Истории Вълшебната планина

Петъчна вечер в началото на април. Само преди три часа термометърът на колата показваше 19 градуса външна температура. Сега обаче е един градус, а снегът на пътя е изчистен колкото да мине кола, кола и половина. Карам спокойно на халогени и дълги светлини, защото през следващите 20 километра вероятността за насрещно движение е почти нулева. В далечината се шмугва лисица, а единственото радио, което се хваща на ултракъси вълни, романтично припуква. Звучи цигулков концерт, а на екранчето е изписано HR. BOTEV YAKORUDA. Идилия.

Пътувам към високопланинския спортен комплекс (ВСК) "Белмекен" и вече съм в последния участък – отбивката при Юндола. След мрачния проход Белово – Юндола и близките срещи с няколко нервни аудита с пазарджишка регистрация, най-сетне мога да се отпусна. След още няколко километра боровата гора предава щафетата на клека и пред колата се ширва бяла пустош. Истински лукс за белите дробове и алергичния ринит след прахоляка и полените в София.
Този път омразното клише "бягство от града" е буквално. Избягах от трафика, пясъка край бордюрите и цъфналите жълти храсти, защото имам алергия. Сам съм, защото приятелката ми не може да изпусне откриването на каяк и рафтинг сезона край Кресна, а тръгнах твърде експресно, за да имам време да навия някой друг.


Базата край язовир Белмекен е държавна и това си личи още от уебсайта на организацията, която я стопанисва. В заглавната страница има неработещи линкове, а за резервации е посочен не телефонът на рецепцията, а този на управителя (?!). Естествено, никога никой не ми е вдигал на този номер. (Правилните телефони са в края на текста.)
В петъчната вечер пред хотела има само 4-5 коли, а в събота се увеличават едва до десетина, въпреки хубавото време. Ресторантът има безкомпромисно работно време и затваря в девет вечерта – ако искате да вечеряте по-късно, носете си сандвичи. Както и да е, аз съм турист и ми стига, че там има чист въздух, топла вода (на 2000 метра надморска височина това си е лукс), легло и върхове за изкачване. Всъщност, точно това е най-хубавото на Белмекен – няма много хора, няма механи, дискотеки и пияни англичани, а най-близката сграда е на десетина километра (хижа "Христо Смирненски"). Шосето за София и Велинград пък е на цели 26 километра, така че изолацията е като в резерват.

ВСК "Белмекен" напомня донякъде и университетски кампус. Пред хотела има огромно футболно игрище и писта за бягане, а вътре – зали за почти всички спортове: баскетбол, волейбол, бокс, борба, 25-метров басейн (работи само когато има професионални плувци на лагер), дори вдигане на тежести.
Възможностите за разходки (и бране на горски плодове, ако си падате) през лятото са доста, а основните маршрути са до връх Белмекен (2626 м) – 3 часа, и хижа "Белмекен" (2224 м) – 2 часа. Дори и да не сте екипирани както трябва, можете да се разхождате по асфалтовия път. Коли почти не минават, а гледката е доста ефектна. (Вижда се, например, целият Пирин.)
Известно ограничение в програмата създава единствено ресторантът, който работи по два часа сутрин, на обяд и за вечеря. Той не предлага нещо повече от шопска, кашкавал пане и скара, като върхът на лукса е свинската вратна пържола. Закуската е "компле": солено сирене, шпек, масло и малко конфитюрче. Разбира се, този кулинарен наивитет си има и своите предимства. Понякога на закуска правят чудни мекици, а пържените картофи са много вкусни, защото не са виждали фризер през живота си.
В столовата всеки гост на базата си има точно определено място и миналото лято сервитьорката ни запозна със ситуацията така: "Тук са немците, тук е хандбалът, а вие двамата сте тук". Не помня какво тренираха немците, но бяха огромни и много тихи. Българските спортисти и шумът обикновено са в другата зала, която е за... пушачи.
На връщане към цивилизацията спрете на пазарчето в Юндола, откъдето да си купите мед, сладко и картофи с деклариран географки произход. (Качих на стоп една забрадена жена и нейният съпруг, които бяха събирали шишарки. В Италия правели играчки от тях, но жената, която ги изкупува, днес не минала.)
За съжаление, магията на този спокоен свят се изпарява още със стъпването на магистралата, където при скорост 120 км/ч си докарваш единствено гневни клаксони от останалите участници в движението. Но поне знам, че през следващата седмица ще сънувам събуждането на Белмекен: през прозореца, над боровете, се вижда белият трапец на връх Вихрен.

София – Костенец – Белово – Юндола – Белмекен (140 км). Когато снегът се стопи, може да се мине през по-краткия път през с. Сестримо (121 км), но времето за пътуване е еднакво, тъй като завоите са повече. Телефоните за резервация са 0359 2 40 20 и 0359 2 31 21