Този ад води в рая
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Този ад води в рая

Този ад води в рая

Д-р Давид Йерохам за кризата в средата на живота

Ива Рудникова
45440 прочитания

© Цветелина Ангелова


Д-р Давид Йерохам е психиатър, психотерапевт, психодрама-терапевт, работил в различни психиатрични институции в България. Президент на Българската асоциация по психодрама и групова терапия (1994 - 1996), един от учредителите на Българската асоциация по психотерапия. Един от инициаторите и президент на Първия френско-български конгрес по психоанализа в София (1997). Председател на Програмния съвет на магистърска програма "Артистични психо-социални практики" към НБУ, супервизор и консултант на социалните и образователни програми на Центъра за култура и дебат "Червената къща". Президент на Фондация "Психотерапия 2000" (член на FEPTO).

На човешки език – един от най-уважаваните и препоръчвани специалисти в тази деликатна област.

Вас нещо такова като криза на средната възраст засягало ли ви е?

Не обичам този израз – криза на средната възраст, мисля по-скоро за криза в средата на живота. Ако вземем предвид приблизително колко време живее човек и потърсим средата, ще излезе, че се пада някъде между 36 и 42-43 години. Това е преход, който всички преживяваме. Само че той не е обект на такова внимание, както е пубертетът или кризата след 65 години.

Може ли да се каже, че в неспокойните общества и времена хората просто интернализират външни кризи?

Кризата не зависи толкова от външните фактори. Средата на живота е времето, когато човек спира да пораства и започва да старее.

В биографиите на различни хора, велики творци, също може да се забележи такъв преломен момент и той е точно около тази възраст. Да кажем, спиране на творческата продуктивност някъде около 32-40 години. Или пък период на дълга творческа пауза и след 50 години отново възвръщане на творческата способност. Даже Микеланджело има една такава тишина, мисля, че след 38 до 50-ата си година. Или пък някакъв обрат, да кажем, Шекспир, който написва около 35-годишен "Ромео и Жулиета" и след това изведнъж започва да пише съвсем друг вид драма. Всички големи трагедии той написва след това. Така че действително в този период става нещо. Аз бих го свързал с чувството за смърт, със смъртта.

Отношението към смъртта е нещо много специално и много противоречиво. Нашите отношения със смъртта започват още от най-ранното ни детство, но доколко тези отношения се решават успешно и доколко не, проличава и в този период, в тази криза в средата на живота, когато излизаме от протеста на младежките години, от импулсивността, излизаме като че ли от еднопосочността на възгледите и на идеите си, от разделянето на света и на хората на лоши и добри, на идеите на наши и чужди, от убеждението, че предишните генерации по някакъв начин ни пречат и ние трябва да се борим срещу тях. С мисълта за смъртта настъпва едно смирение, че животът е крайна величина. Започваме да си купуваме часовници и да следим времето, да си правим равносметка на изминалото и да мислим за това, което ни очаква. Резултатът е един по-реалистичен поглед върху собствените ни способности, собствените ни качества и най-вече до приемането, че светът е и добър, и лош, че нещата са смесени, че няма бяло и черно, че всичко е в един континуум между бялото и черното и затова трябва да сме справедливи и умерени. И като че ли тук се променя и начинът, по който креативността ни се изявява. В т.нар. млади години, когато сме много млади, много бедни и много щастливи, креативността е по-импулсивна, по-мощна, идва на тласъци и след това сякаш изчезва. Докато в периода в средата на живота креативният импулс започва да се подрежда в системна работа. Една постепенна работа, не така импулсивна, не толкова вълнуваща и увличаща, а нещо, което трябва да се отработва стъпка по стъпка, с усилие, което в крайна сметка води до по-съвършен или по-човешки резултат.

Естествено, когато се говори за смъртта, не може да не говорим и за смисъла на живота. Може би в средата на живота ние започваме да се питаме с каква мисъл ще продължим по-нататък, докъде ще стигнем. Тук се намесва и един друг въпрос - въпросът кой съм аз. И ако смисълът на живота е непрекъснат опит да разбереш по-добре себе си, това естествено променя и жизнения ти ритъм, и ритъма на ума ти, ритъма на работата и интересите ти. Тогава, в тази криза в средата на живота, в търсене на себе си, хората може да сменят своите приоритети. Заниманията им може коренно да се променят, както и философията им за живота. Те започват да търсят най-подходящите спътници, с които да се заобиколят и да продължат пътуването си.

Някои, отричайки възрастта, отричайки смъртта, започват да се държат по специфичен начин. Появяват се депресии. Възможно е човек да се върне към дрога, марихуана... Това е отказът да приемеш времето. Опит да се консервираш. Но това блокира и креативния потенциал на човека.

Споменахте купуването на часовника като метафора, но в действителност мнозина си купуват, при това "Ролекс". Знаем и клишето за спортната кола, стремежът да си в страхотна физическа форма. Разводите също са често срещани в този период...

Става дума за начина, по който всеки решава кризата в средата на живота. Може би страхът от смъртта понякога е толкова силен, че се опитваме да правим неща, които са много рискови, чрез които несъзнателно да се подготвим и да знаем какво е смъртта. Да кажем, скокове с бънджи, екстремни спортове, червени коли с 300 км/ч. А всъщност успешното преминаване на тази криза, за която говорим, е по-скоро да не гледаш на смъртта като на нещо, за което ще се подготвяш. Може би реалният подход към кризата е да приемеш мисълта, че смъртта може да те чака зад ъгъла, и да живееш въпреки това. Защото има и хора, които решават тази криза по друг начин, като стават хипохондрични. Започват прекалено да се вглеждат, да си правят козметични операции, да мислят за здравословен начин на живот, специфични храни. Има и други подходи. Човек изведнъж решава, че е постигнал нещо, но не е доволен от живота си и се съпротивлява на времето, като сменя партньора си, създава ново семейство, на 50 или на 60 години става отново родител, като един малко нереалистичен опит да отрече това, което е естественото ограничаване на възможностите – сексуални, физически и т.н.

Има една интересна метафора, че до средата на живота човек се развива, качва се по един стръмен хълм, трупа постижения, организира си живота -  образование, работа, кариера, къща, семейство. И като стигне върха на хълма, той вижда един наклон, по който трябва да започне да се спуска. Някъде там долу го очаква краят на неговото пътешествие. Според мен това е хубава метафора, защото именно в средата на живота и след това започва спускането, което те учи да живееш по съвсем друг начин. При спускане ти се мъчиш да забавиш темпото, разглеждаш наоколо, виждаш повече. Креативността не е вече така импулсивна, бликаща и бляскава. Тогава започваш да сътворяваш нещата по-пестеливо, но и по-задълбочено. Защото трагедиите на Шекспир, написани след 36-годишна възраст, са по-добро нещо може би, отколкото омръзналата на всички сцена на балкона на Ромео и Жулиета.

За Жулиета как изглежда средната възраст?

Мисля, че по същия начин, въпреки че по-охотно говорим за настъпването на менопаузата, климактериума, който променя жената. При мъжете тези промени са сякаш повече в поведението, а при жените са повече в поддържането на външния вид, в изгледа.

Някъде срещнах едно съмнение, че тази криза е измислено нещо и е по-скоро културен феномен, защото общества като японското не познавали такива проявления. И е по-скоро въпрос на индустрия, изкуствено подхранван култ към младостта с всичките й атрибути.

Транскултуралните разлики може да се търсят, вероятно е да има такива специфики, но аз не ги познавам. Все пак мисля, че не може човек в и юношеството, и в средата на живота си да има едни и същи мисли и да върви по възходящ път. Умът винаги възприема новите неща, опитва се да се освободи от старите, което е неминуемо в нашето развитие. Това е работата на ума - той трябва непрекъснато да бъде освободен, за да може да възприема нови неща и да проектира, да оставя след себе си произведеното от старите си неща. В този смисъл смятам, че не може да има кой знае какви големи различия. Но нека погледнем нашата европейска история и отидем при Данте, който говори за ада и за рая. Това е в средата на живота му, той даже има такъв стих. Казва: в средата на живота аз се оказах в една много тъмна гора и не знаех накъде да тръгна. Той тръгва с един водач и в крайна сметка, след като преминава през ада, достига до едно успокоение и до едно опрощение, както на себе си, така и на другите. Няма основание да мислим, че по времето на Данте хората са били много по-други. В кризата сме едни и същи, но начинът на решаването на кризата може би е различен, може би се определя от културалните различия.

Зависи ли кризата от степента на чувствителност и емоционална интелигентност? Едва ли всички осъзнават какво и защо им се случва.

Хора, които имат по-големи, свои, вътрешни избори, които са по-търсещи, те достигат до осъзнаване на тази криза. Може би за това става дума.

Много от хората, с които разговаряхме по темата, демонстрират екологично съзнание, загриженост за общността, бъдещето на планетата, ангажирани са в съответни занимания...

На нашата вътрешна сцена, психичната ни сцена, има лоши и добри персонажи. Има мафия, има замърсени реки, отровени езера, има корупция, има гангстерски банди. Има и добри образи, добри персонажи, на които можем да разчитаме. Решаването на психологичните ни проблеми е свързано с това доколко умеем да се свързваме с добрите персонажи вътре в нас и да не сключваме договор с лошите персонажи, да не се присъединяваме към тях, към бандата. Ако не са изградени достатъчен брой "добри" персонажи, на които можеш да разчиташ, то обществото по някакъв начин отвън може да подкрепи добрите тенденции вътре в тебе с някакви активности. И в този смисъл може би търсенето на смисъла, търсенето на пътя, на човечността включва и именно тази загриженост за другия, за добрите персонажи, които трябва да опазим от лошите персонажи. И това е точно тази битка в психичното ни развитие, през която преминаваме. От една позиция на недоверие, на страхове, на преследване, в друга позиция, в която сътворяваме, възстановяваме, ставаме креативни. И тъй като ние сме нанесли много щети на планетата, може би затова някои от хората намират решаването на кризата във възстановяване, в ново преизграждане, което всъщност е и успешното преминаване през кризата в средата на живота.

Д-р Давид Йерохам е психиатър, психотерапевт, психодрама-терапевт, работил в различни психиатрични институции в България. Президент на Българската асоциация по психодрама и групова терапия (1994 - 1996), един от учредителите на Българската асоциация по психотерапия. Един от инициаторите и президент на Първия френско-български конгрес по психоанализа в София (1997). Председател на Програмния съвет на магистърска програма "Артистични психо-социални практики" към НБУ, супервизор и консултант на социалните и образователни програми на Центъра за култура и дебат "Червената къща". Президент на Фондация "Психотерапия 2000" (член на FEPTO).


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

12 коментара
  • 1
    registrirann avatar :-|
    registrirann

    Тупак трябва да я е изживял на около 12 ;)

  • 2
    ayay avatar :-|
    Шшшт

    "Това е в средата на живота му, той даже има такъв стих. Казва: в средата на живота аз се оказах в една много тъмна гора и не знаех накъде да тръгна. Той тръгва с един водач..."

    Хаха, "има такъв стих" - това е прочутото начало "На попрището жизнено в средата..." "Един водач" - ама това е Вергилий бе, хора, не се шегувайте.

  • 3
    demonio avatar :-|
    demonio

    До №2 - Струва ми се, че много хора (тук) биха искали да попитат: "Какво му е лошото на Вергилий?".

  • 4
    demonio avatar :-|
    demonio

    ... или "Какво му е на Веригилий?".

  • 5
    denver avatar :-|
    denver

    Чудесно интервю!

  • 6
    nikolavj avatar :-|
    Никола Йорданов

    Да, интервюто е много хубаво. Само дето не разбах в каква връзка го публикуват. Авторката е ходила да пие кафе в "Червената къща" и с изненада е открила, че има интересни хора дето не ги дават по телевизията? За да не изляза много критичен - кажете, че ще има продължение и пак го интервюирайте. Например за постоянното редуване на кризи с растеж според Ерик Ериксон. Искаш или не искаш на всеки 2-4, максимум 7 години житейската ти ситуация се променя и трябва да се адаптираш. Ако средата не е много структурирана (да си има ритуали като инициация на всяко ниво) и културата няма достатъчно богати ритуали индивидът непрекъснато скача от криза в криза. Нашето общество не е нито модерно,нито старо, но непрекъснато решаваме проблеми "за пръв път" - няма кой да ни даде съвет и подкрепа как да минем през този период. И затова "назначаваме" като избираме за "водачи" хора, които "имат решения" различни от "работа, дисциплина и готовност за промяна."

  • 7
    amasing avatar :-|
    amasing

    беше интересно и полезно в голяма степен. повърхностно, разбира се, разглеждане на проблема, ама който се замисли, ще намери и повече информация. много сме зле като общество, но не го и съзнаваме

  • 8
    motochristo avatar :-|
    motochristo

    До коментар [#7] от "amasing":
    Осъзнавам го много добре и от много отдавна. Вече не ме боли толкова, на фазата на приемането съм. За това много ми помогна житейската мъдрост на Грегъри Хаус.

  • 9
    gv avatar :-P
    gv

    Е, преди да започнем спускането малко повървяваме по платото ;) Приятно-умислящо четиво, благодаря :)

  • 10
    sozopol111 avatar :-|
    sozopol111

    Един смислен анализ, изграден върху прозренията на мислителя в средна възраст разкриващ механизмите и глъбините на живота ни. Остава учудването защо не се споменава името му и не се извежда основната мисъл на автора от расъжденията ,които определят мисленето ни и които са формулирани по един безспорен начин.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK