Ние, живите

Фестивалът Jason Becker’s Not Dead Yet през март в Сан Франциско е посветен на един виртуозен китарист с уникална история

Джейсън Бекър в Youtube



http://www.youtube.com/watch?v=W8wXAHUHTvk
- откъс от шоу на което обяснява техниката си (10 мин)

http://www.youtube.com/watch?v=kk9CI7vFQjA&feature=related - един бърз Моцарт от същото събитие (1:30 мин)

http://www.youtube.com/watch?v=2KvJwoGLwHQ&feature=related - откъс от лекция в Япония (2:30 мин)

http://www.youtube.com/watch?v=wGFDWTC8B8g - трейлър на документален филм, който правят за него в момента

Чувствам се малко гузно, когато започвам да пиша за него. Понеже съм продължил да вървя, да падам, да ставам, да се здрависвам с хора, да си говоря с тях, да правя секс, да правя дупки в пясъка на плажа, да плувам, да карам колело, да си пускам филм, да го спирам по средата, за да отида да си взема бира, да мия прозорците напролет, да си слагам ръкавици, да се бръсна, да пикая прав, да се чеша, да си бъркам в носа, да пиша...

Всички тези неща, както и всички останали, които той вече не може да прави.

Ти нямаш тяло и дух. Ти имаш само тяло, защото ти СИ дух. Това вече е официално доказано.

Историята на Джейсън Бекър започва в Сан Франциско преди малко повече 40 години. Майка му и баща му са артистични хипита, които докато е още дете, му подсказват някои идеи и му подаряват китара. Малкият Джейсън започва да живее с китарата си денонощно. На около десет години той вече свири заедно със записите на любимите си китаристи нота по нота. В гимназията прави рок група. На 16 години Джейсън свири в спийд бандата Cacophony, с която обикаля на турнета, издава два албума и си спечелва верни фенове по цял свят. В средите на рок музикантите започва да се говори за него като за виртуоз. През 1989 г., когато е на осемнайсет, Джейсън Бекър издава първия си самостоятелен албум с пророческото заглавие Perpetual Burn, с който влиза в историята на рок музиката и се утвърждава като един от основните претенденти за титлата крал на рок китарата за деветдесетте.

Кариерата на талантливия Джейсън Бекър върви стремглаво нагоре – звездата Дейв Лий Рот го избира за китарист на бандата си. "Това е нещо, за което всеки китарист по света би продал душата си", казва Джейсън. Ддвамата му предишни китаристи – Стиви Вай и Еди Ван Хален, вече бяха със статут на легенди." Междувременно Джейсън Бекър изнася лекции в Щатите и Япония, на които деветнайсетгодишното момче обяснява пред аудитория от музиканти принципите на своята виртуозна техника. Въпреки бързо споходилата го слава Джейсън не става жертва на традиционните проблеми на стремглавата рокендрол кариера – алкохол, наркотици или свръдоза звездност, напротив, той си остава чаровен младеж с детска усмивка. Чаровен младеж, с детска усмивка и внезапно появило се леко накуцване в левия крак.

Амиотрофичната латерална склероза поразява най-често хора на възраст между 40 и 60 години, но има и редки изключения. Тя се изразява в постепенно атрофиране на моторните функции на цялото тяло, като започва от краката, ръцете или езика и гърлото. Без видима външна причина засегнатият от АЛС започва да се затруднява при отключването на вратата или при хранене и говорене, или пък му се появява леко накуцване с единия крак. Диагнозата не се поставя лесно, съвременната медицина твърди, че веднъж поставена, пациентът е обречен на постепенно общо парализиране. Пет от десет пациенти умират до три години след поставянето на диагнозата. Осем от десет – до петата година. Девет от десет умират между петата и десетата година. Лек не е открит.

Ти си дух, имаш тяло и е важно как се грижиш за него, защото то е средство. Средство за комуникация между твоя вътрешен свят и този, който те заобикаля. Днес Джейсън Бекър, двайсет и две години след диагнозата, притежава едно полумъртво тяло. Това тяло седи на стол, неподвижно, има нужда от помощта на хора – приятели и близки – за абсолютно всичко в ежедневието. То се храни с чужда помощ, поддържа се с чужда помощ и дори диша с чужда помощ. Какво обаче се случва между онова наперено и чаровно хлапе през 1989 и днешния дух в неподвижно тяло?

Много важно за пациентите с АЛС е да получават достатъчно калории и течности. Те започват да губят много бързо мускулна маса и се превръщат буквално в кожа и кости. В много случаи се налага храната да се вкарва изкуствено в стомаха с тръба, за да се предотврати задавяне и задушаване с храна или течности. Подобно е положението с дишането.

Въпреки отслабващите си ръце той успява да завърши работата по записите на албума A Little Ain’t Enough (1991) на Дейв Лий Рот, който по-късно ще стане един от най-успешните албуми на рок ветерана. За целта се налага Джейсън Бекър да сложи специални, по-меки и тънки струни на китарата си, тъй като вече няма достатъчно сила. Болестта напредва и той не може да замине на последвалото световно турне. Това обаче не го спира да продължи да се занимава с музиката, която пълни главата му и го побърква (по собствените му думи). Той продължава да композира. Когато не може вече да държи изобщо китара, започва да композира на клавиатура. Когато изгубва напълно контрол над ръцете си, негов приятел му инсталира софтуер, който отчита движението на главата – по този начин той движи курсора на компютъра си, а всяко отваряне на челюстта е клик. Така с цената на свръхчовешки усилия, буквално нота по нота в края на периода, той успява да довърши работата по втория си самостоятелен албум Perspective през 1995 г. Това е една година повече от оптимистичната перспектива на лекарската прогноза, която са му дали през 1989-а.

Големият проблем при пациентите с АЛС е психичното състояние. Въпреки постепенното атрофиране на тялото съзнанието остава почти във всички случаи бистро и адекватно. Пълното осъзнаване на целия процес обикновено води пациентите до състояние на изключително тежка депресия, която е една от възможните причини за фаталният изход от три до пет години след поставяне на диагнозата. Самите лекари в много случаи толерират този отказ на пациентите да се борят за живота, тъй като според тях нищо не може да се направи.

В продължение на пет години Джейсън Бекър се опитва да издаде албума. Не е ясно защо отнема толкова време. Вероятно продуцентите са се притеснявали да го прослушат, казвали са си: "Как да оценявам музика от парализиран музикант? Няма да мога да му кажа, ако е зле и звучи като изсвирено от парализиран музикант." След няколко опита за независимо самоиздаване през 2001 г. идва големият ден – Wаrner Bros Records издават албума, в който има девет парчета, осем от тях са композирани от Джейсън Бекър. Те носят някои силно емоционални заглавия като The End of the Beginning, Higher, както и името на дългогодишната приятелка на Джейсън Serrana, която е неговият най-добър приятел и преводач до ден днешен. Да, преводач – малко след като завършва албума, Джейсън Бекър вече не може да движи дори главата и устата си и спира да говори по общоприетия начин.

"Най-много се страхувах да не изгубя възможността да си общувам с него. Затова измислихме тази система от букви, разположени по групи в няколко квадрата. Всяка буква изисква две движения с очите – например, за да "каже" А, той трябва да погледне горе вляво, където е квадрата с буквата А, след това вдясно, където е самата буква. Звучи объркано, но всъщност беше много лесно, след като той се реши да спре да използва гласа си. Дълго време той се бори именно с това, не искаше да приеме, че ще спре да използва гласа си." Гари Бекър, баща на Джейсън Бекър.

През 2011 г. Джейсън ще навърши 43. От 19-годишен е с диагноза амиотрофична латерална склероза. Вече почти 20 години не се движи, а повече от 10 е напълно неподвижен. Въпреки това в списъка на дискографията му броим пет самостоятелни албума. През 2008 г. издава албума Collection, в който има няколко любими стари и три съвсем нови композиции, записани изцяло с помощта на сътрудници, през превода на баща му или неговата приятелка Серана. Освен него излизат два албума, The Raspberry Jams (1999) и The Blackberry Jams (2003), които съдържат стари демозаписи и са истинско съкровище за нарастващата група от заклети фенове. Като прибавим към сметката албумите от преди болестта – двата с Cacophony, албума с Дейв Лий Рот, участието в албума Dragon’s Kiss (1988) на приятеля му Марти Фрийдман и продуцентската работа по първия албум на Ричи Котзън (1989), се получава CV, на което биха завидели повечето негови връстници.

"We live thinking we will never die. We die thinking we had never lived. Cut it out." Джейсън Бекър

Един от любимите ми цитати на Кърт Вонегът е: "Ние сме тук, за да си помогнем да преминем през всичко това, каквото и да е то." Цялата тази история нямаше да се случи без любовта и гигантското себеотдаване на близките и приятелите на Джейсън Бекър. Дори и с тях обаче тя нямаше да е възможна без поразителната сила на духа Джейсън Бекър: "Когато ми казаха за диагнозата и какво означава, аз само се изсмях. Нямаше начин – имах твърде много неща да свърша!"

Един от възможните източници на енергия на духа Джейсън Бекър е чувството за хумор – на 26 март в Сан Франциско ще се състои китарен фестивал, организран от колеги и приятели – ветеранът Джо Сатриани, Майкъл Фъркинс и други. Фестът се нарича Jason Beker’s Not Dead Yet по идея на самия музикант. Пак той съобщава в Туитър, че смята да издаде двоен албум с парчета, записвани, когато е бил на 14-15-16 години. На сайта си пък издава, че предстои публикуването на негова книга, в която ще се опита да разкаже какво означава "да си имаш работа с АЛС" и да обясни защо, по дяволите, още не е умрял. Споделя още, че се чувства по-добре, че е качил поне 15 килограма и си е възвърнал три мускула. Така че историята на Джейсън Бекър, неговото тяло и неговата музика продължава. Не знам за вас, но след нея аз се чувствам сякаш душата ми се е потопила в топла вана в баня с прозорец към планината и пие чай с глътка ром.

Още от Капитал