С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Регистрация

// Light / Post-it

9 23 апр 2010, 15:24, 6864 прочитания

На стоп до края на света

Част първа от едно невероятно пътешествие, което преминава - засега! - през Румъния, Украйна, Русия, Казахстан, Китай, Тибет, Непал и Индия

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Още по темата

Фотогалерия: Pretty in Pink

Плуване през градския компот Джайпур - индийският град, където всичко иска да е в розово

31 яну 2014

Ако той си отиде за миг

Далай Лама се оттегля от политическата сцена, за да даде по-добри шансове на Тибет

15 мар 2011
Пътешествието ми започва в ранния септември на 2008 г. С огромна раница, която трябва да повдигам с особени усилия, се озовавам на изхода на родния си град Хасково и след сбогуване с любимите хора и животни приключението започва. Преминавам първите държави като насън. Стопът в Румъния, Украйна и Русия е все така добър, както в родината, с изключение на факта, че в тези държави хората очакват да им платиш, когато те качат. Така стигам до Казахстан и навлизам в истинската Азия – безкрайна магическа степ, вълшебни залези, диви камили, коне и номади, съчетани с модерния блясък на лъскавата столица Астана с нейните стопаджии с официални костюми и просяци, които ми дават пари, защото им изглеждам твърде изпаднала за техните стандарти. Да, Казахстан не е страната, която всички свързват с "Борат". Астана е ултрамодерен град, построен през ХХІ век в безлюдна степ - с уникални и главозамайващи сгради. Трудно да свикнеш с идеята, че почти всичко наоколо е направено от стъкло, така че можеш да се огледаш във всяка стена. Старата столица Алмати има друг блясък и очарование. До нея се намира единствената планина в тази степна държава. Провинциален Казахстан е доста различен от столицата, със значително по-мили хора. Докато се опитвам да изляза от Астана на стоп и почти всички шофьори отказват да ме качат, без да им платя, то в едно гранично градче на име Жаркент добрината на местните ме спасява...

След дълъг стоп от Алмати пристигам на границата с Китай в събота и разбирам, че граничният пост почива през уикенда. Няма шанс да премина, а улицата в Жаркент не е особено добро място за разпъване на палатка... Две момичета всячески се опитват да разберат от какво имам нужда, в пресечната точка на бедния им английски и моя беден руски. Тогава една кола с две момчета минава и отбива, повтаря се същото с обясненията, докато те се обаждат  на тяхна говореща английски приятелка, за да се разберем. В крайна сметка се озовавам на гости у тях за уикенда. Така разбирам, че в Казахстан има традиция – когато видят пътешественик, местните го канят у тях и се грижат за него като важен гост. Нищо чудно, защото в Казахстан просто няма пътешественици. Всеки човек с голяма раница на гръб е сочен и оглеждан като музеен експонат.

Едно от момчетата се оказва митничар и в понеделник лесно преминавам границата. От китайската страна е стряскащо – петдесетина озверели таксиджии се блъскат, опитвайки се да придърпат някой пришълец, току-що пресякъл границата. Скупчват се около мен, дърпат раницата ми и крещят неистово "такси, такси" на китайски английски. Поглеждам назад към граничаря с надежда да ми помогне да се измъкна, но той се прави, че не забелязва какво става. След като ме следват двайсетина метра, нахалството на шофьорите утихва и те се връщат обратно да причакват следващата си жертва. Тази кратка сцена много ме изморява психически, но откривам добро място за стоп и започвам да чакам кола. Очакванията ми за стопа в древната империя са по-лоши, отколкото се оказва в действителност. На смрачаване кола с трима местни спира за мен. Не искат пари, а се съгласяват да ме вземат на разстояние повече от 600 км.

Събуждам се в Урумчи – град с два милиона жители, който се оказва доста труден за ориентиране. Опитите ми да открия къде се намирам и къде искам да отида претърпяват пълен провал. Почти никой не говори английски, картите и табелите на улиците са само на китайски, а за капак – табелите за другите градове също, което превръща стопа в наистина сериозно предизвикателство.

В крайна сметка оцелявам поради добротата на местните и три дни по-късно се озовавам в Пекин – градът с най-замърсения въздух, който някога съм виждала. Очите лютят, небето се губи... Смогът съществува, не е илюзия. След първия ден обаче очите спират да щипят и човек забравя за него. Градът е огромен, придвижването е бавно, но пък ориентирането е лесно, заради табелите на английски. Моят каучсърфинг домакин този път е французин - така и не разбирам какво е да те приюти китаец в Китай, защото винаги ме приемат чужденци.



Следващите дни прекарвам в туризъм и разходки по Великата стена, съчетани с упорити опити да убедя собственичката на една туристическа агенция, че трябва да ми издаде виза за Тибет, без да използвам останалите им услуги. Лозунгът "Свободен Тибет" би стоял чудесно върху раницата ми, докато чакам да ми дадат листчето с разрешение да отида там. Междувременно сменям домакина, защото на настоящия му се налага да пътува, и отивам на гости при руски учен, който живее в Пекин и работи в астрономическата обсерватория.

Пътят до Лхаса е живописен и впечатляващ – заснежено тибетско плато, върховете, огрявани от слабото планинско слънце, стадата якове, препускащи на воля. На места шосето минава на 5700 м надморска височина, но в Лхаса, която е на 3650 м, усещането всъщност е доста приятно. Диша се по-лесно, спи се по-леко. Дворецът Потала на далай лама, висок 110 метра и обграден от три метрова стена, е абсолютен архитектурен шедьовър. Залите му функционират като музей, а най-големите му забележителности са стенописите.

Странно е чувството от снежните Хималаи и дъждовната Лхаса да се озовеш на значително по-ниска надморска височина в столицата на Непал – Катманду. Този град е вълнуващ, пъстър, жив, особено във фестивално време... Както често обичам да казвам, най-големият късмет за пътешественика е да попадне в някоя страна по фестивално време. Прекарвам четири вълшебни дни в този град. Хората пеят и танцуват по улиците, пред всяка врата има цветя и красиви цветни фигури, изработени от различни прахове и семена. Запознанството ми с няколко приятелски настроени местни жители води до първото ми каране на мотор в непалски трафик – нещо, което трябва да се изживее!

Следва град Покхара – езерната перла на Непал. Разположен до разкошно езеро, градът е очарователен, а околностите още повече. Там за мен се залепя един малолетен потенциален гид. Стремейки се да се покаже гостоприемно и разговорливо с чужденците, момчето предлага да ме разведе по всички известни и скрити забележителности в района. Решавам, че малко местна компания няма да ми навреди. Дълго ходене пеш ни отвежда на Сарангкот – село до хълм извън града, от който се открива главозамайваща гледка към осемхилядниците на Хималаите. Следва посещение на пещера с 5000 прилепи. Цифрата е спорна - надали някой непалец наистина е бил толкова отегчен от живота, че да ги преброи - но животинките наистина са адски много. След като гидът ми получава едно момо (традиционно непалско ястие) за обяд, изчезва тъй бързо, както се беше появил. Поразпитвам местните къде мога да открия диви животни, необезпокоявани от човека. Копнежът ми да живея в джунглата е на път да се сбъдне. Очакванията ми са много високи, но информацията от местните – никаква. Накрая подочувам за националния парк Читоан, където имало тигри, слонове и други мои любими животни. Решавам, че това е мястото.

Мисля си, какво като е национален парк, няма да има туристи и няма да е цивилизовано, все пак съм в Непал. Но още на границата на парка попадам на десетина пощурели тур гайдове и хотелиери. Отскубвам се от тях трудно, като им обяснявам, че имам къща на гърба си и два здрави крака, така че не се нуждая от хотел и такси. Бързо навлизам в местните нрави и научавам, че влизането в парка без гайд е абсолютно забранено. Паркът всъщност е огромна дива джунгла, отделена от селото с река. Пресечеш ли реката, вече си в джунглата и трудно ще те намерят, ако избягваш туристическите маршрути. Чакам да се стъмни и използвам нощта за прикритие. Гайдовете обикновено обикалят около реката да пазят. През деня виждам двама да ме шпионират, докато планирам как да мина от другата страна. Успявам! Пресичам реката и тръгвам през джунглата. Вървя дълго - предпочитам да се подсигуря, че няма да ме хванат. Заслужава си. При следващите дни къмпинг в дивата джунгла виждам носорози, които пасат на два метра от мен, слонове, които се почесват в стъблата на дебели дървета, най-различни птици, буболечки, страхливи сърни, палави маймунки и, разбира се, негово величество тигъра. "Виждам" е малко, силно казано, по отношение на тигъра, защото зървам единствено силуета му и чувам тихо ръмжене недалеч от палатката. Всеки ден той се върти наоколо, наблюдава ме, аз също се опитвам да го намеря, но не се получава - той няма нужда да ме търси, защото знае къде съм през цялото време...

Напускането на това райско кътче е трудно, много трудно. Но визата ми изтича след дни. Крепи ме единствено копнежът по следващите джунгли в Индия. Последно в Непал посещавам Лумбини – градче до границата, което някои смятат за родното място на Буда. Има толкова много храмове, пръснати из цялата околност, че трябва наистина да си много религиозен, за да ги обиколиш всичките. Със задоволство, но и мъка от краткото време в Непал потеглям за Индия, като пътувам на покрива на един автобус.

Когато преминавам границата на Индия, все още не подозирам, че ще се влюбя до крайност в тази страна. Индия ме посреща с културен шок – много лош, почти невъзможен стоп, особено натрапчива мръсотия, груби хора, които отказват да ме вземат, ако не им платя... Първите дни в Индия не вървят добре. Трудно влизам в градските автобуси в Делхи с огромната си раница - понякога те само намаляват скоростта на спирките и със засилка трябва да скоча вътре, което не се получава заради багажа, а освен това ме дърпат и бутат хората вътре и тези отвън. Веднъж отскубнала се от столицата Делхи обаче, изведнъж откривам истинската Индия. Розовият град Джайпур ме посреща с прекрасни домакини в лицето на заможно индийско семейство. (За съжаление опитът ми да измия съдовете след вечеря претърпява провал и безмалко да ме набият, задето искам да върша работата на слугите.)

Следващата ми спирка е Пушкар – град на храмовете и духовен център. Там свалям сандалите от краката си и не ги обувам повече през остатъка от престоя си в Индия, ям само храна, продавана на улицата, която ядат местните, преставам да си мия ръцете... и се чувствам на мястото си.

Удайпур е изключително живописен град - не случайно го наричат Венеция на Изтока заради романтичната атмосфера, създавана от красиви храмове, магнетични езера, великолепни дворци и разнообразни фестивали. Там прекравам половин ден с бездомните крави на улицата, а практичните индийци ме съветват да взема колкото мога повече крави на път за Европа, за да намаля поне леко броя им.

Пристигам в Каджурахо след дни наред пътуване по разбити пътища, спирки в малки и бедни селища, една прекрасна нощ, прекарана на улицата до голям огън със 7-8 бездомни индийци, които ме черпеха чай на всеки кръгъл час, игри с бездомни прасета, ровещи в калта по улиците в търсене на хартия, с която да закусят... На улицата в Каджурахо попадам на собственик на хотел, който предлага да си разпъна палатката в градината на хотела му безплатно. Бързо се сприятелявам с персонала, имам пълен достъп до хотела, хранят ме безплатно в ресторанта и ми разрешават да ползвам банята. Не стига това, ами ме водят по туристическите забележителности наоколо. Гостоприемни хора.

Остатъкът от пътуването ми из Индия ме среща с още уникални персонажи – от боливудски актриси от заможни семейства до просяци, които нямат нищо повече от дрехите на гърба си. Гоа завладява сърцето ми с разкошни плажове с кокосови палми и множество крави, които по цял ден се припичат на пясъка. Създавам приятелства с прекрасни хора, измивам колата на един индиец и в замяна получавам няколко килограма папая. Бангалор и Майсор запомням като най-чистите индийски градове, макар че чистотата вече не ми прави добро впечатление, а по-скоро ме отегчава...


Не е за вярване, но продължава в следващия брой





 
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Свети Патрик Д. Свети Патрик Д.

Голяма ретроспективна изложба на прочутия моден фотограф Патрик Демаршелие в Стокхолм

31 мар 2017, 10203 прочитания

Календар и домашно кино Календар и домашно кино

16 мар 2017, 7346 прочитания

24 часа 7 дни

22 юни 2018, 6452 прочитания

22 юни 2018, 3575 прочитания

22 юни 2018, 1908 прочитания

22 юни 2018, 1804 прочитания

22 юни 2018, 1760 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Post-it" Затваряне
През прозореца на камерата

Филмите за пътешествия - две удоволствия с един билет

Повече светлина за софийския боклук

Столицата е напът да задвижи един от най-скъпите си проекти - за изгаряне на RDF в "Топлофикация", без да предостави пълната информация а него

Невидимият мораториум върху лекарствата

Здравната каса въвежда лимити и изисквания, които затрудняват пациентите и ги отказват от лечение

"Агрия груп" купува производител на слънчогледово олио

Базираната в Лясковец "Кехлибар" ще е първата компания за преработка на слънчоглед в портфейла на холдинга

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

Sightspotting

Глазгоу за нетуристи

Нежна е нощта

Лубри показва Ladies Only в Пловдив

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 25

Капитал

Брой 25 // 23.06.2018 Прочетете
Капитал PRO, Тема на броя: Краят на дизела и нашествието му в България?

Емисия

СЕДМИЧНИКЪТ // 22.06.2018 Прочетете