На стоп до края на света

Пътешествието ми започва в ранния септември на 2008 г. С огромна раница, която трябва да повдигам с особени усилия, се озовавам на изхода на родния си град Хасково и след сбогуване с любимите хора и животни приключението започва. Преминавам първите държави като насън. Стопът в Румъния, Украйна и Русия е все така добър, както в родината, с изключение на факта, че в тези държави хората очакват да им платиш, когато те качат. Така стигам до Казахстан и навлизам в истинската Азия – безкрайна магическа степ, вълшебни залези, диви камили, коне и номади, съчетани с модерния блясък на лъскавата столица Астана с нейните стопаджии с официални костюми и просяци, които ми дават пари, защото им изглеждам твърде изпаднала за техните стандарти. Да, Казахстан не е страната, която всички свързват с "Борат". Астана е ултрамодерен град, построен през ХХІ век в безлюдна степ - с уникални и главозамайващи сгради. Трудно да свикнеш с идеята, че почти всичко наоколо е направено от стъкло, така че можеш да се огледаш във всяка стена. Старата столица Алмати има друг блясък и очарование. До нея се намира единствената планина в тази степна държава. Провинциален Казахстан е доста различен от столицата, със значително по-мили хора. Докато се опитвам да изляза от Астана на стоп и почти всички шофьори отказват да ме качат, без да им платя, то в едно гранично градче на име Жаркент добрината на местните ме спасява...

След дълъг стоп от Алмати пристигам на границата с Китай в събота и разбирам, че граничният пост почива през уикенда. Няма шанс да премина, а улицата в Жаркент не е особено добро място за разпъване на палатка... Две момичета всячески се опитват да разберат от какво имам нужда, в пресечната точка на бедния им английски и моя беден руски. Тогава една кола с две момчета минава и отбива, повтаря се същото с обясненията, докато те се обаждат  на тяхна говореща английски приятелка, за да се разберем. В крайна сметка се озовавам на гости у тях за уикенда. Така разбирам, че в Казахстан има традиция – когато видят пътешественик, местните го канят у тях и се грижат за него като важен гост. Нищо чудно, защото в Казахстан просто няма пътешественици. Всеки човек с голяма раница на гръб е сочен и оглеждан като музеен експонат.