"Адреналин!": Илинда Евтимова, състезател по планинско колоездене

   ©  Цветелина Ангелова
   ©  Цветелина Ангелова

"Всички познават Илинда. Илинда е номер едно", казва Стоян, докато прави бавни кръгчета с колелото си около мен и ме води наляво, по пътечката, през моста до скоковете. В очите му има гордост - възхищава се от състезателката по планинско спускане, която "всички байкъри уважават"; признава си, че има късмет да й е приятел вече три години; гордее се, че неговото момиче чупи всички представи за момичетата въобще и дори не е екстремна калпазанка, а пълна отличничка... Тя е фигурата в далечината със синята каска и оранжевото джърси, която лети към нас с байка си, пресича пътеката, изстрелва се от скокчето иииии се приземява с вик в ниското след няколко метра във въздуха. Когато се изкатерва обратно, каската й вече стои като корона над главата, бузите й са пламнали, а усмивката й скрива ушите, докато изговаря задъхано: "Адреналин!"

Какво друго дава планинското спускане, освен адреналин?

"Много. Първо си на чист въздух сред природата. Срещаш се с хора, които имат същите интереси. Повечето байкъри са отворени и се заговаряте, без да се познавате, а ако нещо се случи, някой винаги спира да ти помогне, за да си смениш гумата примерно. Когато преодолееш някакво препятствие, особено на състезание, е много интересно - преди да го минеш, сърцето ти бие лудо, а после има едно усещане на задоволство, удовлетвореност. Чувството е много готино, а накрая, когато вече си долу, най-важното е да си си изкарал страхотно и нищо да ти няма. За мен това е наистина важно, защото и на най-подготвените хора може да им се случи нещо. За планинското колоездене се казва, че е спорт на случайностите – търкалящи се камъни, хлъзгащи се корени..." Кал, прах, сняг, хематоми, комоцио, счупен нос... С кое точно започваме?
Може поред. Калта и прахта са неразривно цяло с планинското колоездене. Когато е кално, искаш да е малко по-сухо, а когато е сухо, си казваш: "Ех, тези гуми въобще не държат." Лятото съм с едни гуми, зимата – с други. Да караш колело на сняг пък е съвсем различно усещане - гумите захапват снега, всичко е изгладено и понякога снегът е толкова дълбок, че предната гума се забива и правиш човка [падаш пред колелото], но пък няма какво толкова да ти се случи, защото си на сняг. Преди се спусках по "Лалето" с колело, но сега е забранено. Това е истината – държиш една линия, молиш се някой скиор да не мине и развиваш невероятни скорости. Колко? Седемдесет-осемдесет километра в час. Колко бързо е твърде бързо?
Твърде бързо е, когато в мозъка ти започне да бие аларма и да мига червената светлинка. Така поне на мен нещо ми казва: "Спри се!" Мога и да продължа, но не се чувствам сигурна. През 2007 си счупих носа и на нашите им беше голяма болка. Баба ми каза: "Ами, ти сега със счупено носле как ще си намериш мъж?" Интересното е, че той се оказа счупен за втори път, но аз не съм разбрала за първия. Помня едно падане със сноуборда, но лекарите ме изненадаха, когато ми казаха, че вече е счупен веднъж. Наложи се да си направя операция и три седмици след това мислех да си продам колелото. [Засмива се самоиронично и продължава.] Естествено, продължих да си карам, но по-внимателно. Значи - спускане с колело и сноуборд. Други екстремни спортове? Преди два месеца (разказвам това, защото го считам за постижение) бяхме с едни приятели в Духлата. Не бях влизала за толкова дълго време в пещера и опитахме заедно с моя приятел (и той новобранец). В началото всички ни гледаха малко подозрително и после признаха, че са имали съмнения докъде ще ни стигне психическата подготовка. Ние обаче издържахме до края. Трябваше да лазим и да се провираме през разни места. Най-страшна беше една почти отвесна стена, но се справихме. Адреналинът много ми се вдигна от нея, отдавна не бях изпитвала толкова силно чувство. Какви са правилата на планинското спускане?
Състезателите се пускат през 15 или 30 секунди за време. Хубаво е, когато не се засичат по трасето, но това рядко се случва. Когато има състезател пред мен, трябва да го извикам и да го заобиколя, за да го изпреваря. А ако той реши, че няма да пропуска? Някои наистина го правят, но зависи, защото и те ще си забавят времето така. Повечето байкъри са момчета, нали?
Деветдесет процента. Колко жени се състезават в България? В моята компания са само момчета, но скоро се запознах с едно момиче, което сега прохожда - по някакъв начин виждам себе си в нея. Познавам и още едно момиче, с което започнахме почти по едно и също време. Имам и още една позната, която кара дърт джъмп - това са скокове в града, засилваш се по много стръмен скок, той те изхвърля нагоре, правиш трик и се приземяваш. Има и още едно момиче... Общо взето, май сме пет. През 2006 участвах и в Румъния - исках да видя някакви жени, обаче и там нямаше. Сега дойдоха от Русия - една ме победи, а аз бих две... Най-трудното ти състезание?
"Велорали  Паралелна вселена" от Пампорово през 2006, на което взех първо място за жени. Това състезание ми остави много ярък спомен, защото беше за три дни, голямо изпитание - трябваше да се съсредоточа, да следя маркировката, да се мобилизирам изцяло. В края на деня си като пребит, обаче минахме през страхотни места – Широка лъка, Смолянските езера... Почувствах се много добре - бях единствената завършила, иначе имаше още две момичета и едното се изгуби някъде, а другото не успя да финишира. Всеки ден минавахме определена дистанция и за три дни ми се събраха 210 километра. Къде са хубавите велоалеи в София? Не знам. Изобщо не карам в града. Понякога ми се случва, но само през лятото и само в Южния парк. Не им завиждам на колоездачите в София - нямаме култура на шофиране, а и алеи нямаме, разбира се.
Покажи ни сега колелото си. Има два амортисьора - преден и заден. Онези планински байкове, които се продават за по 100-200 лева в магазините, всъщност не са точно планински, защото ще издържат едно спускане в планината и след това ще си останеш с частите на Витоша. Планинското колело трябва да е много здраво, за да поема удари, и леко, за да се кара лесно. Това са дискови спирачки - най-добре е да са хидравлични, за да не се уморяват ръцете. Имам клипсови педали. Разликата с платформените педали е, че те имат зъбчета, които задържат подметката на обувката за педала, а с клипсовете направо се закопчаваш с обувките за колелото. Сега съм с термобельо, защото прецених, че може да ми е студено. Байкърските ми панталонки, пипни, са от специална твърда материя, за да не се късат. Имаше едно състезание, на което ми се скъса панталона, но пак се пуснах и оттогава знам защо ми трябват специални панталони... Това са наколенките - имат кори и към глезена, защото често се случва да се удряш в костта под коляното. Бронята защитава едновременно и гърба, и раменете, и лактите... Аз не нося, но има и панталонки за дупе, защото много боли да си паднеш на опашката. Може да се сложи и протектор за врат. Маската е задължителна, защото хвърчи кал... Ръкавици, за да няма мазоли... и повярвай ми, не тръгвай без каска! В града може да се кара и с чаладинка [байкърски термин за полукаска], но не и в планината. Над бронята се облича джърси – тишърт с дълги ръкави. Разчиташ на него, за да ти пази бронята (ако паднеш, да си скъсаш джърсито, вместо да си охлузиш бронята), и за да си фешън. Как оцелява женствеността в този спорт?

Е, раменете доста ми заякват през лятото, но пък е забавно да се видим с познати от планината в града. Тук изглеждам по съвсем различен начин и някои от тях не могат да ме познаят, защото горе сме с каски, с брони и какво ли още не. Гумите трябва да са съобразени с времето... [Разхождаме се до гаража, за да разгледаме и гумите за сняг, които са с инкрустирани болтчета за по-добро захапване. После обратно при колелото на Илинда, за да преброим скоростите.]. Девет.

В девет часа, според предварителния ни план, трябва да потеглим към парка, където започна този текст. Освен там можете да видите Илинда и по пътеките на Драгалевци през уикендите, на състезанията на 30 април, 1 и 2 май в Сопот или в София в средата на юли. Тя е от отбора на RAM Bikes, на 23 години е и категорично предпочита да кара на Витоша, но днес отсъства от работа, за да се пусне няколко пъти тук заради нас. След това я очакват като маркетинг координатор в една кинокомпания, защото работата й е да представя новите филми на Disney в България.

Планинското колоездене променя ли начина ти на живот?

Трудно е да го кажеш за себе си, но приятелите ми усетиха една негативна промяна. В един момент мислех само за колелото. Те ме карат да изляза на дискотека с тях, а аз: "Каква дискотека?! Утре как ще карам." Или все пак излизаме и аз в дискотеката започвам да си мисля как карам колело. Бях се побъркала, но в един момент видях, че колелото не може да е 100% от заниманията ти, и сега ми е допълнение. Планинското колоездене ми е хоби, а не цел. Целта ми сега е работата.

Още от Капитал