С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
17 дек 2005, 0:00, 2327 прочитания

Младен Киселов и героите на нашето време

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Вие го познавате. Поне чрез последното му представление, правено в България в началото на 2001 г., което още се играе в Театър 199 - „Есенна соната“. Дълголетието е присъщо на неговите спектакли - „Човекоядката“ по пиесата на Иван Радоев десет години не слиза от сцената на театър „София“. „Театър, любов моя“ с Таня Масалитинова и Славка Славова в Театър 199 също се радва на дълъг живот. Това си е магия. И е естествено да бъде овладяна от Младен Киселов - един от малкото ученици на Анатолий Ефрос, когото сам определя като магьосник в изкуството на режисурата. Малко е тъжно, че днес не преподава това магическо изкуство на бъдещите български режисьори, а завежда катедрата по театрална режисура в университета „Карнеги Мелън“ в Питсбърг, САЩ. Ние имаме щастливия шанс да се радваме единствено на периодичните му завръщания на българска сцена. Този път, отново в Театър 199, той поставя „Веселите Разплюеви дни“ (премиерата е на 12 и 13 януари), комедия-шега в две части по трилогията на Сухово-Кобилин „Сватбата на Кречински“, „Дело“ и „Смъртта на Тарелкин“, определяна като сатирична енциклопедия на подкупа, изнудването и разпада на личността. Режисьорът и избраните от него актьори - Валентин Танев, Снежина Петрова, Вяра Коларова, Малин Кръстев и Веселин Мезеклиев, и сега ще се опитат да опровергаят мимолетността на театъра. По думите на Младен Киселов театърът е „толкова силен, че мигът се превръща в спомен и ни въздейства като част от личния опит“.

Г-н Киселов, припомняйки си дълголетието на вашите спектакли преди 1989 г., стигнахте до заключението, че театърът процъфтява в лошо време. Как бихте определили днешния климат от гледна точка на театъра?

Може да е парадоксално, но колкото по-лошо е националното време, толкова по-добро е то за театъра и за изкуството генерално. Съпротивата от всякакъв вид ражда движение. Артистизмът се стимулира от наличието на препятствия, от това, че винаги трябва да се преодолява нещо - независимо дали инерцията на обществото, нашите вътрешни или социалните инерции. В този смисъл аз съм оптимист, колкото и слабо да познавам страната - все пак идвам тук само от време на време, макар напоследък много повече да следя чрез електронните издания на няколко вестника събитията в България. Затова мисля, че имам представа къде сме сега. Докато съм в София, ще изгледам колкото може повече спектакли, за да разбера реакцията на театъра спрямо това, което съм научил от вестниците. По този начин ще преоткрия картината.
Не зная как моето представление ще се впише в тази картина, защото не познавам достатъчно добре театралната мозайка. Но ентусиазмът на актьорите, който усетих по време на първите ни репетиции, е добър показател. Ние се опитваме да разкажем история, която е валидна, която има смисъл и днес.
Нашите актьори са много живи, много талантливи. Трудностите, пред които е изправен българският театър, са предизвикали едно консолидиране на таланта, енергията и въображението на нашето театрално съсловие. Така че социалните напрежения и проблеми имат и обратна страна - можещият работи, можещият продължава. Условията за живот на можещия - това е друг въпрос. Но тук вече обществото си затваря очите и казва: какво ме интересува талантливия аз имам по-важни задачи, отколкото да му помагам. В по-напредналите западноевропейски демокрации, особено в скандинавските страни, има обществена грижа за инвестиране на обществени средства в изкуство. Това позволява да се развива изключителна театрална дейност с прякото участие на държавата като спонсор. Тъй като нашият преход е хаотичен, ние не сме достигнали още това ниво на разбиране, че инвестирането в изкуство никога не връща буквално инвестицията. То я връща на по-високо, духовно ниво. Същото се отнася и за инвестицията в образованието.

Работата върху поредния ви проект в България повод ли е да настроите сетивата си на друга вълна, по-различна от онази, на която работите в САЩ?

Не. Аз винаги подхождам по един и същ начин към представлението, което правя в момента. В Щатите единственият проблем е в това, че едновременно с правенето на спектакли преподавам в театрално училище. Преподаването обаче ме и зарежда, защото е постоянен контакт с млади хора. В него никога нищо не се повтаря. А това поддържа духа. Вече свикнах да съм сред младите - това ме стимулира и прави ежедневието непредвидимо и вълнуващо. Помага ми да се боря с идващото биологическо остаряване. Но, от друга страна, ограничава възможността ми да правя повече спектакли. Специално в Щатите това е свързано с продължителни пътувания, налага чергарски живот, а аз съм мързелив. Имам усещането, че мога да дам много повече, ако част от енергията, която отива в пътуване и уреждане на бита на новото място за краткия период от месец - месец и половина, се изразходва за нещо по-полезно. Всъщност това е възрастта - на млади години пътувахме много по-безгрижно и приемахме трудностите много по-леко.

Случвало ли се е да попаднете на българи сред вашите студенти в САЩ?

Не, не и като студенти. Затова пък все повече българи идват като публика на моите спектакли. Аз съм в САЩ почти четвърт век и през това време нашата емиграция там рязко се промени като състав, като възраст. Появиха се много млади хора - студенти, специализанти и такива, които са дошли, за да работят и да живеят в тази страна. Българи в театралния салон - това вече е нещо. Това много ме радва.

И през 2001 г., и сега предпочетохте да поставите чужда драматургия. Приключи ли за вас времето на „Лазарица“, „Опит за летене“, „Сако от велур“?

Не. За съжаление аз слабо познавам новата българска драматургия - не защото не се интересувам, а защото рядко ми се удава случай да прочета нова българска пиеса. Ако имам обаче такава възможност, то качеството на текста ще трябва да е свързано с проблем, който ме занимава, за да мога евентуално да се включа в работата.
В САЩ договарянето за поставяне на даден спектакъл е двустранен процес - обикновено става чрез покана от страна на театъра да се направи определено представление. Режисьорът може да отговори единствено съгласен ли е или не. В много редки случаи театрите са заинтересувани да получат предложение. Техните литературни бюра са много силни и определят репертоарната политика за години напред. Ето защо имат и вето върху това какво да се прави. Ние нямаме достъп до каналите за разпространение на нови пиеси в САЩ, защото не сме англоезична страна. Британски, новозеландски, австралийски пиеси, дори пиеси от мюсюлмански страни, но от англоезичната сфера, са много по-чести гости, отколкото източноевропейската драматургия, включително и нашата. Тя изисква качествен превод, за да има някакъв шанс. Преводите досега, доколкото знам, са повърхностни, само информативни, направени набързо, но не представляват литературен факт.
Знаейки, че на няколко години веднъж правя представление тук, аз предпочитам то да е на базата на готов текст, за да имам някаква сигурност. Работата върху нова българска пиеса винаги означава продължителен процес и изисква режисьорът да участва в този процес, да е по-дълго в него. Аз за съжаление мога да отделя едва четири седмици за работата си в България.

В едно интервю твърдите, че ви харесва там, където не е лесно. Затова ли продължавате да живеете в САЩ?

Да. Това е много динамична страна, където всичко се променя с дни, а обществените тенденции се възраждат или пък изпадат в депресия всеки божи ден. Непредвидимостта на живота е една от трудностите там. Може би вече съм свикнал това да е част от ежедневието ми. А и докато работата ми като преподавател продължава, аз имам достатъчно затруднения, създавани от студентите, които да оправдаят присъствието ми там. Специално обучението по някое от изкуствата в една бизнес ориентирана среда се превръща в още по-голямо предизвикателство. В нашия университет театралното училище съществува редом с училищата по бизнес, инженерство и компютри и заедно с тези по музика и дизайн внася нужния контраст. Ние внасяме човешки елемент в една все по-роботизираща се действителност. В Америка все по-рядко се случва да позвъниш на служебен телефон и да чуеш жив глас - отговарят все по-усъвършенствани автомати. Съществува тенденция машината да заменя всичко и всички и в този смисъл театърът, който е общуване между живи хора, става един вид лукс.

Йордан Радичков казваше за вас, че от време на време се обаждате с писма, които са редки и тъжни и стават все по-редки и все по-тъжни. След смъртта му остана ли в България някой, пред когото може да си позволите да бъдете тъжен, съмняващ се, да признаете самотата си?

Рядко хората, които излизат от дома си - ако приемем България за наш дом - признават своята тъга. Те не са заминали, за да тъгуват, а за да намерят повече радост. Спомням си, че при моето заминаване основният въпрос беше да не крия онова, което изпитвам. Затова бях казал на бай Йордан, бог да го прости, че ще му се обаждам, когато мога, а можех да го правя рядко, и то без да се преструвам. Ние бяхме много откровени един с друг - независимо дали работехме върху представление, или просто си говорехме. Това роди доверие между нас. Според мен споделянето на тъжното, а не криенето му под килима, носи истина. Във всяко нещо, през което преминаваме, има елемент на тъга. Потискането и прикриването на тази тъга е нелепо.
От друга страна, ако дадем шанс на тъгата да ни превземе, това крие опасност. Тогава тя става агресивна и много лесно ни обсебва. Постоянната борба между наличието на тъга и нейното обуздаване е най-човешкото нещо.
Колкото до това пред кого мога да си позволя да бъда тъжен - живеем във време, когато все по-малко се доверяваме на други хора. Животът ни доказва, че, доверявайки се, ние всъщност губим. Радвам се, че въпреки това има хора в България - и професионални, и лични приятели, с които мога да споделя какво ми е на душата, като съм сигурен, че то няма да бъде изтълкувано негативно или използвано за користни цели. В САЩ е много по-трудно да се намери искрен човек, с когото да се споделя. Това изисква време и познаване на миналото. Моето минало е тук. В този смисъл България винаги ще остане мястото, където ще намирам по-лесно хората, пред които да споделям моите тъги.

Какво от бъдещия ви спектакъл държите непременно да стигне до публиката?

Героите на този спектакъл са позволили на живота да ги вкара в една машина убиец за правене на пари. Подчиняването на живота ни на правенето на пари, уж за да си осигурим живот чрез тях, доказва точно обратното - годините, отдадени на дявола, убиват психически и физически човек. Пиесата на Сухово-Кобилин извежда темата за жаждата за пари и нейната разрушителна сила. Става дума за хора, които са и господари, и слуги едновременно - защото, колкото и голям господар да си, винаги има един по-горен от теб. Вече 150 - 160 години гледаме тази игра, описана от Сухово-Кобилин, която няма свършване. Това бих искал по някакъв начин да стигне до зрителите. Дано успеем.

Какво е усещането да сте сред динозаврите, които все още упорстват да правят психологически театър?

Ами това пак е свързано с радостта ми да се занимавам с нещо трудно. Колкото по-малко остават динозаврите на психологическия театър, толкова по-интересно ми е да съм един от тях. Аз вярвам, че какъвто и театър да се прави, той трябва да бъде театър на достоверността. На достоверното човешко вълнение, независимо дали средата е условна или натуралистична. Зрителят може да повярва и на най-абстрактното, стига да има момент, в който да се идентифицира с героя. Най-трудно е да го накараш да се познае в героите от сцената. Случи ли се обаче, ние вече сме влезли под кожата му и представлението, независимо от кой вид театър е, се е получило.

Кой от младите български режисьори ви дава увереност, че онова, което сте съградили в нашия театър, не е затрито, че традицията е продължена, че има бъдеще?

Явор Гърдев. Спектаклите му, които съм гледал, винаги са ме впечатлявали, защото е много интелигентен, има много фина чувствителност, като в същото време е театрално смел. Той е винаги дързък във формата, но заедно с това се опитва да има и тази достоверност, за която говорих преди малко. Така успява да поддържа разбираема за зрителя дори най-острата и неочаквана форма и да го накара да се идентифицира с онова, през което героите преминават. Според мен това е рядко съчетание поначало - един режисьор да има такова чувство за достоверност и в същото време да притежава такава свобода в правенето на спектакъла, и в неговата форма.
Да не говорим за имена като Теди Москов... Това е цяла група от режисьори - те също не са вече в първа младост, които са абсолютно доказателство, че ние сме неизтребимо талантливо племе. Това, че не успяваме все още като нация, в никакъв случай не е резултат от липса на талант, а защото условията за реализация на този талант някак си лекомислено не ни занимават. То е като в многодетните семейства - от дванайсет деца все осем ще оживеят. Това е жестоко по отношение на падащите от гнездото пиленца, но ние продължаваме напред, защото нови идват, които са не по-малко талантливи. Единственият проблем е, че нашата раждаемост пада, което намалява и количеството на талантите. Може скоро да ги нямаме и като количество.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Здравко Петров 20 въпроса: Здравко Петров

Урбанистът познат от "Исторически маршути" издаде книга, която обединява две от архитектуните разходки

11 окт 2019, 1668 прочитания

Надежда за "Ирина" Надежда за "Ирина"

Режисьорката Надежда Косева преплита темите за женската сила и клаустрофобията на малкия град в новия си филм

11 окт 2019, 1878 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Ива Рудникова

Още от Капитал
Доктор Ружа и пътят на милиардите

Само до есента на 2016 г. схемата OneCoin е събрала над 3.3 млрд. eвро, а печалбата е над 2 млрд. евро

Формулата на Манолова: кмет-омбудсман

Обещанието за допитване до хората по всички важни въпроси носи предизборни дивиденти, но и рискове от прекомерни очаквания и блокажи

Борис Бонев: между гражданите и политиката

Единственият непартиен кандидат се бори за гласове с малък бюджет и без подкрепа от партийни структури

София: този път има интрига

За пръв път от над 10 години в София се води истинска политическа кампания. "Капитал" прекара по един ден с четиримата основни кандидати, за да види отвътре как те се борят за гласовете на софиянци

Изкуство на ръба

"Фриндж" в Единбург е най-големият фестивал на изкуствата в света

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10