С участието си в "В моя памет" обаче Христо Живков се превърна в най-успешния български актьор, снимащ се в чужди продукции.

След "Занаятът на оръжията" на Олми, включен преди години в програмата на фестивала в Кан, и "Страстите Христови" на Мел Гиб­сън българинът отново е в центъра на световното кино.

Сп. SCREEN отбелязва, че Христо Живков, който изигра свети Йоан в "Страстите Христови", върши своята работа отлично, като предава терзанията на героя повече чрез лицето му, отколкото в думите, които казва: зад неговата болезнена, контролирана маска ние четем потиснат гняв, несигурност и амбиция към духовното.

Христо, който е завършил кинорежисура в НАТФИЗ, отказва да се установи в Италия или Съединените щати въпреки примамливите оферти. Той продължава да прави документални филми. Последните два – за Дънов и Симеон Велики, бяха включени в поредицата "Великите българи" на БНТ.

През тази година предстои премиерата на новия филм на братя Тавиани, в който той участва.

Как решаваш, че един сценарий те интересува и ще се снимаш във филма?

Спрях да се ориентирам само по добре написаната история, понякога думите стоят изправени като параван между режисьора и актьора и имат силата да прикрият немощта на първия. Затова предпочитам да видя бъдещия автор на филма в очите, те не прикриват за разлика от добре подредените думи.

С какво те спечели сценарият на "В моя памет"?

Не бе на първо място сценарият, а именно това, за което вече стана дума - млад и проникновен режисьор с интересна тема в ръка.

Случвало ли ти се е интуицията да те подведе?

Не. Грешки съм правил, недоверявайки й се.

Филмът, с който се представи в Берлин, е камерен и обърнат навътре към човека, доста личен проект.

Това бе един общ път, извървян и свързан с нашето битие и подсъзнание. Всеки от нас преживява ада и рая, съпътстващи ни в познато и непознато. Като начало се сблъскахме с ежедневието на йезуитския живот. Това се случи в един от малкото останали манастири на този орден в Болоня, където започна нашата подготовка, свързана с молитвени и духовни практики и естествен катарзис за всеки новопристигнал. Тема, останала и в историята на филма и оставаща трайни усещания у нас самите, които преминахме през изкушенията на нашите герои. Но най-важното е, че филмът остава и личен проект за всеки зрител, разбира се, ако не изпитва страх да отговори на въпросите, които животът му задава.

Как премина прожекцията в Берлин, какви сравнения би направил с фестивала в Кан, където също си представял филм?

Берлинската публика е може би най-откровеното мерило за такъв сложен и общочовешки филм, провокиращ толкова много въпроси и даващ отговор на малко от тях. Това, разбира се, не е самоцел и Берлин го оцени с вниманието на 1700 гости на прожекцията и последвалите я критики. Мисля, че този фестивал си остава най-адекватният европейски пример за отражението и духа на световното кино. Не знам или знам защо, от фестивала в Кан спомените ми са свързани само с една дума и тя е суета.

Как се готвиш за дадена роля?

Във въпроса се съдържа и отговорът, но, иначе казано, зависи от провокацията в героя и в мен самия. А последният път бе един от много мъчните или не е минало достатъчно време да се отърся.

Как един българин успява така трайно да се настани в европейското кино?

Отговорът е свързан със съвпадения на ситуации и качества.

Какъв е рискът режисьорите да те ползват еднопланово – едно красиво и загадъчно лице, което стои добре на екран?

Да, не е малък, но съм намирал и все още намирам за по-смислени и истински персонажите с дълбоки душевни терзания и работа върху надживяването им. Нима това не е и смисълът на нашия живот в общочовешки план? Но, ето, ти ми даваш една възможност да кажа, че имам нужда понякога да извадя навън от себе си и злодея, да искам някой лош герой да разрежда светците.

Разкажи за новия си филм с братя Тавиани?

По-скоро бих изказал задоволството си да работя с още двама големи от близкото минало на италианското кино. А филмът разказва за една реална история от началото ХХ век, заради която светът може наистина да се срамува: изтреблението на 1 500 000 арменци в Турция в рамките на 3 дни.

Как работи с Мел Гибсън?

Както с никой друг режисьор до момента. Той е най-енергичният и жив Човек, когото съм срещал.

Кога си тръгваш от един проект?

Когато преговаря по елементарен начин вече познатото, когато ме връща във вече надживяното и осъзнатото, нещо без провокация в мен. Проект, който изисква, но няма да даде.