100% Памук
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

100% Памук

100% Памук

Най-важните неща, които научихме от Орхан Памук по време на гостуването му в София

Бойко Пенчев
5343 прочитания

© Цветелина Белутова


Двата най-разчопляни български комплекса са, че никога не сме превземали Цариград и никога не сме имали Нобелов лауреат за литература. Орхан Памук сякаш притежава и двата наши сюблимни обекта на желанието. Може би затова при посещението му в София на 18 и 19 май залите бяха препълнени, а в аплодисментите и суетливия шум се носеше някаква спотаена въздишка. Дали е усетил тихата ни провинциална отчаяност не е ясно, но когато атакистите започнаха да палят молитвени килимчета пред софийската джамия, със сигурност е видял другото лице на българските комплекси.

Орхан Памук беше в България по покана на фондация "Елизабет Костова". На 18 май участва в разговор в аулата на Софийския университет, където на следващия ден беше удостоен с титлата доктор хонорис кауза. Вечерта на 19-и в "Червената къща" представи най-новата си книга на български, сборника с есета "Други цветове". Междувременно получи от министъра на културата наградата "Златен век", даде интервю за "Панорама" и изобщо се подложи на цяла серия от ритуали на публично уважение, без за миг да покаже сянка на отегчение или високомерие. Аз поне бях изненадан от пълното разминаване между вглъбения, интровертен, бавен стил на романите му и откритото, отривисто и наситено с жестикулации поведение на живия писател. От него се излъчваше обезоръжаваща спонтанност и топлота, която може и да е отработена, но облекчава общуването и сваля преградите.

Покрай ангажимента си да водя разговора с Орхан Памук в аулата имах възможност да го видя и извън светлината на прожекторите. Запомних най-вече това как периодично вади едно фотоапаратче и снима нещата и хората около себе, понякога и себе си заедно с нещата и хората. Може би го правеше, за да разчупи напрежението. Или пък за да напомня, включително на себе си, че не е само обект на внимание, но и субект, който също гледа. Предполагам, че да бъдеш часове наред фокус на интереса е изморително. Щракайки с апарата, той сякаш прехвърляше интереса към света наоколо. (Първото, което го видях да снима, беше "Яйцето", прочутият някога ресторант в подземието на Ректората).

Фондация "Елизабет Костова", която провежда различни обучителни семинари с младите български писатели, вероятно беше поканила Орхан Памук с тайната, но прозрачна мисъл той да научи на нещо и писателите, и публиката. Той, разбира се, не влезе нито за миг в назидателен тон, но като че ли наистина ни показа две важни неща. Първото е да не потъваме в бездънното балканско самоокайване и катастрофизъм. Въпросите, които му задаваха, все теглеха към травмите на историята и периферността, но отговорите му бяха центрирани върху позитивното. Да, периферия сме, но сме и пълноценни човешки същества, а литературата и изкуството е мястото да го покажем. Да, историята ни е изпълнена с кръв, но и със столетия съвместно съществуване, довело до близост във всекидневния живот и манталитета. И т.н. Казано с неговите думи: "Проклятието може да се превърне в дар." Попитан какво мисли за революциите в арабския свят през тази година, Памук отговори: "Наблюдавам това, което се нарича Арабска пролет, с такава радост, че почти сълзи се стичат от очите ми." Тези събития според него разбиват предразсъдъка, че арабските народи са обречени на патриархалност, подчинение и диктатури, че "не стават" за демокрация. Оптимизмът на Памук изглежда укоренен в една непоколебима, поне за външния поглед, вяра в достойнствата на добрата буржоазност, включваща ценности като свобода на избора и изразяването, приватност, личностна автономия. Върху които пък стъпва личната отговорност и оттам чувството за порядъчност. Всичко това ние сякаш приемаме априори за непостижимо и тънем в мрачното опиянение от усещането за изпадане и край.

Второто дискретно послание на Памук беше, че писателят е преди всичко писател, а не говорител на дадена общност или борец, посветил се на кауза. Литературата е частно занимание, което започва с нуждата от уединение, от откъсване от общността. Литературата е изпитване на възможността на Аз-а да се вживее в някой друг, да влезе в чужда кожа.

В Нобеловата си реч той дава над 20 отговора на въпроса защо пиша. В София добави още един: пиша, защото животът е кратък и защото искам да довърша книгите, които съм планирал и мечтал да напиша.

Каза, че вече не го питат "защо пишеш" с укорителна интонация - Нобеловата награда изглежда достатъчно основание за смислеността на заниманието с литература. За нас обаче въпросът продължава да стои. Медиите непрекъснато искат от писателя да докаже ползата от своите занимания със словото, като се обвърже с определена политическа, общностна кауза. Има силен натиск писателят да бъде изразител на някаква колективна идентичност или съдба – и много от съвременните български писатели се поддават на този натиск. Орхан Памук ни показа, че има начин да се избяга от задължаващата "ангажираност". Романът за него е възможност да се питаме за йерархията на ценностите в живота ни. Възможност да уловиш духа на един град или едно десетилетие, без да изпадаш в клишетата на екзотизма и катастрофизма. Автономията на Аз-а и автономията на литературата – в това вярва Орхан Памук, въпреки съзнанието за цялата проблематичност на тази вяра в днешно време.

Какво друго разбрахме? Че Орхан Памук наистина живее с носителката на "Букър" за 2006 г., изящната Киран Десаи, която беше с него в София. Че в библиотеката на баща му е имало български книги в превод на турски – Димитър Димов ("Тютюн") и Ст. Ц. Даскалов. Че новият роман, над който работи сега, ще бъде за пръв път с герой от простолюдието – продавач на боза...

Със сигурност останаха незададени много въпроси, но всеки може да потърси отговорите в книгите му.

Двата най-разчопляни български комплекса са, че никога не сме превземали Цариград и никога не сме имали Нобелов лауреат за литература. Орхан Памук сякаш притежава и двата наши сюблимни обекта на желанието. Може би затова при посещението му в София на 18 и 19 май залите бяха препълнени, а в аплодисментите и суетливия шум се носеше някаква спотаена въздишка. Дали е усетил тихата ни провинциална отчаяност не е ясно, но когато атакистите започнаха да палят молитвени килимчета пред софийската джамия, със сигурност е видял другото лице на българските комплекси.

Орхан Памук беше в България по покана на фондация "Елизабет Костова". На 18 май участва в разговор в аулата на Софийския университет, където на следващия ден беше удостоен с титлата доктор хонорис кауза. Вечерта на 19-и в "Червената къща" представи най-новата си книга на български, сборника с есета "Други цветове". Междувременно получи от министъра на културата наградата "Златен век", даде интервю за "Панорама" и изобщо се подложи на цяла серия от ритуали на публично уважение, без за миг да покаже сянка на отегчение или високомерие. Аз поне бях изненадан от пълното разминаване между вглъбения, интровертен, бавен стил на романите му и откритото, отривисто и наситено с жестикулации поведение на живия писател. От него се излъчваше обезоръжаваща спонтанност и топлота, която може и да е отработена, но облекчава общуването и сваля преградите.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    lot49 avatar :-|
    lot49

    100% Бойко, 100% боза....
    Бойко, авторът на литертурни бози си ти.

  • 2
    lot49 avatar :-|
    lot49

    До коментар [#1] от "BoboP77":

    Да не съм Бойко, да не съм Пенчев, ако не напиша нещо гениално.
    Като начало ми трябва грабващо начало, нещо настръхващо, даже разчоплящо. Сещам се за оная сцена от „Шифърът на Да Винчи”. Вземам камшика и прас! един шибой за това, че никога не сме превземали Истанбул. Не е достатъчно, плътта още се бунтува. Умът не се рее свободен като жетварска песен по залез слънце. Прас още една нагайка с шипове затова, че нямаме нито един Нобелов лауреат. Друго казва. Сега съзнанието е ведро и безтегловно, вижда света като през прозрачно стъкло в уханно на ранни билки юнско утро.
    Но светът не е същият, откакто има Елизабет Костова. Утрото – също, за историята да не говорим! Историята е дело на историците, а понякога те са психоаналитици, за Елизабет не знам. Тя има фондация, а това значи, че може да прави каквото си иска. Стига и другите от фондацията да го искат. А кои са те? Не са нито историци, нито психоаналитици, освен ако не изключим предсиния период на Филип, но той е друга тема, Господи. Или "За Бога!" както би се изразила Комисарката, братя, купувайте Памук, защото и тя е от Фондацията и се имат с Фил по тая и оная линия. О, Господи, Господинов, и той от фондацията, облагородява декадентския фройдизъм на Фил и религиозния консумаризъм на снаха Пръмова, с ямболски постмодерен пионерски плам, който е прям и загадъчен като картина на Жорж Папазов и благ като прясно набран памук от анадолска кадъна. Да не се откланяме от линията на Памука. Ей го къде е! Ще дойде като едното чудо от непревземаемия Константинопол с някой друг комплекс и ще ни зарадва с прозрачна мисъл и обезоражаваща спонтанност.
    И всичко ще започне като едно прераждане от Яйцето, откъдето ще се излюпи Леда Милева, заедно с другите лебеди на словото, които жадно ще поглъщат на фъндъци словото Памуково.
    Другото са подробности. Снимка, свят, прас една боза в почивката, прас една хонорис кауза, пак една боза, прас един "Златен век", щрак с апарата, прас едно интервю с Бойко (от Бойко да се не отървеш), прас една боза и проклятието се превръща в дар, подобно на яйцето и Леда. И Милева.
    Ибо живях, Господи, ибо писах

  • 3
    double.bubble avatar :-?
    Forgive me, if it was my fault

    До коментар [#2] от "BoboP77":

    Хайде, сега! Памук е добър писател. Бил той и турчин наистина. Има моменти, когато трябва да оставим границите да се размият от изначалния начин, по който виждаме хората. Памук не би се натрапил да говори за политика! На нас ни е интересно какво би казал, точно защото изхождаме от това, че е турчин и сигурно са го сдърпали да говори на такива теми, а той, естествено, не е могъл да се справи и е изтървал просто: "Проклятието може да се превърне в дар."...Какво да каже? Все пак от него са искали да говори, защото го смятат за турчин и в него се е пробудил турчинът! Опитал се е да се измъкне без да предава „турския фронт”, но и с премерено желание за конформизъм, от хода на разговора. Мисълта му ще има стойност за мен, ако поне успее за момент да се опита да опознае България през погледа на Световния човек и прочете три романа: „Под игото”, „Илинден” и „Хилендарският монах” и след това се върне пред предишните си предразсъдъци, които може би има за нас, и им се надсмее! Когато в него няма да има вече снизхождение и имперско самочувствие /ако ги е имало/, а успее да преоткрие един голям, колоритен, изпълнен с мечти и сила истински български свят, който има равно право да съществува, както- неговият турски. Според мен българските фондации трябва да се опитват да откриват литературата в посока „отвътре-навън”, тоест да спонсорират преводи на наши класици и съвременни писатели, разпостранението на произведенията им или авторски техни турнета в други страни. Много по-лесно е да дойде учителят, когато ученикът е готов, или книгата, когато читателят е готов за нея, така че чуждите автори ще намерят път към българскта си публика! По-важният въпрос е кога България ще намери своите читатели и почитатели!? Кога повече хора ще се запознаят с нея? И как ще стане това, ако ние не „изведем” и покажем литературата й, ако ние не искаме да отидем и да се „запознаем” с хората, които искат да разширят познанието си за света? Кога ще ни разпознават от това, което са прочели за нас? Защо не правим същите усилия, каквито правим да опознаем другите, за да могат другите да опознаят нас? Мисля си, че ако стихотворенията на Вазов се популизират в Турция, то Турция ще има не по-малка полза от България. Защото е много по-ценно да разбереш за злото, което си сторил и да го надмогнеш, ставайки по-добър човек, отколкото да градиш в себе си куха гордост, патриотарщина или да имаш мега планове за възвращащо се имперско влияние в културен и политически план.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK