С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
31 авг 2006, 21:18, 5172 прочитания

Петър Кърджилов

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Той е сладкодумен, около него винаги е интересно. И като му четеш написаното, и на приятелската маса в добрата стара квартална кръчма. Петър Кърджилов обича играта - и с думите, и житейската (не случайно така се казва една от най-добрите му новели).
Освен фантастика ("Орбитата на Сизиф“, "Призрачен цикъл“, "Звездни детективи“, наскоро излезе избраният му сборник "Основание за смърт“) той пише исторически книги за българското кино, а всеки петък в "Дневник“ е колонката му с филма на седмицата.
Под перото му са излизали още списания и книги за деца, политически памфлети ("Не обиждайте мафията“), и лакърдии, и сериозни неща. Няма скучен жанр с Петър Кърджилов.

Аз съм…

Кой съм аз? Това е въпросът, пред който се възправя не само отделният индивид, но и целокупното човечество. Въпросът на въпросите. Кой съм, откъде идвам, накъде отивам, какво е моето предопределение, моята задача, моята мисия, ако щете, колкото и претенциозно да звучи последното... Аз лично нямам отговор на това питане.

Бягството?

В самотата. Там единственият досадник съм си аз.

Вдъхновението?

Животът...

Грешката?

Толкова много глупотевини съм натворил през живота си, че не бих могъл да отделя една от тях, за да я развея като своеобразно знаме на покаянието. Хайде, грешките мога да преглътна, но проблемът е, че греховете ми са множко...

Дрехата?

Признавам, че съм комплексиран на тема мода. Навремето бях дълъг и слаб, сега съм висок и пълен - все не ми пасва това, което харесвам. Затова предпочитам простото удобно облекло - дънки, памучна фланелка (лятото), вълнен и раздърпан пуловер (зимата)... Мразя костюмите, балтоните, шлиферите, шапките, но най-вече трезвениците.

Емоцията?

За мен любовта е най-голямата, най-великата, най-възвишената емоция. Всичко друго е заместител, сурогат. Дори и творчеството.

Жестът?

Като всеки егоистичен тип рядко правя жестове към другите. Затова пък си падам по жестовете, които другите правят за мен. Радват ме, ласкаят ме, галят себелюбието ми. Навярно защото съм глупак. А когато си такъв, то е завинаги.

Заблудата?

Че хората са равни помежду си (в социален смисъл).

Истината?

Че хората са равни помежду си (в духовен смисъл), ако действително са създадени по образ и подобие божие.

Книгата?

Библията. Макар че не съм религиозен фанатик, всяка сутрин прочитам поне по няколко реда от вечната книга и те ми дават сили да преживея деня.

Любовта?

За любовта комай е казано всичко. Ще бъде прекалено лекомислено, а и себелюбиво, ако и аз да притуря нещо отгоре. Благодаря на бога, че ми даде да я срещна в лицето на жената, с която съжителствам законно вече повече от тридесет години!

Музиката?

Бах и "Ролинг стоунс“ - дотам успях да стигна, но и това ми стига.

Мястото?

Кръчмата - обиталището, храмът на истински свободния човек!

Надеждата?

Тя винаги умира последна!

Отборът?

Само "Локо“ (София)! Но онзи романтичен тим на Берков, Котков и Дебърски, който носеше радост на окото и утеха за изпосталялата железничарска душа. Жалката карикатура, в която търгашите го превърнаха днес, не е моят отбор...

Предметът?

Книгите. Съзнавам, че ги обиждам, наричайки ги предмети, но те са и такива. Разбира се, обичам книгите не като вещи, а като носители на информация, памет, мисли, чувства, емоции, илюзии... Но най-вече на познание и мъдрост.

Разочарованието?

Обикновено разочаровани остават онези, които очакват едно, а то става съвсем друго. Затова и съм повече от пестелив в очакванията си на "по-добри дни“. Но дойдат ли, прегръщам ги с две ръце.

Случката?

Благодаря на бога, че с негова помощ се озовах сред онази "група граждани“, които на 3 ноември 1989 осъществиха първия от десетилетия открит протест срещу комунистическия режим у нас, че станах свидетел на грандиозното рухване на така наречения социализъм (най-омразната обществена система в цялата история на людската цивилизация), че видях отечеството си озарено от свободата и демокрацията! А тези две думички, колкото и да ги хулят, са наистина святи. Благодаря на съдбата, че ми позволи да стъпя в Азия и Африка, да зърна Троя (или поне онова, което е останало от нея), да посетя Лондон, Берлин, Виена, Венеция, Атина, Париж (на 17 ноември 1993 дори бях на стадион "Парк де пренс“, където победихме французите)... Все случки - простички, ала фантастични до вчера. За един човешки живот и това стига!

Тръпката?

Животът, работата, творчеството, усещането, че днес си направил нещо и тези двадесет и четири часа не са минали напразно. Макар че знае ли човек...

Учителят?

Учих дълго и мъчително. Много хора се трудиха върху израстването ми като "хармонична личност“. Без ни най-малко да подценявам техните усилия, ще подчертая името на Тодор Андрейков - моя преподавател по история на световното кино (във ВИТИЗ), моя пръв началник (в Българската национална филмотека), моя пръв наставник по гражданска доблест, по свободно и демократично мислене (в Южния парк).

Филмът?

Обичам киното, обичам фантастиката - все територии на волния людски дух. Затова и до днес продължавам да работя в тези две области - без особени успехи, но пък с много любов.

Храната?

Последното нещо, което ме вълнува. Но ако става дума за предпочитано ястие, ще спомена любимите ми станимашки (асеновградски) сармички, които само мама може да сготви.

Целта?

Амбициите ми винаги са били чудовищни - да съм нормален, честен, принципен, работоспособен... Обикновен, но човек!

Часът?

Не обичам да ставам рано, затова се впечатлявам от разсъмването, изгрева, появата на светлината, началото на деня... Краят на последния ми е до болка познат.

Шегата?

Ценя добрата, добронамерената шега, защото съзнавам, че чувството за хумор е една от индикациите за интелигентност. Години наред минавах за шегаджия, ала напоследък (какво ми става?) се изявявам бая неуспешно в този "жанр“. Почти никой не се смее на "остроумните“ ми вицове!?

Щастието?

Обикновено то е там, където нас ни няма. Затова и не го търся. Защото е близо до мен - семейството, приятелите, работата.

Явлението?

Интернет. Ако приемем, че тази глобална информационна мрежа е явление. Възползвам се от възможността да благодаря на бога, че ме дари с възможността да работя с компютър, че доживях да ползвам интернет... Простички, ала фантастични до вчера неща.

Как си представяте бог?

Не си го представям - той е както в мен (онова, което лекомислено наричаме морал), така и извън мен (онова, което навярно от невежество наричаме просто Вселена)...

Колко струва кофичка кисело мляко?

Честно, не зная. Но затова пък редовно следя цената на водка "Търговище“.

Какво искате да забравите?

Нещата, за които се срамувам, че някога съм извършил. А и проточилото се колкото век безвремие на "тройната коалиция“.

Коя е най-разпространената заблуда в областта, където работите?

Че киното е колективно изкуство. Няма колективни изкуства. Творческият акт е субективен, индивидуален, ако щете - егоистичен, егоцентричен...

Как си се представяте след 10 години?

Никога не съм се бъркал в божиите дела. Но ще бъда благодарен, ако Той ми даде възможността да се реализирам като добър дядо. Защото като баща се оказах пълен бездарник...




  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Здравко Петров 20 въпроса: Здравко Петров

Урбанистът познат от "Исторически маршути" издаде книга, която обединява две от архитектуните разходки

11 окт 2019, 1656 прочитания

Надежда за "Ирина" Надежда за "Ирина"

Режисьорката Надежда Косева преплита темите за женската сила и клаустрофобията на малкия град в новия си филм

11 окт 2019, 1867 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Мъжкото момиче Ваня Николова

За пръв път в историята на списание "Макс" то ще бъде оглавявано от жена.

Още от Капитал
Доктор Ружа и пътят на милиардите

Само до есента на 2016 г. схемата OneCoin е събрала над 3.3 млрд. eвро, а печалбата е над 2 млрд. евро

Ново време за "Славянска беседа"

Двама френски предприемачи са купили 2 хил кв. м за близо 3 млн. евро, за да направят офиси и споделено простраство

Арабският пробив на IPS

Българската семейна компания "Интернешънъл пауър съплай" завърши ключов проект за Saudi Aramco

Музей или СПА

Предизборната кампания повдигна въпроса за забравеното северно крило на Централната баня, за което се водят спорове от години

Надежда за "Ирина"

Режисьорката Надежда Косева преплита темите за женската сила и клаустрофобията на малкия град в новия си филм

Изкуство на ръба

"Фриндж" в Единбург е най-големият фестивал на изкуствата в света

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10