Като порасна, искам да стана Дейвид Мамет

Като порасна, искам да стана Дейвид Мамет

Нева МИЧЕВА
3041 прочитания

Нещо интересно се случва. Идния октомври Франкфуртският панаир на книгата, едно от най-могъщите културни събития в международен мащаб, си избра за почетен гост Каталония. В това нямаше да има нищо чудно, ако Каталония беше автономна страна (миналата година във фокус беше Индия, идната ще бъде Турция...). Но Каталония - 7 млн. жители на 32 хил. кв. км край Средиземно море - административно е част от Испания и въпросът с „признаването“ й е наболял от векове. Нещо интересно се случва, когато книжен панаир взема почти политическо решение, а малка страна постига независимост през процъфтяващата си литература.

Най-хубавото е, че нещо интересно се случва и в България - за една година излиза вече втора книга от нашумял автор от издателската столица на испаноезичния свят Барселона, който обаче пише на каталонски. Първи беше Алберт Санчес Пиньол (1965) със забележителния си „антропологически трилър“ „Хладна кожа“ („Колибри“, 2007). След него, но само по хронология, идва ред на Жорди Галсеран (1964), един от най-любопитните и без съмнение най-модният каталонски драматург. Чудатите, вибриращи от напрежение и смях пиеси на Галсеран „Верига от думи“, „Дакота“ и „Методът Грьонхолм“ излизат в отделна книжка в поредицата „Театър х 3“ на издателство „Панорама плюс“. В първата един гараж става арена на словесни престрелки между сериен убиец и неговата заложничка (някога женени и злополучно разделени - хорър вариант на „Войната на семейство Роуз“). Във втората мъж сънува пророчески сънища и оплита действителността с небивалицата, когато се опитва да сбъдне всичко несбъднало се в тях. В третата и най-известна, „Методът Грьонхолм“ (в момента с постановки в 20 страни), група хищни специалисти по човешки ресурси подлагат на нечовешки изпитания търпението, възпитанието и достойнството на кандидатите за апетитно място в мултинационална фирма.

Макар и Галсеран да казва, че театърът е за гледане и слушане, неговите текстове са и отлично четиво. За необикновени читатели.

Започнали сте да се занимавате с драматургия много млад - какво ви привлече към театъра?

Започнах на любителска сцена като актьор, режисьор и автор. Това е типично за Каталония - тук хората правят театър с приятелите си, както другаде играят на джаги или на карти. Никога не съм вярвал, че в крайна сметка ще преживявам от театър, но хобито ми почти неусетно се превърна в професия. Сега само пиша, защото бях много лош актьор.

Още нещо за театралния живот в Каталония?

Радва се на завидно театрално здраве. Разполагаме със силен обществен театър, който набляга на новаторските проекти; частен, който произвежда качествени комерсиални спектакли, и ред алтернативни зали, където младите театрали имат шанс да започнат кариерата си. Не можем да се оплачем.

Мислите ли, че театралните текстове могат да се четат в уединение, като роман или стихотворение?

Театърът се пише, за да бъде игран. В една добра пиеса съществен процент от нещата, които авторът иска да предаде, се пада на актьорското изпълнение. Не може да се изисква от обикновения читател онова усилие на въображението, което е необходимо да се вдъхне живот на персонажите и да ги „разиграе“ наум. Малцина са авторите - Шекспир, да речем, чиито произведения притежават същевременно и театрална, и литературна стойност. Театърът за четене е за хората от гилдията, за учените и за някои по-шантави поклонници.

Откъде черпите повече суровина за вашите пиеси - от действителността или от фантазията?

„Методът Грьонхолм“ тръгна от една новина във вестника, но това не важи за другите две пиеси, които излизат в България. Идеите възникват в някакво тайнствено местенце в мозъка. Напомнят ми на готвенето с хартисалите в хладилника наличности. Хладилникът на писателя е пълен с преживявания - от първа ръка, прочетени, сънувани... Отваряш и се опитваш да измайсториш нещо от намереното там. Понякога се получават деликатеси.

Случвало ли ви се е на представление по ваш текст да се изненадате от собствените си персонажи и думи, пренесени на сцена?

Рядко са ме сюрпризирали, защото моят театър е изключително словесен и не оставя много място за режисьорски експерименти. Веднъж, в една от първите ми пиеси, имаше сцена, в която двама мъже пият кафе. Режисьорът я беше поставил без отклонения по текста с тази разлика, че вместо да беседват кротко в кафенето, двамата бяха на калъп... шибаха се и разговаряха, какво да ви кажа. Опитах се да му обясня, че идеята е дълбоко неуместна, още повече че въпросните персонажи даже не бяха хомосексуални. Режисьорът се засегна и заряза спектакъла. Извадих късмет.

Вашите пиеси неизменно съдържат - в различна пропорция, но силно доловими - доза ужас и доза хумор. Защото това ви приближава до публиката или просто защото така ви харесва?

Защото комедията и трагедията са много близки. Уди Алън, големият маестро на смеха, казва, че комедията е трагедия плюс време, и е прав. Но мен не ме бива да разсъждавам над собствения си театър. Пиша каквото ми хрумне.

Повечето критици са по-склонни да ви сравняват с киносценаристите, отколкото с други драматурзи. Какви са отношенията ви с киното?

Гледал съм много театър, но доста повече съм гледал кино. А като пиша нова пиеса, особено ме изкушава и вдъхновява възможността да направя нещо, малко правено друг път на сцена. Затова често става така, че посягам на жанрове, характерни за киното. Има обаче една съществена разлика - при преноса на жанр последното, което искам, е да пренеса и езика. Киното и театърът имат твърде различни правила и от стилистична гледна точка винаги се старая да ги спазвам.

По какво се отличават писането за театъра, киното* и телевизията?

Театърът иска наситеност. Колкото по-семпъл и мощен е конфликтът, толкова по-добре. В театъра истински голямо е малкото. За киното са важни едромащабните истории, видени в еволюция и разказани главно чрез образи, не толкова чрез думи. Телевизията налага непосредственост, бързи решения, изненадващи теми и предвидими развръзки.

Припознахте ли като свои двете екранизации по ваши пиеси, „Верига от думи“ на Лаура Маня и „Методът“ на Марсело Пинейро?

„Верига от думи“ беше добре адаптирана в сценария, но като за жанров филм му липсваше тръпка, ярост... А „Методът“ от моята гледна точка на автор си беше откровен провал. Пренаписаха историята от игла до конец и я превърнаха в някакъв наивен, инфантилен памфлет без капка чувство за хумор.

Има ли актьор или актриса, за които бихте направили текст „по мярка“, и в какъв жанр?

Десетки са. Но ако трябва да посоча някого конкретно... Джулиан Мур. Бих написал за нея преливаща от въображение романтична комедия, в която главната героиня се изкопчва от фикцията и се влюбва в автора.

А има ли конкретен литературен текст, който би ви се искало да пригодите за сцената?

Аз съм голям почитател на научната фантастика и много ми се ще да намеря начин да я пренеса в театъра.

Преди пет години с Естеве Миралес написахте мюзикъл за Антонио Гауди. Как накарахте най-ярката барселонска икона да пропее?

С много духовност. Най-ярката черта на Гауди е неговата религиозност; цялата му архитектура може да бъде разбрана единствено през вярата. Така и пропя.

На каталонски ли пишете обикновено или на испански?

Пиша на каталонски, защото това е родният ми език, но в Каталония сме билингви и се оправяме еднакво добре и на испански. Ако се наложи, аз лично си превеждам каталонските работи на испански, а поръчки приемам и на двата езика.

Какво е мястото на каталонския театър в Испания и Европа? Кои са каталонските автори, режисьори, актьори, новатори?

От края на диктатурата насам в Каталония целият талант на хората, които искат да си изкарват хляба с разказване на истории, се е съсредоточил в театъра, както често се случва в малките страни. В по-силни държави голяма част от талантите щяха да се отклонят към киното и телевизията. Тук имаме огромно количество театрали на глава от населението. А всички знаем, че от количеството произлиза и качеството... понякога. Авторите са Серджи Белбел, Бенет и Жорнет, Люиза Кунийи. Трупите - „Жогларс“, „Фура делс Баулс“, „Комедиантс“. Режисьорите - Люис Паскуал, Каликсто Биейто, Жозеп Мария Флотатс. Актьори: безброй.

Кои са вашите идоли в съвременната световна драматургия?

Ха... като порасна, искам да стана Дейвид Мамет.

*Галсеран е сценарист на филма на ужасите Fragile, режисиран от Жауме Балагеро - бел. авт.

Нещо интересно се случва. Идния октомври Франкфуртският панаир на книгата, едно от най-могъщите културни събития в международен мащаб, си избра за почетен гост Каталония. В това нямаше да има нищо чудно, ако Каталония беше автономна страна (миналата година във фокус беше Индия, идната ще бъде Турция...). Но Каталония - 7 млн. жители на 32 хил. кв. км край Средиземно море - административно е част от Испания и въпросът с „признаването“ й е наболял от векове. Нещо интересно се случва, когато книжен панаир взема почти политическо решение, а малка страна постига независимост през процъфтяващата си литература.

Най-хубавото е, че нещо интересно се случва и в България - за една година излиза вече втора книга от нашумял автор от издателската столица на испаноезичния свят Барселона, който обаче пише на каталонски. Първи беше Алберт Санчес Пиньол (1965) със забележителния си „антропологически трилър“ „Хладна кожа“ („Колибри“, 2007). След него, но само по хронология, идва ред на Жорди Галсеран (1964), един от най-любопитните и без съмнение най-модният каталонски драматург.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал