Освободените думи
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Освободените думи

Освободените думи

Въпреки конкуренцията на Филип Рот, Джойс Каръл Оутс и Амос Оз, Нобеловата награда за литература получи малко известната в чужбина немско-румънска авторка Херта Мюлер

2333 прочитания

© Scanpix Sweden


Слънцето напича, сянката във вътрешния двор на бившата рицарска академия пълзи ужасно бавно и сякаш никога няма да стигне до моята пейка. Главите на хората от публиката – студенти германисти, университетски асистенти, господа и повече дами на средна и над средната възраст, олицетворение на образованото бюргерско общество в малкото югозападно немско градче, са покрити с програми на литературния фестивал, шалчета или бели жилетки, плетени на една кука. Нагретият въздух не се помръдва, няма и шанс за това - всички сме хванати като в капан между дебелите стени.

Какви точно реплики си разменят професор Юрген Вертхаймер, чийто авторитет като експерт в областта на миграционната литература се простира отвъд Шварцвалд, и неговите гостенки - японско-немската авторка Йоко Тавада и румънско-немската авторка Херта Мюлер - няма значение. През цялото време наблюдавам Мюлер и се опитвам да проумея как е възможно тази крехка жена, облечена цялата в черно, да е преживяла дори само част от това, което описва в есетата си или в книгите си "Низини", "Босоногият февруари" или "Дяволът стои в огледалото" – перманентна дискриминация, разпити, изнудване, псевдосамоубийства на приятели, анонимни гробове, предателства, хронична параноя. На снимките се вижда винаги единствено рязката линия на черната й коса, но не и че е толкова привидно уязвима и чуплива. Когато чете от книгите си обаче, Херта Мюлер е силна. Тя черпи енергия от думите – нейните необикновени думи, неповторима и непреводима игра на езика, които засядат на гърлото ми, докато ги слушам.

Преди няколко седмици беше обявено, че 57-годишната Херта Мюлер печели Нобеловата награда. Разбира се, че решението е политически предопределено, разбира се, че в годишнината от падането на Стената вниманието ще се насочи натам, откъдето тя е минавала. А Стената минава през всеки един текст на Мюлер. Тя използва азбуката на страха, за да напише това, което жертвите на диктатурите от източната страна на стената никога няма да могат да прочетат.

На пресконференция в деня на обявяването на наградата писателката заяви: "Не става дума само за Румъния. Една диктатура е структура. Всички диктатури имат еднаква структура, независимо дали са леви, десни или религиозни. Това, което се случва с хората, винаги е подобно." Въпреки че две десетилетия след смъртта на диктатора румънските тайни служби все още не са загубили интерес към Херта Мюлер и открито го демонстрират при посещенията й в Букурещ, тя се чувства свободна в Германия. "Познавам и различния живот, когато човек всяка сутрин трябва се страхува, че вечерта няма вече да съществува." Наградите, които книгите й печелят на Запад през 80-те години, й осигуряват защита – вече не е толкова лесно просто да изчезне. През 1987 успява да емигрира в Западен Берлин. Развитият инстинкт за самосъхранение помага на Мюлер да понесе и внезапната слава на Нобелов лауреат – предпочита текстовете й да са на преден план и затова вече не дава интервюта.

За мнозинството извън университетските среди Херта Мюлер е непозната въпреки многобройните си отличия. Нейните текстове често прекачват границите на комуникативния разум. Във всяка следваща книга наново и наново се конструират различни опозиции – да е германка сред румънските си връстници, да е другомислеща в тоталитарната система, да е румънка сред берлинчани, да е източноевропейка на Запад. Докато есетата, разказите и романите на Мюлер все пак е възможно до известна степен да се преведат на други езици, то колажите й са възможни единствено на немски и това ограничава популярността й извън пределите на немски говорещия свят. Най-яркият пример за това е книгата "Бледните господа с чашите мока кафе" (Die blassen Herren mit den Mokkatassen, 2005). В нея писателката става дизайнер и освобождава думите от контекста на списанията и рекламите, като ги подбира и подрежда за нов живот в едно типографско-художествено-лирично единство. Така чуждите думи се превръщат в изразно средство на собствената й другост. Този радикален литературен експеримент е логичен резултат от дългогодишните й литературни търсения.

Още от "Низини", излязла през 1982 в Букурещ и две години по-късно в Берлин, започва откритото тематизиране на културната и социалната й чуждост чрез езикови сравнения и наблюдения, накъсано повествование и монтажни техники. След две творчески десетилетия литературната форма вече е недостатъчна. От нивото на съдържанието Мюлер прескача на нивото на типографията и дизайна, където избира с помощта на различните шрифтове и цветове да "преведе" мислите си за читателите.

Езикът, инструмент на всеки писател, при Мюлер се превръща в инструмент за търсене на идентичността й: в румънския Банат, където е родена, се говори един особен "селски немски"; в Тимишоара, където следва германистика и романистика, се говори румънски; в Берлин, където емигрира – "градски немски"; и най-сетне, след обединението тя се намира в езиковото пространство между източно- и западнонемски език. Разликите между село и град, между Румъния и Германия, писателката търси в детайлите – вълнените чорапи в куфара, умората в очите на източноевропейците.

Несъмнено най-силно отражение в творчеството на Херта Мюлер оказва лично преживеният опит да пише литература в една система, която принуждава хората да пишат доноси. В едно есе споделя: "Научих се на писане от мълчането и премълчаването." Дори героите й се страхуват от говоренето: "Когато мълчим, ставаме неприятни, каза Едгар, когато говорим, ставаме смешни."

В последната си книга Atemschaukel ("Люлка на диханието"), която излезе през август, Херта Мюлер се връща назад във времето. Този път в центъра е не лично преживяното, а животът на майка й и на стотиците хиляди банатски шваби, които са екстрадирани след края на Втората световна война в сталинистките трудови лагери. Според някои литератори това е причината шведската академия да не присъди наградата на Мюлер миналата година, когато също бе номинирана, а да изчака публикуването на подготвяния от няколко години роман.

Фотограф: Herta Muller/ DrNice, Berlin

Слънцето напича, сянката във вътрешния двор на бившата рицарска академия пълзи ужасно бавно и сякаш никога няма да стигне до моята пейка. Главите на хората от публиката – студенти германисти, университетски асистенти, господа и повече дами на средна и над средната възраст, олицетворение на образованото бюргерско общество в малкото югозападно немско градче, са покрити с програми на литературния фестивал, шалчета или бели жилетки, плетени на една кука. Нагретият въздух не се помръдва, няма и шанс за това - всички сме хванати като в капан между дебелите стени.

Какви точно реплики си разменят професор Юрген Вертхаймер, чийто авторитет като експерт в областта на миграционната литература се простира отвъд Шварцвалд, и неговите гостенки - японско-немската авторка Йоко Тавада и румънско-немската авторка Херта Мюлер - няма значение. През цялото време наблюдавам Мюлер и се опитвам да проумея как е възможно тази крехка жена, облечена цялата в черно, да е преживяла дори само част от това, което описва в есетата си или в книгите си "Низини", "Босоногият февруари" или "Дяволът стои в огледалото" – перманентна дискриминация, разпити, изнудване, псевдосамоубийства на приятели, анонимни гробове, предателства, хронична параноя. На снимките се вижда винаги единствено рязката линия на черната й коса, но не и че е толкова привидно уязвима и чуплива. Когато чете от книгите си обаче, Херта Мюлер е силна. Тя черпи енергия от думите – нейните необикновени думи, неповторима и непреводима игра на езика, които засядат на гърлото ми, докато ги слушам.

Преди няколко седмици беше обявено, че 57-годишната Херта Мюлер печели Нобеловата награда. Разбира се, че решението е политически предопределено, разбира се, че в годишнината от падането на Стената вниманието ще се насочи натам, откъдето тя е минавала. А Стената минава през всеки един текст на Мюлер. Тя използва азбуката на страха, за да напише това, което жертвите на диктатурите от източната страна на стената никога няма да могат да прочетат.

На пресконференция в деня на обявяването на наградата писателката заяви: "Не става дума само за Румъния. Една диктатура е структура. Всички диктатури имат еднаква структура, независимо дали са леви, десни или религиозни. Това, което се случва с хората, винаги е подобно." Въпреки че две десетилетия след смъртта на диктатора румънските тайни служби все още не са загубили интерес към Херта Мюлер и открито го демонстрират при посещенията й в Букурещ, тя се чувства свободна в Германия. "Познавам и различния живот, когато човек всяка сутрин трябва се страхува, че вечерта няма вече да съществува." Наградите, които книгите й печелят на Запад през 80-те години, й осигуряват защита – вече не е толкова лесно просто да изчезне. През 1987 успява да емигрира в Западен Берлин. Развитият инстинкт за самосъхранение помага на Мюлер да понесе и внезапната слава на Нобелов лауреат – предпочита текстовете й да са на преден план и затова вече не дава интервюта.

За мнозинството извън университетските среди Херта Мюлер е непозната въпреки многобройните си отличия. Нейните текстове често прекачват границите на комуникативния разум. Във всяка следваща книга наново и наново се конструират различни опозиции – да е германка сред румънските си връстници, да е другомислеща в тоталитарната система, да е румънка сред берлинчани, да е източноевропейка на Запад. Докато есетата, разказите и романите на Мюлер все пак е възможно до известна степен да се преведат на други езици, то колажите й са възможни единствено на немски и това ограничава популярността й извън пределите на немски говорещия свят. Най-яркият пример за това е книгата "Бледните господа с чашите мока кафе" (Die blassen Herren mit den Mokkatassen, 2005). В нея писателката става дизайнер и освобождава думите от контекста на списанията и рекламите, като ги подбира и подрежда за нов живот в едно типографско-художествено-лирично единство. Така чуждите думи се превръщат в изразно средство на собствената й другост. Този радикален литературен експеримент е логичен резултат от дългогодишните й литературни търсения.

Още от "Низини", излязла през 1982 в Букурещ и две години по-късно в Берлин, започва откритото тематизиране на културната и социалната й чуждост чрез езикови сравнения и наблюдения, накъсано повествование и монтажни техники. След две творчески десетилетия литературната форма вече е недостатъчна. От нивото на съдържанието Мюлер прескача на нивото на типографията и дизайна, където избира с помощта на различните шрифтове и цветове да "преведе" мислите си за читателите.

Езикът, инструмент на всеки писател, при Мюлер се превръща в инструмент за търсене на идентичността й: в румънския Банат, където е родена, се говори един особен "селски немски"; в Тимишоара, където следва германистика и романистика, се говори румънски; в Берлин, където емигрира – "градски немски"; и най-сетне, след обединението тя се намира в езиковото пространство между източно- и западнонемски език. Разликите между село и град, между Румъния и Германия, писателката търси в детайлите – вълнените чорапи в куфара, умората в очите на източноевропейците.

Несъмнено най-силно отражение в творчеството на Херта Мюлер оказва лично преживеният опит да пише литература в една система, която принуждава хората да пишат доноси. В едно есе споделя: "Научих се на писане от мълчането и премълчаването." Дори героите й се страхуват от говоренето: "Когато мълчим, ставаме неприятни, каза Едгар, когато говорим, ставаме смешни."

В последната си книга Atemschaukel ("Люлка на диханието"), която излезе през август, Херта Мюлер се връща назад във времето. Този път в центъра е не лично преживяното, а животът на майка й и на стотиците хиляди банатски шваби, които са екстрадирани след края на Втората световна война в сталинистките трудови лагери. Според някои литератори това е причината шведската академия да не присъди наградата на Мюлер миналата година, когато също бе номинирана, а да изчака публикуването на подготвяния от няколко години роман.

Фотограф: Herta Muller/ DrNice, Berlin

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    Avatar :-|
    Сашо

    Чуждост, идентичност - има ли по-голяма скука от това?
    Искам да ме убедите, че Херна Мюлер не е поредната политически коректна сухоежбина, а вие само потвърждавате това очакване.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK