С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

1 26 фев 2005, 0:00, 7227 прочитания

Човекът, който имаше целия късмет на света

Артър Милър си отиде, преживял близо век, признат за един от стълбовете на американската култура, световноизвестен и след петгодишен брак с Мерилин Монро

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Не жалете за Артър, защото той живя дълго и имаше забележителна съдба, каза една от неговите актриси. Наистина, много преди да напусне този свят на 11 февруари, Артър Милър се приемаше като въплъщение на американската мечта. Преживял като момче Голямата депресия (роден е на 17 октомври 1915 в Ню Йорк), той успява да се превърне в един от стълбовете на американската култура през ХХ в.; пиесите му имат успех от САЩ до Русия и Китай; „Смъртта на търговския пътник“, поставена за първи път на Бродуей от Елия Казан (1949), получава едновременно „Пулицър“, „Тони“ - най-престижната американска награда за драматургия, и наградата на гилдията на нюйоркските критици, което е безпрецедентен случай в историята на тези награди. Бракът му с Мерилин Монро (1956 - 1961), приеман от американците като класическа среща на красотата с ума, също прибавя към неговата слава. При това 60-годишната му кариера е еднакво успешна от началото до самия край. През последните години Бродуей преоткри творчеството му и „Смъртта на търговския пътник“ взе поредната награда „Тони“ - този път за най-успешна възстановка. Първата му пиеса - „Човекът, който имаше целия късмет на света“, претърпяла пълно фиаско на Бродуей през 1944 и паднала след четвъртото представление, сега получи реабилитация с Крис О’Донъл в главната роля. Милър до последно работи и върху поредната постановка на „Смъртта на търговския пътник“ в Лондон, която трябва да има премиера през май.
Смъртта осуети още едно негово намерение - да мине под венчило с 34-годишната актриса Агнес Барли, както обявиха двамата през декември. Това щеше да е четвъртият брак в живота му, най-шумният от които е този с Мерилин Монро, а най-продължителният - с австрийската фотографка Инге Морат, починала през 2002 след 20-годишен съвместен живот и две деца. Всъщност за едното от тях Милър не споменава никъде, дори в автобиографичната си книга. Тъкмо това не успя да прости американската преса на своето галено момче - че след раждането на сина му Дейвид през 1962 г. той го дава в дом за хора с увреждания заради вродения синдром на Даун и никога повече не отива да го види, нито пък споменава изобщо за него.
Във всичко останало Милър е всеобщ любимец независимо от преследванията на маккартистите през 50-те заради неговите леви убеждения и разследването на американския конгрес. Той успя да избегне дори „критическия терор на Бродуей“, както сам го определя, и през 1991 пренася премиерните постановки на пиесите си в Лондон.
Но което е най-важно - самият Милър се смята за човек с късмет. Това личи и по разговора с него, записан през 1996 г. (същата година, когато дъщеря му Ребека се омъжва за актьора Даниел-Дей Люис) на семинар по драматургия в Залцбург, Австрия. Този уникален видео запис, от където са свалени и снимките към материала не е публикуван досега и е предоставен специално на „Капитал Light“ от Иван Кулеков.

Американската мечта

Баща ми твърдо вярваше в американската мечта. Беше пристигнал в САЩ от малко полско градче, прогонен от преследванията на евреите там, и можеше да се закълне, че ако се трудиш здравата и имаш цел, непременно ще успееш. Вярваше и в още нещо, което е типично за цяла Америка - че всяко следващо поколение ще е по-богато и по-проспериращо от предходното. Сега за първи път в историята на Америка (става дума за 1996 г. - бел. ред.) новото поколение е по-бедно от предишното.
Баща ми работеше във фабрика за дамско бельо заедно с още хиляди други работници и всички те бяха засегнати от Голямата депресия. Но това разклати вярата му в американската мечта само за ден, не повече. Хората като него успяха да преодолеят нещастието с вяра в бъдещето и в системата. Но и скептицизмът се загнезди дълбоко в него. Въпреки това продължи да вярва, че ще успееш, ако работиш здравата, ако си умен и имаш късмет. Късметът е много важен и също е част от системата. Ако си малко по-умен от останалите, значи си и по-голям късметлия (смее се).
Питали са ме защо, след като съм смятан за въплъщение на американската мечта, в „Смъртта на търговския пътник“ я развенчавам, показвам нейното рухване. Аз също съм засегнат донякъде от Голямата депресия, макар и по по-необичаен начин. По онова време бях 13-14-годишен, а това е много деликатна възраст. Случилото се сериозно разклати вярата ми. Дотогава живеех с мисълта, че всичко е дадено веднъж завинаги, системата е установена и може да се променя само към по-добро. Оказа се, че всичко, в което съм вярвал, е една празна черупка. Вече нямаше пари да ходя на училище, трябваше да работя на няколко места едновременно, за да си изкарвам прехраната, а пазарът на труда по онова време беше свиреп, защото много хора се бореха за едно-единствено работно място.
След депресията започнах да се замислям колко време всъщност може да трае едно статукво, доколко един човек е защитен от колапс и катастрофа в семейството си, в работата, в обществото... Увереността ми в стабилността на материалния свят беше сериозно разклатена. Вече не вярвах, че парите са ценност. Бях се убедил, че и те могат да се стопят и да изчезнат като всяко друго нещо. Когато с очите си видиш как цели състояния и империи изчезват само за няколко месеца, тогава наистина се убеждаваш, че човек е ужасно уязвим. А системата (държавата) е по-уязвима и от самия него. Според мен тази идея е дълбоко вкоренена в съзнанието на американците и до ден днешен. Може би не си дават сметка откъде идва това, но са убедени, че дори да имаш две коли и хубава къща с басейн, пак не си защитен. Американците живеят в постоянен страх от провал, от това да не изпаднат в по-ниско положение от класата, към която принадлежат. Затова в Америка има организация, създадена от хора, които в даден момент са изгубили работата си и са претърпели банкрут, които взаимно си помагат да намерят нова работа на положението, на което са работили преди това. С други думи, това е организация от бивши шефове, които един ден са се събудили като обикновени работници (смее се).
Всичко това се корени в 1929 г., когато осъзнахме, че всъщност обществото и държавата ни са построени върху подвижни пясъци

Театърът

Някои пишат, за да забавляват хората, пиесите им да се харесват. При мен не е така. Не намирам, че задачата на драматурга е да вземе историята на двама души и просто да я „продаде“ на публиката. Това е абсолютно погрешно. В моите пиеси има дълбока ирония, героите ми са смешни, но това в действителност не буди смях, то е ужасно.
Смятам този стремеж на всяка цена да забавлява за проблем на съвременния театър - с реализма е свършено. А това е свързано и с начина, по който се гледа на публиката, по който се оценява нейният интелект.
Питат ме защо предпочитам театъра, когато имам толкова успешни книги (дебютният му роман „Фокус“ (1945), посветен на антисемитизма в Америка, се радва на голям успех и огромни продажби - бел. ред). Отговарям - защото контактът с публиката и актьорите в театъра е уникален. Ние взаимно си обменяме енергия. С романите е друго - някой си купува книгата ти, качва се във влака и я чете, но ти никога няма да видиш този човек, няма да разбереш каква е била реакцията му на написаното.
Другата причина е, че като пиша, аз мисля всичко на отделни сцени, търся сблъсъка, конфликта. Пък и ми е много по-лесно да пиша пиеси, отколкото книги.
Мисля, че имам добро ухо за публиката, притежавам способността да общувам мислено с нея, да я чувствам и да предусещам кое ще е интересно за зрителите. Хората със „запушени уши“ трудно пишат за театър. Юджин О’Нийл се бореше с този проблем цял живот - той не чуваше нищо.

Езикът

Американският английски не е нещо постоянно, той непрекъснато се променя. Вземете ме мен за например - майка ми е от Ню Йорк, а баща ми е роден в малко полско градче и 6-7-годишен пристига в Щатите. Представете си колко различен беше езикът им, макар и двамата да говореха уж американски английски! Това се превърна за мен в едно от най-любопитните неща за изследване.
Понякога съм гледал постановки на мои пиеси по света на езици, които не разбирам. Случи се в Стокхолм и Пекин и - повярвайте ми, разбрах кое в тях е направено според това, както съм го мислил и писал, и кое - не. Но публиката е еднаква навсякъде. Когато са отегчени, зрителите навсякъде по света се отпускат назад в столовете си и започват да си гледат часовниците. А ако им е интересно, през залата минава електричество, независимо дали това става в Швеция или в Китай.

Литературата ще промени света

През 50-те се вярваше, че писателят има отговор на всички въпроси, че може да промени обществото. Тогава аз и приятелите ми, интелектуалци с леви убеждения, се мислехме за нещо като водачи, които могат да насочат държавната машина в някаква посока. Оказа се, че изобщо не е така. Въпреки това тази вяра ни даваше енергия и ни правеше оптимисти дълго време. Човек трябва да вярва, че литературата променя света, защото няма категорични доказателства за противното (смее се).
Преди Втората световна война в Германия, в страните от Средна Европа, във Франция - страни, които устремно са вървели към фашизъм, е имало радикални писатели и драматурзи, които са оказвали огромна съпротива, независимо че действията им не са имали успех. Важното е, че са поддържали духа на съпротивата жив.
Навремето ние изповядвахме един вид романтичен марксизъм, хората идваха на нашите сбирки да пийнат и да се повеселят, но имаше и глътка духовност. За нас работническата класа беше дълбоко морална, всички останали - не. Но иначе сега не се сещам за пиеса или книга, написани в онзи период, които да са интересни и днес. Може няколко от тях да са все още привлекателни заради поетичния си език, но не и заради съдържанието си. Твърде далече сме вече от онези времена.

Моралът

За мен моралът не е добро, противоположно на злото, а ред, противопоставен на хаоса.

Любовта

Любовта - това са двама души, които опитват да се стигнат един друг, но и се стремят да се опазят един от друг в същото време. Тя е като постоянно състезание, надбягване, но без коне.



  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

След Хавел и потоп След Хавел и потоп

Чешкият журналист Даниел Кайзер за кнгите си "Дисидент" и "Президент" и състоянието на журналистиката в Централна и Източна Европа

19 апр 2019, 1971 прочитания

20 въпроса: Иван Шопов 20 въпроса: Иван Шопов

На 18 май той ще представи на живо ремиксирана версия на Kanatitsa, съвместния си албум с фолклорното трио "Авигея"

19 апр 2019, 1504 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Пипи, но не дългото чорапче

В България ALSO*

Първи голям чужд инвеститор навлиза в българския сектор за дистрибуция на IT техника - швейцарската милиардна компания ALSO Holding купува "Солитрон"

Фотоистория: Катедралата "Нотр Дам" – емблемата на Париж

Строителството започва през 1163 г. и завършва през 1345 г., като сградата се смята за шедьовър на готическата архитектура

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

20 въпроса: Иван Шопов

На 18 май той ще представи на живо ремиксирана версия на Kanatitsa, съвместния си албум с фолклорното трио "Авигея"

1968 по Уорхол

Warhol 1968 в Moderna Museet връща атмосферата и духа на първата самостоятелна изложба на американския артист в Европа