С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

10 дек 2005, 0:00, 2186 прочитания

Гийермо Мартинес

за романтичната сила на недостатъчните обяснения

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Гийермо Мартинес (1962) преподава математика в Буенос Айрес. Има публикувани четири книги с разкази и три романа, най-известният от които излезе на български под заглавие „Убийства в Оксфорд“ („Колибри“). В този интелектуален трилър двама съвременни Холмс и Уотсън, учени от стар британски колеж, разнищват низ от странни престъпления с помощта на математиката, логиката, музиката и философията. „Трябва да съм влюбен в сюжета си, за да мога да го развия и успешно да съжителствам с него до края. Докато пиша, се старая да си сверявам часовника с литература, която има общо с моята тема. Току-що препрочетох един кратичък роман на Труман Капоти, „Ръчно издялани ковчези“, който съдържа доза лошотия от типа, който ми е необходим за следващия роман“, разказва Гийермо Мартинес специално за „Капитал Лайт“.

„Убийства в Оксфорд“ не е лесен роман. Говорите за Фибоначи, Копланд, Превер, Витгенщайн, за теории, синдроми и за „естетиката на научния труд“ - доколко е подготвена публиката за подобна културна атака?

Мисля, че книгата спокойно може да се прочете на две различни равнища - като чисто криминале, в което големият въпрос е кой е убиецът, или като вариация по теми като престъплението или това как нашите хипотези за действителността всъщност я променят. В Аржентина романът получи изненадващо добър прием - шест месеца се задържа сред най-продаваните. Същото се повтори във Великобритания, където го преиздават за десети път, Испания, Франция, Германия… Струва ми се, че дребните математически фрагменти в текста са достатъчно обяснени, та да може читателят без съществено усилие да влезе в атмосферата на света на учените - повече философска, отколкото техническа.

Как така вместо към научната фантастиката например, вие, математик и академичен преподавател, се насочихте към детективския роман?

Чета и пиша истории от дете, математическото ми образование дойде много по-късно и почти случайно. Така че професията ми не е определяща в избора на жанр. Ако имах време, щях да се пробвам във всички жанрове с изключение може би само на историческия роман. От друга страна, криминалетата предполагат работа с догадки и поетапна защита на теории, тоест логически структури, които не са за подценяване. Необходими са им сериозни количества реалност и правдоподобност, следователно и изискванията към пишещия ги са по-високи от тези към фантастите. Иначе аз проявих склонност към математиката едва когато открих връзката и с някои философски идеи - безкрайността, логическите парадокси, Гьоделовата теорема. В начина, по който процедира математическото знание, има такава дълбочина, каквато не съществува в други дисциплини. И аз се опитвам да прехвърля нещичко от нея в книгите си.

Защо избрахте Англия за място на действието - заради социалните условности и ясните правила, които важат там, или заради традицията и в жанра?

Не бях я мислил от социологическа гледна точка, просто се насочих към художествения контраст, който ми предлагаше: Оксфорд е място, където времето е спряло, толкова мирно, че е много по-вероятно полицията да се посвети изцяло на разгадаването на едно престъпление там, отколкото в Аржентина. Освен това Оксфорд е съвсем малък градец, нещо, от което се нуждаех за моя сюжет.

Борхес пише „Въведение в английската литература“, Кортасар твърди, че най-щастливият период в живота му бил, докато превеждал събраните съчинения на Едгар Алън По. Имат ли аржентинските автори някаква особена слабост към англосаксонските?

Да, мисля, че е нещо твърде типично за нас, макар и да търпим ред други влияния. Например руската литература в творчеството на Роберто Арлт, Ернесто Сабато и Абелардо Кастильо. Или френското експериментаторство в аржентинските модернизъм и авангард. Като цяло мнозина споделяме тезата, която Борхес излага в прочутото си есе за аржентинския писател - ние с лекота усвояваме литературни традиции от цял свят. На теория. Но не е лъжа, че на практика винаги сме предпочитали европейските модели и сме поглеждали към останалите американски литератури само като е опирало до пародирането им. Аржентина е една от малкото латиноамерикански страни, чиито автори не са се повличали по магическия реализъм. Определени стилистични наклонности, предпочитанието към пестеливостта за сметка на претрупването и на интелектуалната рефлексия над показните страсти със сигурност ни доближава повече до англосаксонските схеми.

Вярвате ли, както вашият детектив Селдъм, че човечеството недолюбва логиката?

Да. В тази книга Артър Селдъм само бегло споменава нещо, което съм дал в разгърнат вид в първия си роман, „Относно Рьодерер“. У Ницше има една страничка, където се говори за историческия процес на формиране на логиката в човешкото мислене - отначало като примитивно и грубовато обиране на нюансите и съдържанията в полза на „бързи“ идентичности и асоциации, свързани с инстинкта за самосъхранение. Хегел и други са опитали да преодолеят това несъвършенство на формалната логика с нова, „диалектична“ такава, която да отчита съдържанията.

„Убийства в Оксфорд“ има собствена теория за „съвършеното“ престъпление...

Стори ми се, че ще бъде интересно да вкарам в центъра на играта на маски и преструвки в този роман добрия стар въпрос за съвършеното престъпление. Докато трае едно разследване, бъдещето винаги остава отворено, а с него и миналото - не отпада възможността за нови посоки в търсенето на виновника. Затова твърдя, че съвършеното престъпление е онова, което завършва с подставен виновник; онова, при което разследването стига до фалшив, но достатъчно убедителен завършек и случаят се архивира. Така или иначе говорим за престъпления и под съвършенство разбирам съвсем утилитарното „да се провиниш, без да бъдеш разкрит“. Много рядко това съвършенство има и естетически компонент... Сещам се за един роман на Агата Кристи, „Трагична Коледа“, където привидно нескопосаното, кърваво, истерично убийство всъщност е извършено от скрупульозен убиец чистофайник, който иска да се скрие зад хаоса.

На кои от авторите в детективския жанр дължите признателност?

Чел съм криминалета главно в училищна възраст и предполагам, че най-траен отпечатък върху мен и писането ми са оставили класиците: Едгар Алан По и неговият детектив логик Огюст Дюпен, Конан Дойл и приключенията на Шерлок Холмс и най-вече Агата Кристи. Тя е авторка, която малцина се осмеляват да цитират сред своите вдъхновители, но е дала едни от най-оригиналните идеи за криминални разкази във варианта whodunit (кой го стори). Доста по-късно се запознах с Патриша Хайсмит и другите автори на „черни“ романи. Като цяло в моите истории винаги има линия на съспенс и никога не се знае какво точно ще се случи в следващия момент. Стремя се краят да доведе до нещо, което няма как да се заключи от първоначалните дадености по пътя на здравия смисъл. Да има извеждане до крайност или смяна на посоката посредством илюзионизма на писането.

Като казахме илюзионизъм, една от главите на „Убийства в Оксфорд“ е посветена на спектакъл на Рьоне Лаван. Човекът е много възрастен и сакат. Намира се зад гола маса, публиката е около него, съвсем близо, а той с единствената си ръка прави чудеса с карти. Съществува ли този илюзионист?

Рьоне Лаван е най-известният в света маг в стила close up. Разбира се, аз в романа донякъде преувеличих обсега на номерата му. Само че, когато го видях за пръв път по телевизията, в едно шоу в Лас Вегас, останах с впечатлението, което се постарах да предам и в книгата - че магията съществува и истинските магове от време на време я промъкват между нарочно евтини фокуси като намек за някаква хилядолетна тайна.

Всяка загадка ли има отговор?

Всичко, което изглежда като загадка, съдържа в себе си предизвикателството да бъде отгатнато и според случая винаги могат да му се намерят повече или по-малко убедителни обяснения. Имало е време, когато се е смятало, че науката никога няма да се докосне до мистерията на живота, а Енгелс е предвещавал, че някой ден учените не само ще създадат живот в епруветка, но и ще го правят многократно, като рутинна лабораторна работа. Отговаряли му, че това е вулгарен материализъм, научен редукционизъм и така нататък. Но трябва да признаем - след овцата Доли, че поне дотук е бил прав. Ще се намери кой да възрази, че „истинската“ загадка не е това. Истинската загадка е как животът се е случил за пръв път, без намесата на учените. Е, има куп догадки и модели, които хвърлят светлина върху полупроизволните и полувероятни събития, които са могли да се наслучват за много дълги периоди от време, така че да се свържат химичните елементи, от които се заражда животът. Но понеже всичко това предполага и известно участие на случайността, вратичката за интерпретации deus ex machina винаги стои отворена и загадката може да остане непокътната. Тоест хората, които от естетически съображения предпочитат по-романтичната идея за мистерията и безсилието на рационалното познание, неизменно ще имат шанса да откриват, че обясненията са недостатъчни.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Роман от най-балканската страна Роман от най-балканската страна

Писателят и театрален режисьор Петър Денчев превръща разочарованията в идейна сила за новата си книга

18 фев 2019, 707 прочитания

20 въпроса: Иван Димов 20 въпроса: Иван Димов

Изпълнителен директор на Българския център по предприемачество и основател на Single Step

15 фев 2019, 1142 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Човек на дълга

Йозеф Форер, изпълнителен директор на Benq Mobile за югоизточна Европа

Стефан Тафров: Няма да съм безгласна буква в услуга на европейско началство

Дипломатът и бивш посланик на България в ООН спечели убедително вътрешните избори за евролистата на "Да, България"

Негарантиран ръст

Депозитите над 200 хил. лв., за които няма държавна гаранция, растат с двуцифрен темп през миналата година

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Как (не) живеем

Кураторката Вера Млечевска за въпросите, които поставя предстоящото българско участие на Венецианското биенале

Sisters аre doin' it for themselves

Първият македонски филм на Берлинале "Господ съществува, името й е Петруня" спечели публиката с позицията си за ролята на жената

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 7

Капитал

Брой 7 // 16.02.2019 Прочетете
Капитал PRO, Чуждите инвестиции скочиха временно заради банкова сделка, Карина Караиванова напуска КФН

Емисия

DAILY @7AM // 20.02.2019 Прочетете