Джин от бутилката

Вие сте лондончанин. Имате малък бизнес, търгувате на дребно, шмекерувате или направо безделничите. Живеете някъде около Темза, разполагате с не повече от две ризи, един панталон и наметало, може би кон и мръсна стая. Имате нервна жена и група крещящи гладни деца. Единственото ви удоволствие е да се напиете. С джин.

Всъщност така щяха да изглеждат нещата само ако живеехте на Острова през XVIII век. Сто години по-рано на лондонските брегове на река Темза за първи път акостират малките холански корабчета, натоварени с типичния нидерландски алкохол - джинивър. Наричал се така заради хвойната (jenever на нидерландски), чийто специфичен аромат превръща дестилата от ферментирали зърнени храни в нещо високоалкохолно и малко по-приятно на вкус. Английският традиционализъм веднага го внедрил като лесен и евтин начин за разпускане, прекръстил го на джин и взел да го консумира в огромни количества. Джинът се харесвал на всички, можел да се намери навсякъде и се пиел без каквато и да е храна, на крак. Бързо се превърнал в национално питие, после взел размерите на епидемия и пристрастил към себе си цялата британска общност на възраст от млечната нагоре. Няма да е проява на силно въображение, ако кажем, че надвечер Лондон ухаел на спирт и хвойна, а по мрачните му улици се поклащали впиянчени англоговорящи неудачници. В задните дворове на лондонските къщи мъжете варяли в казани новото питие, а жените им го наливали в малки шишенца, напъхвали ги в дълбоките гънки на дългите си прашни поли и го продавали по улиците. Пиели го бедните - богатите предпочитали изисканите френски вина и брендита.