Да си имигрант е трудно, колкото и да си успял
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Да си имигрант е трудно, колкото и да си успял

Да си имигрант е трудно, колкото и да си успял

1094 прочитания

Кирил Маричков III отрича всички теории за децата, които израстват в сянката на знаменитите си родители и остават там. На 32 години пише първия си роман „Пътят на беглеца“, който излиза и в Италия, където той завършва право и работи като юрист. Дебютната му книга разказва истински истории за света на имигрантите. Авторът го познава отлично заради дългогодишните си занимания с емигрантско право и разрешените казуси, зад които стоят реални човешки съдби.

Това, което ме порази в твоята книга, е, че един човек на 32 години може да погледне с такава болка в миналото, което реално не е преживял - годините веднага след 9 септември. Явно във вашето семейство комунизмът е оставил много мрачни спомени.

Аз не съм толкова млад все пак и винаги казвам на моите приятели в Италия, че съм от щастливото поколение. Бях вече достатъчно голям, за да хвана 1989 г., бях на 16. От една страна, не разбирах политическата промяна, но усетих и видях как се промени всичко. Дори го изживявах, видях да гори Партийният дом. Всичко това остава. И затова първата част на книгата я написах за италианците, защото исках да им покажа защо това се случва. Разликата между нас и тях е, че ние имаме този бекграунд, който принуждава много хора като това момче, моя главен герой, да търсят щастието си в чужбина. Ако я нямаше тази първа част, книгата щеше да звучи по друг начин. Един нещастник, който не може да си намери работа. И тръгва...

Човек започва да пише книга, когато осмисля живота си и поглежда назад. Рядко някой с друга професия, който не е писател, издава книга на такава възраст. Това ми е интересно.

Аз имам няколко отговора за теб. Първият е, че съм страшно бъбрив. И прекалено екстровертен. И точно по тази причина ми трябва да пиша, за да кажа всичко това, което съм натрупал като опит. Шегувам се, разбира се, но това е нещо като Пътеводител на имигранта. Тръгваш да пътуваш, имаш още мерак, но трябва да знаеш какво те очаква. Написах една абсолютно реална, мисля, че наистина човек, който иска да замине, трябва да я прочете, защото няма нищо измислено. Само историите са навързани така, че да е интересно. Но това се случва на нашите имигранти. И другото, което ме вълнува много, е тук, в България, как ще се приеме тази първа малка част, в която става дума за годините на комунизма. В Италия са приема по коренно за различен начин. Там те пък четат, за да разберат какви са тези хора, които идват при тях. Мисля си, че на българския читател му се напомня, а на италианския му се обяснява. Така че интересно е, че една съща книга има два отделни живота в две различни държави заради исторически причини. И се приема по коренно различен начин от първата до последната страница

А какви бяха отзивите в Италия?

Отзивите са много добри. Аз даже получавам мейли от хора, които казват, че вече гледат на имигрантите по друг начин, с други очи. И това беше моята цел. Не да кажа колко сме симпатични. А да открия един свят, да се разбере защо тези хора са избрали пътя на беглеца.

Ти самият, макар и не като емигрант, напусна България.

Да, в най-страшните години - през 1994. Всичко, което ставаше в страната, ме подтикна да замина. Бях леко привилегирован, защото дядо ми беше посланик там. И аз не бях имигрант като тези, дето тръгват с една торба. Но десет години не се бях връщал, не бях стъпвал в България. И когато трябваше да се върна за първи път, ме беше малко страх. Защото си знаеш, че българинът, който е в чужбина, като го влече да се върне към близките си, и започва да повтаря колко е лошо в България, за да боли по-малко. И аз, работейки с тези хора и чувайки постоянно колко е лошо, си бях създал едно погрешно впечатление. Но като се върнах, наистина разбрах, че се беше променило много. В положителен аспект открих, че хората се бяха променили. И все още го твърдя това. Мисля и че се работи по-лесно. Затова винаги съм смятал, че човек трябва да пътува, да обикаля, за да си дава сметка къде живее.

Какво показва твоят опит, кои хора успяват в богатите европейски държави?

Млади технократи с глобално мислене. Вече е задължително да говориш 2-3 езика. Но напоследък забелязвам, че се търсят специалисти, които да работят за България. Страната ни стана много интересна напоследък. Примерно аз работя в моята кантора, защото съм българин, сигурно има и по-добри юристи от мен, но аз познавам спецификата, региона, манталитета на хората. Вече един българин се класира в чужбина, когато може да им предложи това, което на тях им трябва, а пък това, което на тях им трябва, е България. От тази гледна точка шансът за един имигрант е малък, защото той отива в чужбина и остава да живее според техните закони, с техните правила. Затова в онези държави според мен вече почти няма шанс. Човекът, който има шанс, е този, който отива в чужбина, за да работи оттам за собствената си държава.

Мислиш ли, че ние сме хора, които са склонни да приемат правилата? Защото аз мисля, че ние не сме свикнали да живеем по правила, а говорим за евроскептицизъм.

Няма друг шанс. Това са норми, които водят към по-добър живот, те не ни правят роби, а ни помагат да вървим напред. Това ви го казва човек, който работи по 14 часа в един офис.

Добре, теб за какво те боли освен за най-близките хора и приятели?

За това, което виждам, като прелитам над София, на какво дередже е земята, като човек гледа България отгоре. Доста е тъжно. И все се надявам, че ще е първото, което ще се оправи.

Кирил Маричков III отрича всички теории за децата, които израстват в сянката на знаменитите си родители и остават там. На 32 години пише първия си роман „Пътят на беглеца“, който излиза и в Италия, където той завършва право и работи като юрист. Дебютната му книга разказва истински истории за света на имигрантите. Авторът го познава отлично заради дългогодишните си занимания с емигрантско право и разрешените казуси, зад които стоят реални човешки съдби.

Това, което ме порази в твоята книга, е, че един човек на 32 години може да погледне с такава болка в миналото, което реално не е преживял - годините веднага след 9 септември. Явно във вашето семейство комунизмът е оставил много мрачни спомени.

Аз не съм толкова млад все пак и винаги казвам на моите приятели в Италия, че съм от щастливото поколение. Бях вече достатъчно голям, за да хвана 1989 г., бях на 16. От една страна, не разбирах политическата промяна, но усетих и видях как се промени всичко. Дори го изживявах, видях да гори Партийният дом. Всичко това остава. И затова първата част на книгата я написах за италианците, защото исках да им покажа защо това се случва. Разликата между нас и тях е, че ние имаме този бекграунд, който принуждава много хора като това момче, моя главен герой, да търсят щастието си в чужбина. Ако я нямаше тази първа част, книгата щеше да звучи по друг начин. Един нещастник, който не може да си намери работа. И тръгва...

Човек започва да пише книга, когато осмисля живота си и поглежда назад. Рядко някой с друга професия, който не е писател, издава книга на такава възраст. Това ми е интересно.

Аз имам няколко отговора за теб. Първият е, че съм страшно бъбрив. И прекалено екстровертен. И точно по тази причина ми трябва да пиша, за да кажа всичко това, което съм натрупал като опит. Шегувам се, разбира се, но това е нещо като Пътеводител на имигранта. Тръгваш да пътуваш, имаш още мерак, но трябва да знаеш какво те очаква. Написах една абсолютно реална, мисля, че наистина човек, който иска да замине, трябва да я прочете, защото няма нищо измислено. Само историите са навързани така, че да е интересно. Но това се случва на нашите имигранти. И другото, което ме вълнува много, е тук, в България, как ще се приеме тази първа малка част, в която става дума за годините на комунизма. В Италия са приема по коренно за различен начин. Там те пък четат, за да разберат какви са тези хора, които идват при тях. Мисля си, че на българския читател му се напомня, а на италианския му се обяснява. Така че интересно е, че една съща книга има два отделни живота в две различни държави заради исторически причини. И се приема по коренно различен начин от първата до последната страница

А какви бяха отзивите в Италия?

Отзивите са много добри. Аз даже получавам мейли от хора, които казват, че вече гледат на имигрантите по друг начин, с други очи. И това беше моята цел. Не да кажа колко сме симпатични. А да открия един свят, да се разбере защо тези хора са избрали пътя на беглеца.

Ти самият, макар и не като емигрант, напусна България.

Да, в най-страшните години - през 1994. Всичко, което ставаше в страната, ме подтикна да замина. Бях леко привилегирован, защото дядо ми беше посланик там. И аз не бях имигрант като тези, дето тръгват с една торба. Но десет години не се бях връщал, не бях стъпвал в България. И когато трябваше да се върна за първи път, ме беше малко страх. Защото си знаеш, че българинът, който е в чужбина, като го влече да се върне към близките си, и започва да повтаря колко е лошо в България, за да боли по-малко. И аз, работейки с тези хора и чувайки постоянно колко е лошо, си бях създал едно погрешно впечатление. Но като се върнах, наистина разбрах, че се беше променило много. В положителен аспект открих, че хората се бяха променили. И все още го твърдя това. Мисля и че се работи по-лесно. Затова винаги съм смятал, че човек трябва да пътува, да обикаля, за да си дава сметка къде живее.

Какво показва твоят опит, кои хора успяват в богатите европейски държави?

Млади технократи с глобално мислене. Вече е задължително да говориш 2-3 езика. Но напоследък забелязвам, че се търсят специалисти, които да работят за България. Страната ни стана много интересна напоследък. Примерно аз работя в моята кантора, защото съм българин, сигурно има и по-добри юристи от мен, но аз познавам спецификата, региона, манталитета на хората. Вече един българин се класира в чужбина, когато може да им предложи това, което на тях им трябва, а пък това, което на тях им трябва, е България. От тази гледна точка шансът за един имигрант е малък, защото той отива в чужбина и остава да живее според техните закони, с техните правила. Затова в онези държави според мен вече почти няма шанс. Човекът, който има шанс, е този, който отива в чужбина, за да работи оттам за собствената си държава.

Мислиш ли, че ние сме хора, които са склонни да приемат правилата? Защото аз мисля, че ние не сме свикнали да живеем по правила, а говорим за евроскептицизъм.

Няма друг шанс. Това са норми, които водят към по-добър живот, те не ни правят роби, а ни помагат да вървим напред. Това ви го казва човек, който работи по 14 часа в един офис.

Добре, теб за какво те боли освен за най-близките хора и приятели?

За това, което виждам, като прелитам над София, на какво дередже е земята, като човек гледа България отгоре. Доста е тъжно. И все се надявам, че ще е първото, което ще се оправи.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.