Ясен: И ти си супер.

...

Не съм супер, но това е положението за момента. И въпреки че формално присъствам тук като представител на модерното семейство, мисля, че не съм чак толкова модерен феномен.

Първата ми среща с архетипния образ разведена майка беше още преди 25 години, когато гледах "Извънземното". Там една руса усмихната американска супермама отглеждаше сама трите си деца, а впоследствие й се натресе и въпросното извънземно. Тя работеше и нямаше време да готви, затова вечер поръчваше пица, което тогава ми се стори готино. Беше около четирсетгодишна, но ходеше все с дънки, а аз, макар че бях дете, осъзнавах, че това е секси. Даже си мечтаех, като порасна, да стана като нея.

Е, пораснах. И ето ме сега. С някои уговорки мога да мина за осъвременена леко побългарена версия на майката от "Извънземното". И аз съм руса и усмихната. И аз ходя с дънки не само защото са секси, ами и защото са единствената уместна дреха, ако трябва да се качиш до петия етаж с 10-литрова бутилка минерална вода в едната ръка, детско колело в другата и заспало дете на рамо. Иначе децата, които гледам, са само две, при това огромна част от времето прекарват при майка ми, която им готви по цял ден. Освен това не съм разведена, защото никога не съм се омъжвала. Вярно, че жени като мен понякога ги обозначават с леко натоварващия термин самотни майки, но не ми пука – така или иначе това е оксиморон. Не може да си майка и да си самотна. Вкъщи е пълно с деца, баби и дядовци, роднини, приятели, живи, виртуални и анимационни герои, така че единственото място, където се усамотявам, е тоалетната. А дори и там Макуин Светкавицата, пеещ с всичка сила някакво китайско техно, редовно ми изкарва акъла от казанчето.

Не съм самотна. Все по-лесно се справям и с битовата страна на нещата. Но не и с идентичностните си терзания.

Веднъж се зачудих коя книга да подхвана - "Изкуството да бъдеш майка", "Изкуството да бъдеш баща" или "Изкуството да бъдеш дете". От една страна, искам да съм за децата си това, което беше Бенини в "Животът е прекрасен". Понякога се хващам да им разправям, че всичко е 6, когато очевидно плуваме в помия. От друга страна, искам да съм грижовната им майка, която всеки ден ги посреща с току-що изпечени курабийки. Отгоре на всичко се чувствам виновна, че не мога да съм им приятел и да играем на гоненица до среднощ.

Но в наглед невинния ми разговор с Ясен чета и нещо друго, което ме натъжава. Между редовете е скрит скритият копнеж на това четиригодишно момченце да си има семейство. Не модерно семейство, в което майка му казва "яко" и му говори за Уди Алън, а традиционно, от най-класическия тип. В което той си има баща - какъвто и да било баща, но присъстващ, и майка, която му готви и му казва какво да прави. На четири години Ясен дори има проекция за собственото си семейство, жена си, двете си деца и голямата си къща. Защо? Инстинкт! Ако питате мен, желанието да създаваме семейство е инстинктивно. Прозявам се всеки път, щом чуя теорията за брака, който изчезвал като институция. Проблемът бил в това, че модерната жена искала да работи, вместо да си седи вкъщи да готви. Откакто се помня, жените работят. Майките ви не работеха ли? Майка ми работеше като луда. Вярно, в моето семейство ролите бяха малко разменени. С две думи: майка ми ме научи да карам кола, а баща ми – да правя палачинки. Но защо тогава нейното семейство не се разпадна, а моето – да? Не знам. Сигурно просто е модерно семействата да се разпадат. Или да мутират в най-причудливи форми. Имам приятел, който гледа три деца – и трите от различни бащи. Друг си има паралелно семейство – двете му жени не подозират една за друга. Две мои състудентки си осиновиха дете. Съседите ми са събрали под един покрив 5 деца от три предишни брака. Модерно ли е това? Сигурно. Дали ми харесва? Не бих казала. Но го приемам и гледам позитивните страни на ситуацията:

• Ясен може да си маже филии сам, а скоро ще усвои и рецептата за палачинки.

• Понеже на Ясен никой не му казва какво да прави и какво да не прави, в един момент ще разбере, че просто трябва да прави каквото си иска. Сигурна съм, че това ще е още една стъпка към един по-добър свят.
• Докато стана баба на децата на Ясен, все ще съм се научила да готвя това-онова.

Нали си мечтаехме да пораснем? Е, пораснахме.