С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Регистрация

// Light / Post-it

30 5 фев 2010, 14:20, 8456 прочитания

Обиденият гений

Отиде си Джеръм Дейвид Селинджър – но промени много в света, от който странеше

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

На 27 януари в дома си почина Джеръм Дейвид Селинджър. Роден в първия ден на 1919 и напуснал шумния свят още през 1953, когато се оттегля в току-що закупената си къща в градчето Корниш (при преброяването от 2000 г. с население 1661 души) в щата Ню Хемпшър. По ирония на съдбата първото издание на Селинджър на български се появява в годината, в която той отпечатва последния си разказ – 1965. И оттогава 45 години никакъв нов текст от Селинджър, но купища за него. Сред тях мемоарите на една от любимите му – Джойс Мейнард, и на дъщеря му – Маргарет. Точно на тях се дължат и популярните истории за скандалджийството и странностите му – като се започне с посттравматичното стресово разстройство от участието му във Втората световна война и се премине през различните му конфликти с кинаджиите, които некадърно са се опитали да екранизират творбите му (Били Уайлдър и Стивън Спилбърг също имат намерения към тях, но Селинджър вече е забранил каквито и да било екранизации), критиците, които се отнасят все по-нелюбезно към него, и жените, които явно не го разбират.

Интересът към Селинджър се засилваше от неговото отшелничество. Заедно с Томас Пинчън той се превърна в уникален модел на автор, който, вместо да раздава щедро остроумия по седянки и панаири, да обикаля като цветарка безкрайните телевизионни токшоута и да участва във всевъзможни подписки, се е покрил и не ще да дава никакви интервюта.
Но този интерес едва ли щеше да е възможен без единствения му публикуван роман. "Спасителят в ръжта" е отпечатан на 16 юли 1951 в 500 екземпляра. Е, за два месеца претърпява осем допечатки и веднага се превръща в култова книга. До днес вече са продадени повече от 65 милиона. А Холдън Колфилд отдавна не е просто романов персонаж, а културен герой. "Бунтовник без кауза" четири години преди филмът с Джеймс Дийн да създаде щампата. Няколко години преди "Вой" на Гинзбърг, първите записи на Елвис Пресли и раждането на понятието младежка култура. Модерен Хамлет. Вечното разочарование от живота - "онази литературна емоция, към която човек се пристрастява най-лесно", както пише културният историк Луис Менанд.

Тази книга променя американската проза и паралелно – американците. Менанд твърди, че с нея се ражда нов жанр, в който нататък нарежда "Стъкленият похлупак" (1963) на Силвия Плат, "Страх и омраза в Лас Вегас" (1971) на Хънтър Томпсън и още много. Защо не и "Пилето" на Уилям Уортън? "Хората не четат тези книги, защото родителите им са им ги препоръчали. Четат ги по същите причини, по които слушат алтернативен рок или гледат "Криминале" на Тарантино по сто пъти – защото те ги учат на стойка. Това са наръчници по чувствителност; те показват какъв вид нещастност е на мода през съответното десетилетие", казва Менанд.
Но ако за "посланието" на прозата на Селинджър ще се спори и занапред, какво да кажем за литературните й достойнства? Де да беше само позата на героя. Траурният смях и комичното темпо на разказване се превръщат в учебник не само за еврейските черни хумористи като Филип Рот. В писмо до "Ню Йорк таймс" отпреди няколко дни британският романист и преподавател по литературна семиотика Дейвид Лодж направо нарича Селинджър Предпостмодерниста.

От друга страна, не са малко и рекламациите. В есе от 2004, публикувано във "Вашингтон пост", Джонатан Ярдли твърди, че двете най-обичани следвоенни класики на Америка са "Спасителят в ръжта" и публикуваният само година след него роман на Хемингуей "Старецът и морето". Но препрочитането и на двете според него е "болезнено". "Комбинацията от долната проза на Селинджър и незрелия нарцисизъм на героя Холдън Колфилд предизвикват ефект, сравним с това да инжектираш във вените си боброва мас."

Пак на Ярдли дължим и коментара, че Селинджър имал "тенекиено ухо" и не само че не познавал говора на тийнейджърите, но всъщност речта им в романа му била като несъзнателна пародия от възрастен. Не така мисли Дейвид Лодж, според когото "Спасителят в ръжта" е най-яркият пример за сказ в американската проза. "Сказ" – руската дума за джазиране в прозата, когато с помощта на повторения и привидно забатачено говорене с много вметки, незавършености на мисълта, връщания, "паразитни изрази", изобщо цялата амалгама на разговорното слово, се постига ефект на искреност и автентичност, на нещо преживяно лично. Но и комичен ефект от това, че разказвачът е прекалено вътре, твърде неотстранен от сполетялото го. Лодж веднага дава пример със свой любим откъс от романа: "Работата е, че повечето пъти тъкмо когато стигнеш дотам, момичето, което, разбира се, не е проститутка или нещо подобно, все ще те помоли да спреш. Бедата ми е, че аз спирам. Повечето момчета не спират. Аз не мога. Човек никога не знае дали момичетата наистина искат да спреш, или просто се боят страшно, или само ти казват да спреш, та ако не ги послушаш, да обвиняват тебе, а не себе си. Така или иначе, аз все спирам. Бедата е, че започвам да ги съжалявам. Искам да кажа, повечето момичета са така глупави и прочее. Понатиснеш ли ги малко, просто можеш да видиш как си загубват ума. А пък ако вземеш някое истински темпераментно момиче, то просто си няма и ум. Зная ли аз? Кажат ли ми да спра, и аз спирам."
Да, романът естествено попада под ударите на цензорите. През 1960 в Тулса един учител е бил уволнен, задето го препоръчал на учениците си в гимназията. В обществените библиотеки през 60-те години често е под ключ заради "вулгарния си език, сексуалните сцени, прекомерното насилие и заниманията с окултното". Според едно от обвиненията в "Спасителят в ръжта" имало 237 ругатни, 58 употреби на думата "копеле" и шест псувни.



Романът е оплюван от родители и пастори и успешно забранен в много щати и в чужбина, но също е и непрекъснато препоръчван като задължително четиво от учителите в гимназиите. Защо? Защото натиска емоционалните бутони на юношите и ги подтиква към катарзис, към литературно преживяване на бунта срещу лицемерието на възрастните.
Мисля, че никой не е сравнявал Селинджър с Даниъл Хармс, но двамата страшно си приличат по опиянението от чистотата на детския свят и ужаса от света на възрастните. И по самоубийствената ирония. Защо ли в спомените на Маргарет Селинджър най-правдоподобно ми звучат редовете колко луд е бил баща й по филмите на братя Маркс?
Това е "Спасителят в ръжта". Наследник на "Приключенията на Хъкълбери Фин" и на момчето от разказите от сборника на Хемингуей "В наше време".

Селинджър обаче е и авторът на "9 разказа" – майстор на диалога. Не съм сигурен има ли по-добър златен еталон от неговите диалози, от които трябва да се учи всеки начинаещ писател. За мен, както и за мнозина други, именно "9 разказа", седем от които излизат първоначално в списание "Нюйоркър", е мярката за качество.

През 50-те години Селинджър се променя, търси нова, по-литературна, по-"бавна" проза – и стига до повестите "Зуи" (1957) и "Сиймор: Запознаване" (1959). По думите на Лодж – обръщане към самоотричащото се повествование от романа на Лоурънс Стърн "Тристрам Шенди".

Смъртта на Селинджър звучи по различен начин в Щатите, в Европа, в Русия и у нас. Макар на едно ниво да е един от бащите на съвременната американска проза, точно в Щатите митовете за страховития отшелник са най-популярни. Дъщеря му разказва за това как минал през крия йога, дианетиката (предшественика на сциентологията), как дори се срещал с гуруго й Рон Хабърд, а после се увличал последователно от хомеопатията, макробиотиката, строгото постене, мегадозираното приемане на витамин С, уринотерапията, или как седял часове в "оргонна кутия", следвайки възгледите на психоаналитика Вилхелм Райх, популярен сред американските интелектуалци преди пет десетилетия, а в един момент вкаран в лудница. Като прибавим непрекъснато припомняната история с убийството на Джон Ленън, нещата стават съвсем като в хорър на М. Найт Шамалаян: 25-годишният убиец Марк Чапман носел в джоба си "Спасителят в ръжта" и в полицията прехвърлил отговорността за действията си върху книгата.

Във вестник "Гардиън" Джулиан Барнс е написал няколко думи за по-близката дистанция на американските писатели с читателя, цитирайки съблазняващото начало на "Спасителят в ръжта". В Щатите има магия около писателя, казва Барнс, и сега смъртта на Селинджър поражда любовни хлипания, разкази за странника отшелник и мистериозните му преживявания във Втората световна, а накрая и темата за мистерията на непубликуваните му ръкописи. Барнс го дава аристократично над тези неща – личи му, че е сигурен, че двата готови още през 1972 Селинджърови романа, споменавани в спомените на Джойс Мейнард, и петнайсетте други, за които той бил говорил пред свой съсед, са автомит. И че го е яд, че колегата му е бъркал така мощно в здравето на хората.

За руснаците Селинджър е нещо като апостол. Най-любимият американски автор в Русия заедно с Ъпдайк и Вонегът. "Без руското издание на този роман едва ли щеше да се говори за бунтовните шестдесетте години", казва Едвард Радзински. Селинджър и Василий Аксьонов. И младежкият сленг. В блога си Едуард Лимонов наруши правилото "за мъртвите добро или нищо" и го наруга заедно с Венедикт Ерофеев – и двамата имали по една тънка книжка, пък светът припадал.

Подобна е работата и у нас. "Спасителят в ръжта" – шейсет и пета, "Устата ми хубава, очите ми зелени" – шейсет и седма. Заедно с "Обърни се с гняв назад" на Джон Озбърн те подпалват недоволните млади. Дотам, че в Младежкия театър някъде в началото на 70-те години тогава младият и алтернативен режисьор Людмил Стайков (онзи, който по-късно прави "Хан Аспарух" и "Време разделно") поставя някаква драматизация на "Спасителят в ръжта". Да не говорим за Дончо Цончев и феновете на Холдън Колфилд в "Млечния бар". А после и цялата вълна на т.нар. инфантилна проза, която е невъзможна без Селинджър – от Янко Станоев до ранния Христо Калчев.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Свети Патрик Д. Свети Патрик Д.

Голяма ретроспективна изложба на прочутия моден фотограф Патрик Демаршелие в Стокхолм

31 мар 2017, 10303 прочитания

Календар и домашно кино Календар и домашно кино

16 мар 2017, 7375 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Post-it" Затваряне
Розово бъдеще

Някои размисли върху индустрията за възрастни

Шестият фонд за рискови инвестиции

"БрайтКап венчърс" ще подкрепи с 25 млн. евро млади технологични компании

Създателят на брандове от Шумен

Красен Кюркчиев, изпълнителен директор на "Фикосота", пред "Капитал"

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

Кино: "Бандитките на Оушън"

Дамският вариант е фриволен към формулата, но с добри актриси

20 въпроса: Дончо Папазов

Мореплавател и пътешественик

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 25

Капитал

Брой 25 // 23.06.2018 Прочетете
Капитал PRO, Вечерни новини: По-важното от уикенда и какво се очаква през новата седмица

Емисия

DAILY @7PM // 24.06.2018 Прочетете