С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

3 28 авг 2010, 12:21, 5210 прочитания

Балаган*, или дългът да бъдеш оптимист

Израелският писател Етгар Керет

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
В миналия брой ви представихме с разказ Етгар Керет. Той ще гостува в България на 20-23 септември 2010 г. по покана на издателство "Жанет 45". Авторът ще представи в София, Пловдив и Стара Загора  за първи път на български  "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог". С тази книга издателството започва не само цялостното запознаване с Керет, но и нова поредица "Кратки разкази завинаги". До края на 2010 в нея ще излязат "Черната овца и още басни" (Аугусто Монтеросо, Гватемала) и "Всичко разрушено, всичко изгорено (Уелс Тауър, САЩ). В томчето "Автобусният шофьор..." са събрани дебютният и третият сборник с разкази на Керет – "Тръби" (1992) и "Щастливите лагерници на Кнелер" (1998).

Етгар Керет (1967, Рамат Ган) пише разкази както никой друг – пет сборника за последните 18 години, преведени на 30 езика и превърнати в над 40 късометражни екранизации. Преподава в университета "Бен Гурион", събира интернационални награди и критики, живее в Тел Авив със сина си Лев ("като Толстой, пък и на иврит думата значи сърце") и жена си Шира Гефен (с нея през 2007 г. спечелиха в Кан "Златна камера" за дебютен пълнометражен филм с техния "Медуза"). И както в прозата си е шеметен, саркастичен и често безпардонен, така на живо е отзивчив и щедър.


"Мога да кажа, че е монтипайтъновски реализъм... че освен с изненадващ край, неговите разкази са и с изненадваща среда... че в прозата му Скорсезе среща Стругацки." Измислям въведение, докато вървя натам, където "Дизенгоф" среща "Жаботински", за да разговарям с Етгар Керет. Градът е Тел Авив; кафенето е любимото му "Михал"; Михал е женско име и две от героините в "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог" се казват така. А съдържанието на "Автобусният...", погълнато с настървение миналото лято, е нещото, което ме изстреля към този Израел на съвременните градски хора в любовни връзки с абсурда, на четвъртите и петите измерения, на шестите чувства и на мрака с вкус на безпричинно веселие.

"Керет вече не е един от нас и се чувстваме някак предадени – той сега принадлежи на света..." – по този начин вестник "Хаарец" коментира през юли слабата "израелскост" на новия му сборник "Изведнъж на вратата се чука". И това е другото, което се върти в главата ми по пътя: как всичко, което за чуждите (по)читатели на Керетовия Израел е привлекателно именно защото е универсално, на "истинския" Израел може би му идва чуждо. Пристигам малко преди уреченото време, забелязваме се едновременно, радвам се, че го познавам моментално, а той казва: "Не бой се и да не беше, щях да те позная аз."
"Седя си в едно кафене в Берлин – разправя след малко на масичките отвън – и чакам моя германски издател. Не знам как изглежда, тепърва ще подписваме с него. И гледам влиза някакъв тип, който убийствено прилича на порнозвезда от 70-те: мустак на подкова, под сакото – поло... Викам си: супер, ето как изглежда един германски издател. Той ме поглежда и пита: може ли да седна? Аз: разбира се. Той помълчава и казва: вижте сега... относно последния ви имейл. Аз: да, какво? Той: петстотин хиляди е много, но мога да предложа четиристотин хиляди и евентуално диаманта. Аз премигам и питам: Вие Георг ли сте? А той: Вие Самир ли сте? След което става, извинява се и си тръгва. Тук дойде германският ми издател, а аз вече съжалявах, че не съм отговорил: четиристотин и петдесет плюс диаманта, защото с него поемам риск, сам разбирате! По-късно написах историята – тя е в новата книга – за един образ, изоставен от приятелката си, който веднъж си седи в едно кафене и го заговаря непознат, а той му влиза в тона и полека-лека става зависим от това да се преструва пред непознати, че е онзи, за когото го вземат, и кара така до деня, когато отказва да се откаже от съпругата на един ревнивец (без някога изобщо да я е виждал, разбира се), който го смила от бой... и както лежи на пода и кръвта му изтича, нашият човек се чувства жив."

Какво се случи с Керет разказвача от първия ви сборник насам?

Знаеш ли, писателите обикновено говорят за своето развитие, а аз не съм сигурен дали съм се развил. Най-големите промени ми се случиха в личен план, а като ставаш различен човек, пишеш и различни неща. Но технически не се чувствам на по-високо равнище. Брат ми веднъж забеляза, че в първите ми разкази действието on the road се развива по автобуси, по-нататък се измества в таксита, а в най-новите е в самолет. Така можело да се проследи моето социално-икономическо движение. Но това прави ли нещата по-лесни? От автобуса винаги можеш да слезеш... докато я пробвай да летиш до Аржентина, седнал до някой австриец с наднормено тегло и проблеми с газовете!



Какво ви е необходимо, за да пишете?

Като започвам нова история, първото, което се питам, е: "Истината ли казвам?" Без истина разказването губи основната си функция. Аз съм син на двама оцелели от холокоста – майка ми е изгубила цялото си семейство във Варшавското гето, а баща ми е изгубил сестра си, той е от Барановичи (Беларус) – и винаги ми се е налагало да бъда особено съвестен, за да не причиня допълнително страдание, да съм примерно хлапе с добри оценки... За мен литературата е пълното освобождение, мястото, където всичко може: да подпалиш мебелировката, да изхвърлиш действащите лица през прозореца... Много пъти на четения аудиторията остава изненадана (а понякога и разочарована), защото е очаквала да види някакъв цапнат в устата хулиган. Всъщност моята личност се състои от онова, което живея, и онова, което пиша, и само събрани образуват цяло. Без писането щях да съм осакатен. Историите ми идват все от житейски кръстопътища – в живота правя съответния избор, но в разказа опитвам да видя какво щеше да стане, ако бях избрал друго. Употребявам неупотребеното. Карл Попър казва, че разликата между животното и човека се състои в хипотезите... ако животното иска да провери нещо, то го прави и рискува да загине, докато ние, хората, издигаме хипотеза, с която си спестяваме буквалното вкусване на отровата.

Има ли извънредни очаквания към вас като
израелски писател?
Първото нещо, което чух от издателите, беше, че в историята на Израел няма нито един успешен автор на къси разкази. Израел е страна, която идва от черната дупка на Втората световна война, млада и без ясно чувство за бъдеще, затова пише епоси. В която и да е израелска книга действието се развива във времеви отрязъци между 1000 и 50 години. Няма книги за седмица или за ден. Както във вица за Наполеоновия войник и швейцарския наемник – срещат се и първият казва на втория: "Ти се биеш за пари, а аз – за чест!", а онзи му отговаря: "Нормално, всеки се бори за каквото си няма..." Същото и при нас: нямаме последователна, хомогенна история, така че последното нещо, което им е притрябвало на хората, е някой да им деконструира бездруго деконструираната действителност. И от самото начало всички ме почнаха – издатели, приятели: "Недей разкази, та недей." Като капак на всичко аз ползвам и разговорна реч. А иврит е езикът на Книгата – цели 2000 години не е съществувал говоримо и сега всяко литературно разказване моментално те поставя за сравнение редом с Библията...

След излизането на първия ми сборник казаха: "Браво, рецензиите са положителни, но се продават малко бройки, пиши роман." Когато излезе вторият и продаде 80 000 екземпляра (израелският пазар е с големината на българския, на който прозата се пласира в количества от по 500-1000 бройки, бел. ред.), реакцията беше: "Е, щом разказите се харесаха, представи си какво ще стане, като напишеш роман." Когато отидох при литературната си агентка, тя заяви: "Разбира се, поемам те, но имай предвид, че никой не купува разкази", а малко по-късно, когато започна да продава правата къде ли не, мина на: "И все пак, ако напишеш роман..." През целия си литературен живот плувам срещу течението (докато в останалия живот съм право по него – обръснат, усмихнат, вежлив)... И за мен израз от рода на "писателска кариера" е оксиморон като "запланувана ерекция". Кариерата е нещо, което проектираш, а писането – място без контрол, където нещата изригват.

Какво съдържат лошите рецензии за вас?

В Израел по мой адрес се публикуваха най-яростните текстове в историята на страната (смее се). В едно ревю на най-големия израелски уебсайт например се казваше, че издателите ми трябва да бъдат съдени, защото експлоатират нещастието на малоумник като мен, вместо да ме оставят да се лекувам на спокойствие. В друго – че ако имало галактически музей на несъстоятелността, моята душа щяла да бъде централният експонат в него.

Колко сам се чувствате в израелската литература?

Чувствам много по-повлиян от класическата еврейска литература – Шалом Алейхем, Башевис Сингер, Исак Бабел, Кафка, отколкото са повечето израелски автори... Израелските автори рядко проявяват чувство за хумор, епосът не им го позволява. Докато някогашните еврейски писатели са наистина забавни за четене. Като връщам хумора в разказването, отдавам дан на еврейската си идентичност. Не бих казал, че от мен е тръгнало течение, по-скоро има и други "дисиденти": Йоел Хофман, Орли Кастел-Блум, Асаф Гаврон, който пише в духа на "Американски психар".

Скоро излиза първата ви книга на български и в нея читателите ще се сблъскат с един Израел, който не е онзи от новините. Ако беше не фон, а ваш герой, как щяхте да го въведете?

Ами Израел очевидно е биполярен. Шизофреник! Често повтарям, че тази страна е живо противоречие: толкова е закостеняла, че отменя градския транспорт в събота по религиозни съображения, но е и толкова разкрепостена, че праща на "Евровизия" травестит. Във всичко е така. Хем сме много стари заради Аврам и Исак, хем съвсем млади, защото цъфнахме от нищото преди 60 години. Много сме либерални и напредничави в съдебната система, но и твърде нападателни и примитивни в териториално отношение. Мога да опровергая практически всичко, което ми кажеш за Израел. Точно затова голяма част от историите ми се въртят около идентичността – тук тя е под въпрос през цялото време. Представи си следното: зъболекар, заклет веган, който дава на децата си да играят само с дървени играчки и ползва кола с електрическо захранване, но всяка година ходи по 40 дни запас и там е снайперист и има 8 убити в актива... Познавам такива! Ето, седим сега тук и сме мили, и си бъбрим, и като станем, ще оставим бакшиш. А ако ти ме нагрубиш, аз ще кажа: "Не съм съгласен." Обаче и ти, и аз сме наясно, че ей сега можем да строшим чашите и да се наръгаме. Но не го правим. Да си цивилизован в повечето случаи е несъзнателен избор. Не и в Израел. Да си цивилизован тук е усилие, защото част от мозъка ти знае, че някои неща могат да бъдат сторени. Всеки между 20 и 35 години в Израел е специално обучен да те хвърли на земята и да те завърже така, че да няма как да се освободиш. Но съзнателно няма да прибегне до това. Средният човек, когото ще срещнете тук, обикновено е пресичал повечето предели, до които средният западен човек не се е и докосвал. Това е голямата разлика. Да знаеш е бреме. Край на безгрижието. Вече не можеш да кажеш: "Ами така стоят нещата." Нещата стоят всякак и ние избираме определено поведение спрямо тях.

На място, където съществуват всички възможни варианти, не е ли по-лесно да си какъвто си искаш?

А какво е лесно? За писател например тук е рай, то е като да живееш в американско риалити шоу: събираш в ограничено пространство хора с всякаква предистория и ги подлагаш на изпитания, на крайности... Често се шегувам, че ако искаш да имигрираш в Израел, най-важното е да си подготвиш достатъчно шантав етюд за граничния контрол: всеки идва с такава история, че да паднеш. Великолепна страна за артисти. И за прилагане на философията в делника: другаде ти казват "Живей, сякаш всеки ден е последният от живота ти" и то е мила препоръка. А тук е реалност. Моят син още не е навършил 5 и веднъж ми казва: "Значи след 12 години ще ида в армията и ще умра, така ли?" Трудно е. Балаган. Ето, балаган е нещо много израелско: хаос, но с положителна окраска.

Каква е прогнозата ви за Израел?

Възможните сценарии, в които Израел бива разрушен, са много повече от онези, в които процъфтява. Палестинският въпрос, "Хизбула", Иран с ядрените му планове, вътрешните напрежения с нашите си религиозни фундаменталисти, евентуалната промяна в политиката на подкрепящите ни САЩ – ние сме като постройка върху множество чупливи подпори, лесно ще рухнем. Но същевременно мой дълг е да бъда оптимист. Веднъж говорих с нашите, че се съмнявам доколко е редно да давам живот на друго човешко същество при тези мрачни изгледи... а те ми казаха: "Щом ние сме ти дали живот след холокоста, значи и ти ще се справиш." Вярата, че хората могат да са добри и да се променят, всъщност е единственият начин да се стигне до това хората да са добри и да се променят. Нали така?


*Балаган - персийска дума, заимствана от иврит през руски: означава суматоха, неразбория, лудница

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Какви са вашите отношения с парите
Покажете как харчите и ще ви кажем какъв герой сте

Разберете ТУК

Разбирате ли се добре с парите?



Прост въпрос, чийто отговор обаче често затруднява. За някои хора парите са просто символ за личен или професионален успех. Други ги възприемат като средство за по-висок социален статус и неговата демонстрация без значение дали са щастливи или не.

Направете този бърз и забавен тест, за да разберете какъв герой сте, как харчите, какви са рисковете и как да подобрите отношенията с парите си.


capital.bg/partners/unicredit

Прочетете и това

20 въпроса: Мария Касимова 20 въпроса: Мария Касимова

Най-новата й книга - "Балканска рапсодия" (изд. "Колибри"), излезе тази есен

16 ное 2018, 4311 прочитания

Живот след живота Живот след живота

Режисьорката Петя Накова за новия си роман, в който документира битката с рака на гърдата

15 ное 2018, 6377 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Защо тъгува Алберто Стайков

Девет години след атентата на 11 септември, фотографът Алберто Стайков вади от архива непоказвани кадри от падането на кулите-близнаци

От евтин бензин до смяна на системата

Кой какво се надява да постигне с участието в протестната кампания срещу управлението

Защо Брюксел вдигна ръце от България

Основната причина за провала на мониторинга е, че ЕК просто нямаше достатъчно правомощия да наложи промените.

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

"Агрия груп" купува производител на слънчогледово олио

Базираната в Лясковец "Кехлибар" ще е първата компания за преработка на слънчоглед в портфейла на холдинга

20 въпроса: Мария Касимова

Най-новата й книга - "Балканска рапсодия" (изд. "Колибри"), излезе тази есен

Всичко е игра

Изложба изследва сложното взаимодействие между видеоигрите и реалността

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 46

Капитал

Брой 46 // 17.11.2018 Прочетете
Капитал PRO, Вечерни новини: По-важното от уикенда и какво се очаква през новата седмица

Емисия

DAILY @7PM // 18.11.2018 Прочетете