява. Как си представяте публиката си? Как се отнасяте към нея? Елин каза, че няма млада и няма стара публика, а и публиката е нещо анонимно. Ние не можем да кажем: „Това е моята публика.“ Ти знаеш ли кой те чете освен тримата ти приятели?

Ваня: Аз направих един номер. В книгата си поставих собственоръчно написани писма в плик. Писах като луда. Оставих си и имейла. Не знам каква част от тях, но огромна част ми писаха. Общувам с всеки досега. Мога да кажа, че имам представа какви са - изключително грамотни хора, които пишат хубави писма, което много ме зарадва. А най-много ме зарадва един дядо в един автобус, който от колелото ме видя и дойде да ми каже, че той много мразел съвременните автори, защото ужасни били, обаче много му харесал моят роман. На висок глас го каза и целият автобус се обърна, аз умрях от срам, но имам и дядовци. Иначе за музикалната ми публика специално - през всичките тези години не съм я обичала, не знам защо. И не съм имала успехи. Явно нещата са взаимни. Чак сега започнах да правя връзката. Аз не можех да понасям публиката. Хем от някаква страна го правих за хората, а от друга страна, едно бунтарство - а, бе... майката, сега на вас ли ще ви пея?! И може би затова направих хилядите грешки с обръснатата глава. Но това е във връзка с което Андрей каза за глупостта в миналото. Огромна е и при мен, чудя се как е било. В момента специално читателите много ме интересуват, което не знам пак дали е добре. Но някак си не мога да си представя, че ще пусна нещо през пръсти само защото знам, че те ме купуват, че ще го харесат и че ме обичат, аз не мога да го мина така, метър. Съобразявам се изключително много с тях.

Андрей: Аз мисля, че текстовете в музиката са също много важни. Те могат да говорят точно толкова, колкото един роман.

Димитър: Между другото Андро какъв готин текст на песен е написал! Аз четох...

Катя: И все пак как гледате на вашата публика, как си я представяте?

Силвия: Какво да кажем за публиката на поезията, която е осем души плюс двама. Роднините въобще не четат това, забрави! Това е било в миналото. Поезията не е като текста за песен, който ще се чуе от много хора, и в този смисъл, ако започнеш да мислиш, че никой не те чете, че си някакъв маргинал, трябва да си сложиш въжето. Ако това ти е много важен проблем кой те чете, колко души са си купили. Ами няма. Те се броят на пръсти и според мен затова поезията е готина, затова не е масова. Стане ли масово нещо, то вече е друго изкуство, други жанрове.

Катя: Добре, ти имаш ли публика и представяш ли си своята публика?

Силвия: Като пиша ли? Това е абсурд! Въобще не мисля за нея, като пиша. Пак ще разкажа случка. Това за мен е било страшно мъчително - да изляза пред някакви хора, дори и те да са приятели. Сега все едно да стана тук или седнала, но да ви прочета едно стихотворение. Как ще се почувствате? Неловко мълчание, почесване, нещо ще има. Не става. То не е то! Ходила съм, чела съм, имаше едни хубави периоди и се ходеше в Пловдив. В средата на 90-те там имаше едни четения, ние сме ходили, правили сме глупости и беше супер. Но на мен винаги ми е било леко дискомфортно да се изправя пред тези хора, за да ме гледат и... И сме чели по това време, на едни пейки седнали едни хора, те си ходят, връщат се, това е Поморие, началото на август, курорт. И ние четяхме, страхотно беше, човек се отпуска и чете по друг начин, но това са изключенията. В някаква степен това е съдбата на поезията - понякога да се изцепиш, иначе седиш и четеш сам.

Димитър: Аз се сетих за публиката и за това как пазарувах в нашия супер наскоро. И собственикът на този супер си мисли, че някак си този супер трябва да е елитен. Представата на този човек за елитен супермаркет е в него да има четене на поезия. Поезията беше много лоша, но същевременно аз съм с една количка, вървя и това се чува го мегафоните. И аз вървя и не мога да си избера кисело мляко. Аз се побърках.

Мира: Наистина ли искаш да ми кажеш, че се чете поезия в супермаркет? И при това лоша поезия! Аз се опитвам да си го представя.

Димитър: За моята публиката на книгата, защото филми още не съм правил, мога и никога да не правя, но тя има лице, един човек, който идва и ти казва, че ти я е харесал и това е твоята публика. По-скоро наистина сега, като си мисля за тази публика на книгата, се сещам за конкретни лица и това е хубавото.

Катя: Андрей, а как е с твоята публика?

Андрей: Не знам, много е сложно. Аз си мисля, че откакто започнах да правя този детски сериал, който е от 14 серии, изведнъж се оказа, че публиката ми е деца. В първия момент аз много не се замислих, но след това започнах да се втрещявам, защото работата за деца е изключително сложно нещо. И бях много затруднен, особено в първите серии, докато тръгнат, докато мислиш как, какво, за каква група деца, с каква възраст трябва да са... От друга страна, филмите, които са за големи, те, общо взето, нямат пазар, защото никой не пуска български анимационни филми, никъде не могат да се гледат, общо взето. Тяхната публика е до голяма степен тази по фестивалите.

Винаги, което правя, аз се старая то да... Аз съм малко против абстрактните неща, нека така да го кажа. Винаги се опитвам да има някаква измислица, което правя в текстовете, в картинките, в анимацията, тоест това да е завършена история, която да казва нещо, и в този смисъл такива са ми опитите, но доколко това се получава, доколко не, е съвсем друг въпрос. Говорил съм си с хора, с публиката. Едни казват, че е гадно, други, че е хубаво. Приятелите обикновено мълчат многозначително. Тогава значи, че не се получава...

Тук разговорът, точно като на улицата, се разбяга в най-различни посоки...

Главни герои:

Силвия Чолева, редактор в Българското национално радио, главен редактор на сп. „Алтера“, поетеса, литературен критик, сценарист

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

5 коментара
  • 1
    Avatar :-|
    duplicata

    Понякога чета тези материали "да се нахраним с..." с променлив интерес, но винаги ми е интересно да гледам снимките към тях. На една от снимките от тази вечеря (в хартиеното издание) се вижда госпожа с тефтерче на коленете, най-вероятно стенографката. Мисля си, че когато редакцията съобщава поддържащите лица няма да е зле да обявява и стенографа в знак на уважение. Все пак, благодарение на него/нея разговорът става наше достояние с всичките му подробности, а от друга страна имам усещането, че той/тя по понятни причини си тръгва гладен от събитието.

  • 2
    Avatar :-|
    *

    Още по-тъпа от предната. Жалко. Хем не лоши хора има, но ... никакъв разговор.

  • 3
    Avatar :-|
    Аз

    Човек за да установи, че е тъпо трябва да го прочете. А поврявайте ми - това е тъпо решение.

  • Петрофф

    До Аз. Защо забравяте яйцето на Колумб? "Не е нужно да изядеш цялото яйце, за да разбереш, че е развалено!"

  • 5
    Avatar :-|
    автор

    май искате и вие да вечеряте там.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Чист артист

Чист артист

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.