Приемно време

Милена, Ивайло, Христо, Габриел, Карлос и кучето Гергана

   ©  Цветелина Ангелова
   ©  Цветелина Ангелова

Единствено Гери не се смее с глас по време на снимките, въпреки че семейството твърди, че и тя се усмихва. Милена, с бялата шапка, е майката. Ушанката е върху главата на бащата Ивайло, който не се харесва в този си вид най-много, но също се забавлява. Останалите трима са им синове - Ицо, Габриел и Карлос. Така се наричат и помежду си, няма мамо, няма тате, няма биологичния ми син, небиологичния ми. Картините на стената са авторски от Габриел и Карлос, след като на един лагер ги научили да рисуват с пръсти. Всичките се събират заедно след 18:30 в делничен ден - почиват, рисуват, гледат филмчета, правят вечеря, гонят се с възглавници, сменят си шапките... Сутрин Иво води малките на градина и на училище. Милена работи от вкъщи и може да взема Габи към три следобед. Преди това тя има своето време с Ицо, който излиза рано за училище и се прибира за обяд, когато обменят заедно мисли. Последни си идват Ивайло, програмирал нужното количество компютри за деня, и Карлос от детска градина.

Събират се преди две години. По неофициални данни семействата подобни на тяхното в България са около триста професионални, т.е. получават определено заплащане. Доброволните са стотина, в София - около 30-40. По официални данни (от Агенцията за социално подпомагане на Министерството на труда и социалната политика) за периода от 1 януари до 30 септември 2010 г. са утвърдени общо 150 приемни семейства - 25 от тях доброволни, каквито са Димитрови, и 125 - професионални.

Радиото работи, лампите светят, нещо ври в тенджерата на котлона, а Габриел (8) бърза да се похвали с червения си балон на Милена (38). Получил го е днес в училище, имал две шестици и едно браво. Той е първокласникът, а аз опитвам да спечеля малкия Карлос (6) с шоколад. Усмихва се, благодари доволно и най-учтиво изчезва в другата стая при Габи, за да гледат филм. Милена вече е предупредила, че медийните изяви не са сред любимите дейности на децата й, и ги обезвреждаме пред телевизора, за да ги обсъждаме на спокойствие в кухнята. Междувременно към нас се присъединяват Ивайло Димитров (42) с Гергана след разходка. Само Ицо не се е прибрал още, но той е тийнейджър и да ходиш на театър с приятели е достоен за поощрение акт.

Семейството от 90-те до днес

Преди да станат приемно, Милена и Ивайло трябва да станат семейство. Двамата живеят при нейните родители в началото на 90-те, когато съседите все по-често настояват Ивайло официално да бъде вписан в домовата книга. Приказките катализират узаконяването на връзката и Милена му предлага брак: "Бях абсолютно сигурна, че това е човекът, с когото искам да живея, въпреки че бях малка, на 22 години. Мен сърцето не ме лъже. Никога не съм си представяла семейството ни и не знаех как ще ни се развият нещата, но при всички случаи нашето се различава много като модел от семейството на майка ми и баща ми." Едно от първите неща, които се променят при младите по естествен път, са мъжко-женските отношения с патриархален уклон. И двамата например споделят грижите за новородения и доста ревлив тогава Ицо наравно и според график, който изготвят с взаимни усилия. След раждането му Милена регистрира най-пълноценно чувството си за семейство: "Когато имаш дете, отбелязва тя, започваш да осъзнаваш какво означава да си семеен. Преди това е просто един купон, след който нещата си продължават постарому." По стечение на обстоятелствата родителите й научават за решението на Димитрови да станат приемно семейство малко след медиите: "Знаех толкова добре каква ще е реакцията на майка ми и баща ми, че дори не им казах. Когато го направихме, чак тогава..." Малко след пресконференцията, посветена на приемната грижа, в която участва.

20 декември

Датата е важна, защото това е рожденият ден на Ицо и денят, в който Габриел и Карлос напускат дома (от "специализирани институции" или "детския затвор", както тайно го наричат), за да заживеят в апартамента на Димитрови. За да се стигне дотук обаче, минават десетина години от първия сериозен разговор на Милена и Ивайло по темата. Междувременно Ицо е възпитан с идеята, че ще има братче или сестриче от дом и реагира на новината с: "Ееее, айде де, най-после."

Първа среща

Получава се нещо като любов от пръв поглед. "Аз съм малко от този тип хора, признава си Милена, които, ако видят боклук, ще го вдигнат. Няма да мрънкам, че е на земята. Като има нещастни деца в домове, няма да пускам sms-и и да казвам колко е лошо, просто ще взема две деца. Работех в радиостанции, разказва тя, която сега е редовен докторант към СУ "Св. Климент Охридски". Правехме акция да занесем подаръци на деца от домове. В единия видях Габриел. Не съм виждала по-тъжно нещо от това дете. Когато отидеш в дом, не можеш да си тръгнеш същия човек - всички деца искат да те гушнат и да им обърнеш внимание. Той беше страшно тъжно дете, единственото, което седеше в един ъгъл като вдървен. Аз отидох при него и направих крачката. После не можах да спра да мисля за това дете. Все едно казваше: "Помощ, помощ, помощ, не издържам, ще се пръсна и не знам какво ще направя..." Отделно и преди десет години си бяхме говорили, че ако ще имаме друго дете, искаме да е от дом. Въобще - искахме да го направим."

"Това е нейната най-първа среща, допълва Ивайло и продължава със своята версия. След това Милена идва да ми каже нещо, но аз я изпреварих: "Почти съм сигурен какво ще ми кажеш. Давай да го правим." И това беше." Не са имали колебания и когато са научили, че Габриел има брат - Карлос. Вземат ги и двамата. Ивайло се присъединява на втората среща: "Отидохме да говорим при директорката, като й казахме какви са нашите желания. Тогава тя ни даде първите насоки какво трябва да се направи. Видяхме и братчето Карлос и задвижихме процедурата по закона. Тя не е толкова важна, колкото въпросът, че хората трябва да имат такава информация. Предаванията, които и сега текат по телевизията, рекламните кампании трябва да казват на по-простичък език как се започва процесът."

Адаптация

"Приемната грижа, продължава Милена, се случва така: ти заявяваш, че искаш да станеш приемен родител пред Агенцията за закрила на детето към съответната община, в която си регистриран, оценяват те, минаваш обучителен период и социалният работник или психологът, с когото работиш, ти предлагат дете според психологическия ти профил и личната история на детето." Процедурата трае от четири до шест месеца. Следва истинската адаптация за децата, която звучи така: "Представи си, че шокът е до степен все едно си бил в капсула извън тази планета." И Ивайло допълва с другата гледна точка: "Това, което искаш да правиш, е много хубаво, но трябва да осъзнаеш, че тези деца не знаят какво е пералня например, защото никога не са виждали как някой слага нещо за пране. Те имат дрехи, взимат и ги носят. Не знаят какво е печка, защото никога не са виждали някой да готви." Един ден Милена седнала и направила списък с всички неща, които не се случват на едно дете, което живее в изолация: "Те са страшно наранени, защото са изоставени. Били са изключително изолирани от целия свят и изцяло не го познават до невъобразима степен. Нашите деца например никога не ги беше валял сняг. Те не излизат, за да не настинат - ако се разболее едно, се заразяват всичките." Иронията е, че същите деца знаят неприлично много песни за снежинки бели, които не могат да свържат с реалността. "Те не знаят защо са там, много са наранени и много недоверчиви. В началото са като малки зверчета, които по-скоро са готови да воюват с теб, отколкото да те приемат, колкото и да си добронамерен. А ти си като един младоженец в този момент - подредил си къщата, приготвил си дрехи, направил си фантастични неща и очакваш с трепета на влюбения човек. Изведнъж срещу теб е едно дете, което първо не може да се справи със света, който го заобикаля, и второ, не може да се справи със собствените си чувства и това, което си ти срещу него." Сега е хубавото и то е споделено. Резултатите са очевидни, а една от смелите истории зад тези усмивки е, че Габриел вече няколко пъти е имал рядката за всички възможност да ходи на зъболекар силно развеселен: "Зъболекар, йееее!" Няколко пъти, преди да разбере за какво става дума, Карлос бързо пожелал да го последва: "Еей, тук как ме боли..." Сега и двамата са еднакво ентусиазирани да опознават по-различни неща.

Мечта

"Ха, бели с черен. Значи тя не може да има дете. Тогава сигурно трупа пари и облаги по някакви фондове." Нищо от това не е вярно, знаят 90% от приятелите на семейството и одобряват начина им на живот. За останалите 10%: "Само на 10% да промениш ценностите си и да разбереш, че няма нужда да трупаш материални неща и къщи за децата до девето коляно, ще разбереш, че светът е прекрасен. Когато направиш нещо хубаво, вече се чувстваш много хубаво, виждаш смисъла от това, което правиш, виждаш как това дете се радва и преоткриваш света заедно с него." Добавят, че се чувстват пълноценно заедно и мечтаят да завършат една къща на едно място, за което Ивайло вметна: "Там къщата е по-голяма, има простор, може да вземем и две момиченца..."

Още от Капитал