С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Лица

3 2 юни 2011, 18:59, 5019 прочитания

100% Памук

Най-важните неща, които научихме от Орхан Памук по време на гостуването му в София

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Двата най-разчопляни български комплекса са, че никога не сме превземали Цариград и никога не сме имали Нобелов лауреат за литература. Орхан Памук сякаш притежава и двата наши сюблимни обекта на желанието. Може би затова при посещението му в София на 18 и 19 май залите бяха препълнени, а в аплодисментите и суетливия шум се носеше някаква спотаена въздишка. Дали е усетил тихата ни провинциална отчаяност не е ясно, но когато атакистите започнаха да палят молитвени килимчета пред софийската джамия, със сигурност е видял другото лице на българските комплекси.

Орхан Памук беше в България по покана на фондация "Елизабет Костова". На 18 май участва в разговор в аулата на Софийския университет, където на следващия ден беше удостоен с титлата доктор хонорис кауза. Вечерта на 19-и в "Червената къща" представи най-новата си книга на български, сборника с есета "Други цветове". Междувременно получи от министъра на културата наградата "Златен век", даде интервю за "Панорама" и изобщо се подложи на цяла серия от ритуали на публично уважение, без за миг да покаже сянка на отегчение или високомерие. Аз поне бях изненадан от пълното разминаване между вглъбения, интровертен, бавен стил на романите му и откритото, отривисто и наситено с жестикулации поведение на живия писател. От него се излъчваше обезоръжаваща спонтанност и топлота, която може и да е отработена, но облекчава общуването и сваля преградите.


Покрай ангажимента си да водя разговора с Орхан Памук в аулата имах възможност да го видя и извън светлината на прожекторите. Запомних най-вече това как периодично вади едно фотоапаратче и снима нещата и хората около себе, понякога и себе си заедно с нещата и хората. Може би го правеше, за да разчупи напрежението. Или пък за да напомня, включително на себе си, че не е само обект на внимание, но и субект, който също гледа. Предполагам, че да бъдеш часове наред фокус на интереса е изморително. Щракайки с апарата, той сякаш прехвърляше интереса към света наоколо. (Първото, което го видях да снима, беше "Яйцето", прочутият някога ресторант в подземието на Ректората).

Фондация "Елизабет Костова", която провежда различни обучителни семинари с младите български писатели, вероятно беше поканила Орхан Памук с тайната, но прозрачна мисъл той да научи на нещо и писателите, и публиката. Той, разбира се, не влезе нито за миг в назидателен тон, но като че ли наистина ни показа две важни неща. Първото е да не потъваме в бездънното балканско самоокайване и катастрофизъм. Въпросите, които му задаваха, все теглеха към травмите на историята и периферността, но отговорите му бяха центрирани върху позитивното. Да, периферия сме, но сме и пълноценни човешки същества, а литературата и изкуството е мястото да го покажем. Да, историята ни е изпълнена с кръв, но и със столетия съвместно съществуване, довело до близост във всекидневния живот и манталитета. И т.н. Казано с неговите думи: "Проклятието може да се превърне в дар." Попитан какво мисли за революциите в арабския свят през тази година, Памук отговори: "Наблюдавам това, което се нарича Арабска пролет, с такава радост, че почти сълзи се стичат от очите ми." Тези събития според него разбиват предразсъдъка, че арабските народи са обречени на патриархалност, подчинение и диктатури, че "не стават" за демокрация. Оптимизмът на Памук изглежда укоренен в една непоколебима, поне за външния поглед, вяра в достойнствата на добрата буржоазност, включваща ценности като свобода на избора и изразяването, приватност, личностна автономия. Върху които пък стъпва личната отговорност и оттам чувството за порядъчност. Всичко това ние сякаш приемаме априори за непостижимо и тънем в мрачното опиянение от усещането за изпадане и край.

Второто дискретно послание на Памук беше, че писателят е преди всичко писател, а не говорител на дадена общност или борец, посветил се на кауза. Литературата е частно занимание, което започва с нуждата от уединение, от откъсване от общността. Литературата е изпитване на възможността на Аз-а да се вживее в някой друг, да влезе в чужда кожа.



В Нобеловата си реч той дава над 20 отговора на въпроса защо пиша. В София добави още един: пиша, защото животът е кратък и защото искам да довърша книгите, които съм планирал и мечтал да напиша.

Каза, че вече не го питат "защо пишеш" с укорителна интонация - Нобеловата награда изглежда достатъчно основание за смислеността на заниманието с литература. За нас обаче въпросът продължава да стои. Медиите непрекъснато искат от писателя да докаже ползата от своите занимания със словото, като се обвърже с определена политическа, общностна кауза. Има силен натиск писателят да бъде изразител на някаква колективна идентичност или съдба – и много от съвременните български писатели се поддават на този натиск. Орхан Памук ни показа, че има начин да се избяга от задължаващата "ангажираност". Романът за него е възможност да се питаме за йерархията на ценностите в живота ни. Възможност да уловиш духа на един град или едно десетилетие, без да изпадаш в клишетата на екзотизма и катастрофизма. Автономията на Аз-а и автономията на литературата – в това вярва Орхан Памук, въпреки съзнанието за цялата проблематичност на тази вяра в днешно време.

Какво друго разбрахме? Че Орхан Памук наистина живее с носителката на "Букър" за 2006 г., изящната Киран Десаи, която беше с него в София. Че в библиотеката на баща му е имало български книги в превод на турски – Димитър Димов ("Тютюн") и Ст. Ц. Даскалов. Че новият роман, над който работи сега, ще бъде за пръв път с герой от простолюдието – продавач на боза...

Със сигурност останаха незададени много въпроси, но всеки може да потърси отговорите в книгите му.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Геновева Христова-Мъри 1 20 въпроса: Геновева Христова-Мъри

Съоснователка на Missia23, място, което събира хора от творческите индустрии и тех-специалисти от различни области

17 май 2019, 1169 прочитания

Работохолици до доказване на противното Работохолици до доказване на противното

Марк Грифитс, професор по поведенческо пристрастяване и директор на звено за изследване на хазарта в Nottingham Trent University

17 май 2019, 2054 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Рана: потвърден

За книгата на родения във Великобритания писател от индийски произход Рана Дасгупта "Токио: отменен" и паралелните светове на живота и литературата

Да летиш в облака

Стефан Бумов, съосновател и главен оперативен директор на HeleCloud

Къде удря търговската война между САЩ и Китай

Митата между Вашингтон и Пекин няма да доведат до големи директни икономически загуби, но увеличават световната несигурност

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

Кредитор продава рециклиращите машини на Пламен Стоянов-Дамбовеца

Оборудването е струвало около 10 млн. лв. при покупката му, а сега се предлага за около половината

Работохолици до доказване на противното

Марк Грифитс, професор по поведенческо пристрастяване и директор на звено за изследване на хазарта в Nottingham Trent University

Фотографът на печалния образ

Изложбата "Изгнания" на документиралия Пражката пролет Йозеф Куделка за пръв път напуска Париж, за да гостува в София