Eрик-еманюел Шмит
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Eрик-еманюел Шмит

Eрик-еманюел Шмит

е сред петнадесетте най-четени автори в света, наричат го Дидро на ХХI век, затова е съвсем естествено ние също да се поддадем на способността му да прелъстява чрез думите.

12506 прочитания

За да има успех един артист, той трябва да бъде мразен“, казва един от неговите герои. Възходът на самия Ерик-Еманюел Шмит обаче показва точно обратното. На 45 години (ще ги навърши на 28 март) той е един от петнадесетте най-четени автори в света според американско проучване за Publishing Trends; пиесите му се играят в 35 страни; в Токио го превъзнасят; в Мадрид са омагьосани от него; за берлинчани той е просто гений, на Бродуей едва дочакаха да напише „Посетителят“, за да я поставят; в България е най-играният френски автор през последните години... Ален Делон склони да се появи за трети път в живота си на сцената, за да участва в пиесата му „Енигматични вариации“ (същата роля в Народния театър изигра Стефан Данаилов), Омар Шариф е старият арабин във филма по книгата му „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“, а Венсан Перес и Фани Ардан са наистина ненадминат дует в киноекранизацията по неговата пиеса „Развратникът“. Романите и новелите му се разпродават в половинмилионен тираж само в родината му Франция. При това - забележете - той не е автор на криминалета или трилъри. Книгите и пиесите му са философски притчи, в които се говори за религия, за любов и смърт, за любимия му философ Дидро, за Фройд и Бог. И което е още по-невероятно - Ерик-Еманюел Шмит е фаворит както на публиката, така и на критиците. Е, само едно нещо помрачава тази идилия - откакто участва в „Енигматични вариации“, писана специално за него, Ален Делон повече не му говори и не желае да го вижда. Оказало се, че двамата имат непреодолими разногласия по текста. Като например това: „Делон отказваше да произнесе фразата „В царството на животните има само два вида, които са наистина тъпи и безчувствени - хората и кучетата!“ Той настояваше да заменя кучетата с котки, но тогава Леонард, моят котарак, никога не би ми простил. Накрая стигнахме до компромис и вместо кучета той казваше риби.“

Подобна случка обаче в никакъв случай не би могла да натежи на везните. А с каква ли алхимия постига всеобщото обожание? Толкова е просто, че чак е чудно как и други не са го открили.

Формулата на философския камък

„Убеден съм, че ще спечелиш много по-лесно публиката, ако я разсмееш, отколкото ако я депресираш, макар че второто често предизвиква по-голямо уважение.“ Почувствал го е още 17-годишен, когато в драматичния кръжок на колежа играят „Антигона“ на Жан Ануи и с изпълнението си той успява да изтръгне смях сред зрителите. Освен това не си позволява да демонстрира високомерно своята начетеност (учи пиано от 9-годишен, получава стабилна музикална подготовка в Лионската консерватория, завършва престижния университет Ecole Normale Superieure, френския еквивалент на Оксбридж, има най-високата степен за преподавател по философия - agregation, и става доктор на науките с дисертацията „Дидро и метафизиката“). Ерик-Еманюел Шмит е сериозен учен и автор, който обаче гледа несериозно на себе си. И умее да говори просто и достъпно за сложни неща. Затова си е спечелил прозвището Популярен философ. Когато пише, винаги се стреми пиесите му да бъдат еднакво интересни както за неговите състуденти от университета, така и за дядо му и баба му, които не пропускат нито една негова премиера.

Театърът над всичко

Киното отдавна е по петите му. Но въпреки че написа киносценарии по пиесата си „Развратникът“ и книгата си „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“, Ерик-Еманюел Шмит продължава да гледа скептично към големия екран. „Киното не обича думите, а още по-малко Словото.“ Но да се види като самотен автор на романи също не му е мечта. „Писателите сигурно са отегчени до смърт самотници. Те никога не виждат онези, които четат книгите им, и нямат шанса да съпреживяват едно и също нещо едновременно с много други хора. В театъра ние преминаваме през едно колективно приключение, кипим от живот, животът като споделен опит и преживяване. Сцената е живот. Какво говоря, театърът коригира живота.“

Според него театърът е с много по-благородно потекло дори от литературата. „Всички членове на френската Академия имат по една пиеса в най-долното чекмедже на писалищата си, която никога не е била играна и никога няма да види бял свят!“ И все пак си дава сметка, че драматурзите са застрашен от изчезване вид, защото „режисьорите правят всичко възможно никой да не затъмни тяхната слава и предпочитат да поставят мъртви автори.“ Затова пък нищо не може да замени общуването с актьори като Делон и Белмондо. „Белмондо и Делон са като Слънцето и Луната. Белмондо прилича на Скапен - той е жив и пъргав като живак, пълен е с емоции. Делон е мрачен и трагичен характер, много мистериозен... Човек, който е страдал много и е бил дълбоко наранен. Според мен актьорът има нужда да се превъплъти в някой друг, защото не е получил обич като самия себе си. Ето защо той трябва да си сложи маска и така да прелъстява другите.“

Скрит зад думите

За Ерик-Еманюел Шмит тази маска са думите. Онези, които го познават добре, твърдят, че зад искрящия в текстовете му хумор се крие затворен и самотен човек. Той непрестанно търси убежище, където да са скрие от околните. Отначало напуска Франция и купува къща в Ирландия. После панически поема към Белгия. Засега е още там. От тялото си обаче няма къде да избяга. Отказвайки да се съобрази с неговото образование и чувствителност, външният му вид упорито продължава да е на боксьор тежка категория. Счупеният нос (по ирония на съдбата придобит в боксов мач) също подвежда. А, както нежно се изразява Le Figaro, с течение на годините високото му чело става все по-високо.

Философското образование не е успяло да прогони и детето в него - все още може да го спечелите, стига само да споменете, че в диалога му има нещо от Бърнард Шоу. Сигурно затова и едно от чудесата в живота му се случва точно срещу Коледа. „Веднъж на Бъдни вечер реших да отида в театъра, където играеха моята пиеса „Посетителят“. Беше ми интересно кой, за бога, ще отиде на театър точно срещу Рождество. След спектакъла няколко души, които със сигурност не бяха заможни, ме познаха и започнаха да ми благодарят. Разказаха ми, че са пестили дълго, за да съберат пари за това представление. Държали тази Бъдни вечер да е особено специална за тях. Думите им ме просълзиха. Затова сега, когато сядам да пиша, винаги се стремя да не разочаровам тези хора.“

Сигурно една религия е в най-чист вид, когато преминава през някое дете. То не я приема с разума, а със сърцето си, отсявайки инстинктивно доброто и мъдрото от наслояваните през вековете догми. Може би затова Ерик-Еманюел Шмит е решил да разкаже по една притча за християнството и исляма, като ги преплете със съдбата на две момчета. А може би го прави, защото самият той е открил по свой си път християнското учение в неделното училище на отец Понс („Родителите ми ме кръстиха колкото за пред хората, иначе те са атеисти, но когато станах на единадесет, ме пратиха в неделно училище, защото било важно за мен да познавам Светото писание.“), където за първи път среща възрастен, уважаващ неговото мнение.
В този смисъл „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“ и „Оскар и розовата дама“ могат да се приемат до известна степен и за автобиографични. В Париж през 60-те едно еврейско момче, Момо, избира за свой родител бакалина мюсюлманин от тяхната улица и приема неговата вяра, защото живее в „мрачен, пуст и безлюбовен апартамент и е по-скоро роб, отколкото син на един адвокат без жена и без дела“, а „да си евреин, означава просто да имаш памет. Лоша памет.“
Едно друго момче, Оскар, се оказва изоставено от родителите си в най-трудния момент, защото те не събират сили да му съобщят, че има само дванайсет дни живот. Единствено Маминка Роза, „розовата дама“, която го посещава в детската болница, успява да го утеши, да стане негова приятелка и да му вдъхне вяра, като го кара всеки ден да изпраща по едно писмо до Дядо Боже, в което да си пожелае нещо. Така тези последни дни се насищат с жизненост, веселие, събития, герои и мъдрост, колкото за цял живот.
Тези две истории сами по себе си могат да се превърнат в религия. Защото са човечни. Защото в тях има нежност, топлина, тъга и хумор. Защото са мъдри. Това обаче не се отнася за третата притча, стъпила върху тибетския будизъм - „Миларепа“. Макар и тя да е монолог като останалите две, написаното остава отстранено, дидактично, твърде мистично и далечно, за да те развълнува и да събуди вярата ти.
Някои определят трите притчи (изд. „Леге Артис“, превод Зорница Китинска), обединени в „Цикъл на невидимото“, и като драматургични приказки. Една от тях наскоро се превърна в спектакъл на Народния театър. Не е чудно, че изборът е паднал тъкмо на „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“. Енергията и ярката цветност на този монолог, изпълнен великолепно от Мариус Донкин, не се нуждае от никакви сценични ефекти, за да прикове вниманието. Лекотата, с която актьорът поднася текста, не е случайна - той вече е преминал през едно от най-трудните изпитания в драматургията на Ерик-Еманюел Шмит - „Енигматични вариации“, която всяка минута залага капани пред изпълнители и публика. Тук задачата на режисьора Снежина Танковска е значително по-лека. Но тя прекалено се е доверила на силата на текста, разчитайки той да свърши и нейната работа. Затова в края на краищата почти няма разлика дали ще гледаш спектакъла, или просто ще го слушаш със затворени очи.

За да има успех един артист, той трябва да бъде мразен“, казва един от неговите герои. Възходът на самия Ерик-Еманюел Шмит обаче показва точно обратното. На 45 години (ще ги навърши на 28 март) той е един от петнадесетте най-четени автори в света според американско проучване за Publishing Trends; пиесите му се играят в 35 страни; в Токио го превъзнасят; в Мадрид са омагьосани от него; за берлинчани той е просто гений, на Бродуей едва дочакаха да напише „Посетителят“, за да я поставят; в България е най-играният френски автор през последните години... Ален Делон склони да се появи за трети път в живота си на сцената, за да участва в пиесата му „Енигматични вариации“ (същата роля в Народния театър изигра Стефан Данаилов), Омар Шариф е старият арабин във филма по книгата му „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“, а Венсан Перес и Фани Ардан са наистина ненадминат дует в киноекранизацията по неговата пиеса „Развратникът“. Романите и новелите му се разпродават в половинмилионен тираж само в родината му Франция. При това - забележете - той не е автор на криминалета или трилъри. Книгите и пиесите му са философски притчи, в които се говори за религия, за любов и смърт, за любимия му философ Дидро, за Фройд и Бог. И което е още по-невероятно - Ерик-Еманюел Шмит е фаворит както на публиката, така и на критиците. Е, само едно нещо помрачава тази идилия - откакто участва в „Енигматични вариации“, писана специално за него, Ален Делон повече не му говори и не желае да го вижда. Оказало се, че двамата имат непреодолими разногласия по текста. Като например това: „Делон отказваше да произнесе фразата „В царството на животните има само два вида, които са наистина тъпи и безчувствени - хората и кучетата!“ Той настояваше да заменя кучетата с котки, но тогава Леонард, моят котарак, никога не би ми простил. Накрая стигнахме до компромис и вместо кучета той казваше риби.“

Подобна случка обаче в никакъв случай не би могла да натежи на везните. А с каква ли алхимия постига всеобщото обожание? Толкова е просто, че чак е чудно как и други не са го открили.

Формулата на философския камък

„Убеден съм, че ще спечелиш много по-лесно публиката, ако я разсмееш, отколкото ако я депресираш, макар че второто често предизвиква по-голямо уважение.“ Почувствал го е още 17-годишен, когато в драматичния кръжок на колежа играят „Антигона“ на Жан Ануи и с изпълнението си той успява да изтръгне смях сред зрителите.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK