Хубави истории

В трилъра Carnaval.com Койна Русева в ролята на полицейски инспектор търси похитено дете; режисьор е Василена Радева ("Аскеер 2010" в категорията "Изгряваща звезда" за "Нордост"); премиерата е на 26 февруари в Младежкия театър "Николай Бинев".

Защо пишете театър?
Получи се естествено. За мен театърът беше удоволствие – бях любител актьор, режисьор и чак накрая автор, без намерение да се посвещавам на това. Нещата така се стекоха, че се превърнах в професионален драматург. Но продължавам да се чувствам любител, който се занимава с онова, което му е приятно. През 1995-а изпратих най-новите си пиеси "Дакота" и "Верига от думи" на два конкурса. Спечелиха. Оттогава започна да се променя и професионалният ми живот. Предложиха ми да пиша за телевизията и реших да оставя работата си в Департамента по образованието на каталонското автономно правителство и да опитам да живея от писане. Имах добри и лоши моменти, но и до днес се справям. "Методът Грьонхолм" се оказа големият ми пробив. Поставиха го в 50 страни (в София със заглавие "Шведска защита" в Малък градски театър; в Габрово като "Методът G" - бел. ред.): именно този текст ми обезпечава сегашното относително икономическо спокойствие.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Смятате ли театъра за нужен?
Той, както и всяка художествена измислица, служи за живеенето на алтернативни животи. Което е особено важно за човешкия вид. Сигурно сте чували за "огледалните неврони". Казват, че в мозъка се активират едни и същи зони както когато човек върши определено действие, така и когато го наблюдава. Да съпреживееш чувствата на персонажа служи да разбереш какво може да му е на другия, да вникнеш в радостта или страданието му, с две думи: да станеш по-добра личност. Затова художествената измислица е толкова необходима, затова ни е нужно да ни разказват приказки.

Какво обичате да пишете?
Каквото ми хрумне. Нямам план. Не пиша, за да оправям света. Защо събира марки колекционерът на марки? Защото му носи наслада, чувства се добре, докато го прави, почива си, никому не нанася вреда и прочее. Аз искам да се забавлявам и да забавлявам и за да го постигна, знам, че трябва да разкажа някоя хубава история. Ето това обичам да пиша хубави истории.

Знаем, че харесвате Дейвид Мамет и ви сравняват с Ясмина Реза, за вас кой е синоним за добър театър?
Повече Мамет, отколкото Реза. Той е по-смел. Мамет е действие. Реза е разсъждение – блестящо, но разсъждение. Обичам на сцената нещо да се случва, а с разсъжденията да се нагърби публиката. Не се опитвам да правя добра литература, а добър театър. Идеалният вариант е двете неща да се балансират, но това го оставям на Шекспир и двама-трима още. Аз играя в друга лига.



Има ли нещо чуто от критиците, в което да се разпознавате?
Чета всичко, което пишат, но го забравям моментално. Вярвам единствено в онова, което ми казват хората, които ме обичат: жена ми, колегите, някои преводачки...

Какво открихте за театъра и за себе си, докато правехте театър?
Веднъж отидох за две седмици сам в Бретан, в едно хотелче, за да открия себе си и нещо, за което да пиша. А-ха да успея, само дето това, което видях, беше толкова безинтересно, че друг път не повторих упражнението. Да откриваш себе си в писането е глупост, която те отвежда до неприятни места. Не пиша за това. Пиша, за да си печеля хляба. Може би тук се очакват по-поетични и възвишени съображения, но нямам такава, съжалявам. Пиша пиеси както майсторът на струнни инструменти сглобява китара. Целта е да постигне възможно най-добър звук, така че когато китарата попадне в ръцете на изпълнителя, той да може да изнесе с нея чудесен концерт. Когато пиша театър, намеренията ми са само театрални. Опитвам се да напиша възможно най-добрата пиеса, която ми е по силите.

Пиесите ви пътуват много, някакви впечатления от други страни?
Пътувам основно като придружител на "Методът Грьонхолм". Трябва да кажа, че нещото, което най ме изненада в този текст, е, че сработва еднакво навсякъде. Въпреки че духът, в който го интерпретират, е различен. На едни места, като Москва например (реж. Явор Гърдев в "Театъра на нациите" - бел. ред.), имат трагично виждане за случващото се, на други като Южна Америка тълкуването е откровено комично. Различно отношение към живота, предполагам... и различен климат. Другите си пиеси не съм гледал толкова. Всъщност един от дефицитите ми е, че не пътувам много. Благодарение на постъпленията от "Методът" ни хрумна за година да се изнесем в чужбина. Със семейството ми се спряхме на Ню Йорк. Не знам дали изборът беше лош, или просто ми липсва чувствителност, но нямам усещането, че научих нещо.

Досега сте правили полицейски трилър, игра на "човешки ресурси", комедия за произволността на най-важните решения в живота, фарс за тероризма... Какво друго ви се струва интересно за сцена?
Няма да е лошо да се заям малко с религиите, но още не ми е хрумвала хубава история в тази връзка... Сега се опитвам да напиша една пиеса, в която времето минава твърде бързо и действащите лица осъзнават това, но не могат да го забавят – в живота им нещата връхлитат като лавина и накрая всички умират. Познато, а?

Кога и как ви хрумна "Карнавал" (оригиналното заглавие на Carnaval.com)?
Харесвам жанровите истории и постоянно търся как да ги пренеса в театъра, където нещата стават по начин твърде различен от другите формати. Убеден съм, че на сцената най-важни са случката и персонажите, всички останали повествователни прийоми пречат. Не обичам пиесите, пълни с малки сценки, връщания във времето, прескачане... Намирам ги за вид измама – вършат чудесна работа в киното, но театралният зрител не иска това. Не можем да се състезаваме с филмовите ресурси. Безсмислено е да се хвърлиш в история с двайсет места на действието... да, Шекспир го е бивало в това, но тогава не е имало кино... С две думи, допадаше ми идеята да преведа с театралния инструментариум нещо толкова филмово като полицейския трилър... Сетих се за екзекуциите на заложници в Ирак, които се заснемаха и разпространяваха в интернет... те ме ориентираха как да разкажа едно отвличане и разследването около него в реално време и без промяна на мястото.

Защо залогът е дете, а главното действащо лице – жена?
Докато се подготвях за пиесата, питах приятелите си "какво е най-лошото, което може да ти се случи в живота". Повечето казаха: "Да ми умре дете." Когато настоях: "А нещо по-лошо?", някои отговориха: "Да го гледам как умира и да не мога да направя нищо." Тогава си рекох: щом това е най-страшното, което може да се случи на човек, пиесата ще е за него.

Как се възприе "Карнавал" в Испания?
Добре. По-топло в Мадрид, отколкото в Барселона, защото промених финала. В "Карнавал" правилата на жанра леко се нарушават именно в завършека, което подразни зрителите. Краят е от огромно значение в този тип история. В мадридската постановка се опитах да го туширам, но без да се отклонявам от първоначалната си идея. Ако четете интервюто, преди да сте гледали постановката, скачайте на следващия въпрос, защото сега ще разкрия част от развръзката. От самото начало моето виждане за края беше следното: ще станем свидетели на нещо ужасно, но никога няма да разберем кой го прави и защо. Злото съществува, има хора, способни да направят нещо подобно, и не е важно кои точно са те, важното е, че съществуват. Само че това беше абсолютно против самата конструкция на пиесата. Зрителят чака с нетърпение да узнае кой и защо е похитителят, а аз накрая му отнемах удовлетворението да научи. Затова малко пипнах финала, но без да изневерявам на себе си... И хората всъщност май и от това не останаха напълно доволни...

Ясно, че не вярвате в хепиенда. Но в какво вярвате, какво крепи живота?
Да те обичат. За това живеем. Каквото и да постигнеш в живота, няма смисъл, ако не те обичат.

Винаги ли побеждава злото?
Само в някои художествени измислици. В реалния живот злото не побеждава, защото накрая лошите винаги умират. Ширят се все едно са безсмъртни, но и те си отиват, както всички останали. В реалния живот доброто е безкрайно по-висше от злото. Идеята ни за света е изкривена от средствата за информация. Нима моето състрадание е нужно на всички? В една от първите ми пиеси имаше такъв персонаж. Четеше вестника и се чувстваше отвратително, защото страдаше от всичко прочетено и естествено едва оцеляваше... Очевидно на много хора им се случват много лоши неща и трябва да правим всичко възможно това да се промени. Но под постоянния обстрел с хиляди ужасяващи вести оставаме с впечатлението, че реалният свят е само това и че при тези измерения на злото няма начин каквото и да е да бъде променено. Не е вярно. В основата на света са хора, които живеят щастливо със семействата си и никому не причиняват неприятности. А малцината, които вредят, са сравнително лесни за обуздаване. Просто трябва да се постараем да го направим. Ако случайно ви се стори, че казаното дотук е в противоречие с "Карнавал", уверявам ви, не е.