С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

19 фев 2005, 0:00, 6120 прочитания

Животът по Камен Донев

Прилича на една мисъл от великия писател Робърт Луис Стивънсън – „да бъдеш дружелюбен и весел е най-добрата религия“

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Той може да те разсмее, дори ако точно преди да влезеш в театъра, гаджето ти те е зарязало, глобили са те в градския транспорт, изпуснал си голямата печалба от тотото и в салона отпред седи дама с шапка като купа сено. Нещо повече - ще ти говори точно за тия твои нещастия и злополуки, ще ти съчувства уж, но накрая ще се хванеш, че се надсмиваш над собствената си дребнавост и късогледство.
Той ще успее да те разсмее, дори да си най-съсухреният, кръвожаден, праволинеен и педантичен театрален критик, който познава законите на сцената като петте си пръста и само дебне някой да ги престъпи, за да го направи на салата в следващата си рецензия. На негов спектакъл ще се кискаш като че ли за първи път влизаш в театър, забравяйки претенциите си към недоизкусурения диалог, натежаващото на места действие, недобре решения финал, проблемите с актьорския синхрон, излишеството на хрумки, които една друга се обезсмислят.
Но ако освен това и самият той е на сцената, тогава със сигурност ще си тръгнеш от театъра с усмивка, която няма да успееш да свалиш дълго от лицето си.
Много рядко се е случвало Камен Донев да не предизвиква пристъпи от смях в залата, когато е на сцена. Когато някой друг режисьор го припознае като убиец например. Един от тях е учителят му Крикор Азарян. Показа ни го такъв в „Бая си на бълхите“ от Боян Папазов и „Белградска трилогия“ от Биляна Сръблянович.
Самият Камен Донев пък изобщо не се вижда като изпълнител в режисираните от него спектакли, най-новият от които е „Почивен ден“ в Народния театър.

Как мислите, дали режисьорът Камен Донев би поканил актьора Камен Донев да играе в спектакъл по пиеса на автора Камен Донев?

Някога и това може да стане, но сега ми е по-интересно да работя с други артисти, да съм отстрани. А най-хубаво е актьорите, с които работя, да не играят просто по задължение, а да са изцяло отдадени на това, което правят. Както се случи в Народния театър, докато репетирахме „Почивен ден“.

Когато има конфликт между актьора, автора и режисьора Камен Донев, чие мнение надделява?

Конфликти досега не е имало, но когато се получи някакво колебание, раздвоение или разтроение, викам мои приятели, на чието мнение държа, на които мога да разчитам, и се оставям на тяхното решение. Това са Теди Москов, Крикор Азарян, Стоян Радев, Стефан Вълдобрев…

Какви са превъплъщенията ви извън театъра?

Ако едната половина на сърцето ми е в театъра, другата е в залата за айкидо - от няколко години се занимавам с това бойно изкуство. Там се разтоварвам от всичко негативно, натрупано през деня, чисто физически се чувствам по-добре след тренировката, а и хората, които се занимават с айкидо, са много хубави. Това бойно изкуство не е така агресивно и брутално като останалите, които сме свикнали да гледаме по филмите. То е философия. Докато тренирам, ставам друг човек, дори забравям, че съм актьор.

А партньорите ви по айкидо забравят ли, че сте актьор?

По-скоро не, на тях им е приятно да ме виждат и очакват постоянно да правя смешки, но според мен двете неща не бива да се смесват. В залата съм друг Камен. Но в същото време айкидо много влияе в работата ми на сцената, особено във „Финале гранде“. Плавността, непрекъснатостта на движението при айкидо ме вдъхновява, когато правя някой мизансцен.

С какво ви спечели философията на айкидо, за да изберете точно него?

Отначало, както сигурно е при повечето трениращи айкидо, ме привлече външната, видимата страна на това бойно изкуство, неговата танцувалност, красотата на движенията, тяхната грациозност. Преди това дълго време съм се занимавал с танци, но когато започнах да тренирам айкидо, разбрах, че смисълът му не е само във външната форма. Най-просто казано, айкидо учи как да се слееш с противника и да го елиминираш по най-ефектния, но в същото време безопасен за него начин.

Ако сега срещнете противник извън залата за айкидо, по същия безболезнен за него начин ли ще го елиминирате?

Според техниките на айкидо колкото по-силна е атаката, толкова е по-лошо за този, който атакува. Ако атаката е по-лека, значи и последствията ще са по-леки за него; колкото по-силно замахне, толкова по-сериозно ще падне. (смее се)

В кое от всичките си превъплъщения се чувствате най-успял?

Не деля заниманията си едно от друго, за да мога да преценя къде съм най-успял. Не съм имал амбиция да ставам режисьор или автор, получи се някак от само себе си. Продължавам да се занимавам с това, защото повечето хора ме харесват. Е, има и такива, които не ме харесват - да са живи и здрави. Имам много покани за работа и ще продължавам да бъда и актьор, и режисьор, и автор, без да деля едното от другото, защото те взаимно си помагат. Просто като актьор имам по-голям опит.

Абсурдите в живота ни са ваша постоянна тема като автор. От родния си град Русе ли продължавате да черпите материал или имате и други източници?

Всичко може да се превърне в материал за пиеса. Аз не ходя да подслушвам хората, не записвам разговорите им с диктофон, както правят някои. Ако случайно дочуя нещо - добре дошло. Просто оставям цялата информация, която получавам от вестниците, радиото и телевизията, да мине през мен, филтрирам я и обработвам утайката, която е останала накрая. Имало е и случаи, когато ме е провокирала конкретна ситуация, но се чувствам най-добре, когато сам си измислям нещата, а не копирам действителни случки.

Вашето всекидневие прилича ли на това в пиесите ви?

Не, и слава богу.

Намирате ли нещо общо между вашата работа и това, което прави Мариус Куркински? И при двамата съществува това триединство - автор, актьор, режисьор.
Обща е страстта ни към театъра. Двамата сме съученици и добри приятели, но той е много по-различен, много по-поетичен от мен, много фин и чувствителен човек. Аз съм - нека така се изразя - полезно агресивен и ироничен. Мариус си е изградил една своя театрална вселена, в която вярва, и това заслужава огромно уважение. При мен нещата са по-битови, но въпреки това ми се иска да се усеща, че има и нещо над това, някакъв втори план. Иначе щях просто да пиша сериали.

А ако напишете текст за моноспектатъл, който самият вие да изпълните, какво ще представлява той?

- Вече съм мислил за това - нещо между луд човек и такъв, който разказва живота си.
И, както върви разказът, изведнъж дерайлира, започва да си измисля и да импровизира. Мислех да се казва „Автобиография”, макар че в него няма да играя себе си.

Познавам ваши връстници, които изпращат по интернет на приятели, заминали да учат или работят в чужбина, монолога ви на стария учител от „Улицата” на Теди Москов. Той се превърна за тях в нещо като парола, като символ, като обратна връзка с България.

В Германия срещнах хора, които го знаят почти наизуст, имат го на компютъра си и, честно казано, мислех персонажът от моя моноспектакъл да е именно този - пенсионираният учител. Имам достатъчно материал веднага да го направя, но още не се чувствам готов.

Забелязах, че с особено удоволствие пародирате образа на Критика в „Комедия на слугите”. Това някакъв реванш с гилдията ли е?

В никакъв случай. Имам много приятели критици и не съм настроен зле към гилдията. Дразня се тогава, когато критиката е наплевателска, а не градивна. Готов съм някой да ме разнищи, дори и да е по-остър като тон, стига да направи задълбочен разбор на работата ми, но не и просто да ме обижда. За радост съм имал само два-три такива случая.

А според вас самия проваляли ли сте се някога на сцена?

Само веднъж - със спектакъла „Средиземноморци” в Сатиричния театър. Но там не се провалих като режисьор, а като мениджър. Много трудно се оказа организирането на дванайсет актьори, десет от които бяха звезди. Сам съм си виновен, защото не прецених реално ситуацията. Но пък този провал се превърна в едно второ висше образование за мен. Дадох си сметка, че театърът е машина, която поглъща много пари и в която няма място за илюзии, за витаене в облаците. Оттогава не съм си позволил да правя нещо, без предварително да го претегля от всички страни.

Мислите ли, че ако регламентът на вашия театър позволяваше, щяхте да вземете „Аскеер”?

При това не само веднъж (смее се). Още като студент бях номиниран за изгряваща звезда нищо че накрая не ми дадоха „Аскеер”. Нали после ме взеха в трупата на театъра. Затова пък имам две награди „Максим”, която е само за актьорите от „Българска армия”. Но ако трябва да съм честен, най-голяма радост ми донесе наградата „Златно перо” миналата година, която се връчва за принос към българската култура. Много се развълнувах тогава, макар че не го показах. Беше съвсем скромна церемония на камерната сцена в Народния театър, където ни дадоха по една грамота и едно перо от чисто злато.
Но иначе никога не съм правил нещо, за да получа награда или пък да съм мечтал за някаква награда. Камо ли да взема „Аскеер”. Дори от две години спрях да участвам в номинирането и определянето на наградите. Играя всяка вечер, не мога да ходя и да гледам спектаклите в другите театри, а е неморално да се включвам в гласуването за нещо, което не съм видял.

Приятелството ви със Стефан Вълдобрев от тези за цял живот ли е?

Твърдо да. Чувствам го като брат, дори нещо повече. Той е човек, на когото разчитам и в работата, и в личния си живот. Незаменим е като актьор, музикант и композитор в общата ни работа. Връзката ни е много силна.

Тогава има ли граница между професионалния ви и личния ви живот?

Да, и то съвсем отчетлива. Специално със Стефан ставаме други хора, когато се хванем на работа. Случва се и да се посдърпаме, но за кратко.

Как се справяте с особено настоятелните почитателки?

Гледам да съм максимално учтив и мил. Ако станат прекалено настоятелни, тогава оставям дистанция между нас. Понякога е трудно, но това са редки случаи. Звънели са ми вкъщи, преследвали са ме. Срещали са ме и луди жени, но това е друг разговор. Наскоро една такава ме накара да си помисля, че срещата с нея ще е последното нещо в живота ми - изскочи от тълпата и ми се нахвърли с вдигната ръка, като че ли държеше нож. Слава богу, размина ми се. За мен това си е нещо естествено, следствие от известността.

С какво ви спечели синът на Катерина Евро, за да го вземете за спектакъла си в Народния театър направо от І курс в НАТФИЗ?

С това, че ми напомни на мен самия - като студент преди 13 години и аз бях устат, жив и малко се лигавех. Колегите му се напъват, вълнуват се, мълчат, като им се говори - слушат, а Сашко (Александър Кадиев - бел. ред.) - Илия Добрев му каже две приказки, той му отговори с двайсет насреща. Иначе е много темпераментен, органичен, спонтанен и разкрепостен.

На вас някой осигури ли ви такъв трамплин - да ви изкара на професионална сцена още като студент?

Да, двама души. Най-напред благодарение на Галин Стоев и това, че ме взе в спектакъла си „Градът на ангелите”, попаднах в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. После проф. Азарян ме взе да играя в ТБА една малка роля в „Лулу”. Благодарен съм и на Иван Добчев, че ми даде да играя Нягул в спектакъла му „Грехът Куцар” в Народния театър, когато бях ІІІ курс.

Какво ви задържа в България? Виждате ли се като крупие в Лос Анджелис или управител на ресторант в Лондон, каквито са ваши известни колеги?

Не. Имах изключителния шанс да поработя два месеца като асистент на Теди Москов в Германия, в Дармщат. Там си дадох сметка, че българските актьори са чудесни. А за себе си разбрах, че мога да работя навсякъде, където поискам, стига да знам езика. Но бих излязъл извън България само ако мога да поставя спектакъл. Като актьор не. Да замина пък заради нещо, което не е свързано с професията ми, е немислимо. Петнайсет години от живота си съм инвестирал в нея, за да я зарежа с лека ръка.



  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Бягай, Затопек, бягай Бягай, Затопек, бягай

Писателят Ян Новак за графичния си роман, посветен на рекордьора бегач Емил Затопек

12 окт 2018, 11480 прочитания

20 въпроса: Маргарита Борисова и Явор Ганчев 20 въпроса: Маргарита Борисова и Явор Ганчев

Започна третото издание на Olé Festival!, посветен на музиката на Испания и Латинска Америка

11 окт 2018, 13862 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Две в едно - поп звезда и писател

Глобалният растеж през първите девет месеца подкрепи взаимните фондове

Към края на деветмесечието 3 фонда на български управляващи дружества успяват да преминат границата на двуцифрената доходност

Испанският Bulgaria Mall

Седем години след откриването на търговския център той има нов собственик - фондът Squircle Capital, който го е купил за необявена сума

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

Бягай, Затопек, бягай

Писателят Ян Новак за графичния си роман, посветен на рекордьора бегач Емил Затопек

Варненско ято

След години в безтегловност културната сцена в града отново намира пътя си

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 41

Капитал

Брой 41 // 13.10.2018 Прочетете
Капитал PRO, Вечерни новини: Квотите за наемане на хора с увреждания остават, саудитският дисидент може да е умрял при разпит

Емисия

DAILY @7PM // 16.10.2018 Прочетете