Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Рана: потвърден

За книгата на родения във Великобритания писател от индийски произход Рана Дасгупта "Токио: отменен" и паралелните светове на живота и литературата

4780 прочитания

© Манол Пейков


След премиерата на "Токио: отменен" в София седим на шумно място, но аз толкова се вълнувам, че почти не чувам света около себе си. Рана Дасгупта притежава рядката способност да говори с цели изречения и имам нужда да осмисля чутото, да го преживея поне още веднъж. Както винаги досега, при всичките ни срещи. Един приятел, фотографът Бабак Салари, родом от Иран, а в последните години разпилял живота си между Канада и България, ми подмята: "Знаеш ли, на персийски "рана" означава елегантен, представителен. Да, авторът на "Соло" и "Токио: отменен" е елегантен и представителен, но това далеч не го изразява, мисля си. Затова продължавам да се заигравам с етимологиите и по-късно, вече сама вкъщи, откривам в санскритския корен на името му онова допълнително парченце колорит, което ми липсва – стигам до синтеза на впечатлението си: санскритското "рана" пази родство с думата за царствен. Общуването ми с този човек е царствено в най-богатия смисъл на думата. То е пребиваване във великолепни палати на словото, разходка из преизобилни сараи на духа, връщане към корените на аристократизма и в същото време мистериозно пътешествие (както подсказва частицата "гупта" от висококастовата му брахминска фамилия).

При миналогодишното гостуване на Рана Дасгупта в България, когато писателят заедно с българския си издател Манол Пейков представи "Соло" в седем български града, току-що бях прочела "Токио: отменен" и се чувствах зашеметена от тази неочаквана и тъй навреме намерила ме книга. В нея хората преодоляват географски граници и физически закони, обхождат света в неговата тоталност и достигат до извора на най-чистите човешки преживявания. Дописването и потъването в романа благодарение на последвалите разговори и имейли с Рана, както и годината работа по превода в тясно сътрудничество с автора се превърнаха в плавен преход от "неговия" към "моя" роман. Или може би "нашия", защото, странно или не, намирам знаци на съдбата в цялото това преживяване, паралели между моя живот и неговия.

Рана Дасгупта е роден през 1971 г. – аз също (той в Кентърбъри, аз в Ботевград). Има четиригодишна дъщеря – аз също (неговата се казва Амалия, моята - Алиса). Всъщност първият ни разговор тръгва оттам – от семейството и децата, не от литературата. Спомням си искреното пламъче на радост и копнеж в погледа му, когато му разказвам как моите деца изкарват цяло лято при баба си на двора в малко градче в Южна България, тичат боси и ядат кайсии направо от дървото. "Дъщеря ми не може да тича боса в Делхи", споделя малко тъжно той. "Доведи я в Свиленград", казвам. Мегаполисът и какво ни причинява той през ХХІ век е тема, която явно вълнува Рана Дасгупта някак изначално, не само в творчески и философски аспект, но и на битийно ниво, в най-общочовешки план. Може би защото като син на емигрант (баща му напуска Индия на 23-годишна възраст и се жени за англичанка) той се е заселил в празното пространство между световете – откъснат от родното, но не докрай приет в чуждото. Макар че, от друга страна, Рана не е стандартният емигрант второ поколение, животът му не се развива по обичайната емигрантска схема, а завърта един пълен цикъл. Въпреки перспективната си - от гледна точка на материално благополучие - кариера в голяма рекламна агенция, той не се оставя на инерцията на неудовлетворителния, но уютен поради привичността си живот, и сменя не само попрището, като превръща интимния акт на писането в своя професия, но се мести и в чисто физически смисъл - връща се в родния град на баща си, Делхи. Дали е преоткриване на корените, или е вслушване в гласа на любовта не знам, но Рана избира да живее в града на своята любима и детето му да расте сред "плодородната земя, където тази книга ("Токио: отменен") неочаквано пусна корени". Самият Рана не намира особена символика в личната си история и не я смята за чак толкова впечатляваща и колоритна. За мен обаче е много важно съзвучието между живота и книгите му, трептящо дълбоко под повърхността. Нима не е силна и запомняща се метафора онзи негов ярък детски спомен: баща му лежи във ваната в английския им апартамент и слуша традиционна индийска музика, а от очите му се ронят сълзи. Не е ли това опит на един възрастен вече човек, напуснал родината си с ясното съзнание, че децата му няма да растат като индийци, да побере цялата своя необятна Индия в отшумяващата мелодия от миналото. По същия повод на една дискусия, посветена на романите за България, писани от чужденци, Рана сподели гледната си точка към емиграцията и писането за родината и думите му казват много: "Емигрантът се чувства чужденец в страната, където е избрал да живее, и копнее по изгубения си дом, но в същото време при всяко завръщане в родината се убеждава, че дом няма." Може и да е съвпадение, но и тук намирам паралел между нашите два живота, на Рана и моя – с подобна дълбочина и интензивност на преживяванията пулсират разказите на собствения ми брат, преведени на езика на пантомимата и споделени в моноспектакъла "Монолог с куфар", който звучи еднакво разбираемо и затрогващо за зрителите в Ню Йорк, Йоханесбург и Кърджали.

Цялото това натрупване, пътуване между световете и едновременно с това глобализиране изкристализира в един подход към писането, който споделям, но досега не бях намерила повод или сили да артикулирам: "Много хора вярват, че трябва да се пише само за това, което познаваш. Лично аз предпочитам да пиша за това, което не познавам", казва Рана.

Звучи сепващо, нелогично. Нима е възможно да пишеш за нещо, което не познаваш? Но всъщност то означава не друго, а да проявиш дързостта да започнеш начисто, да си позволиш да бъдеш любопитен като дете и да започнеш да твориш свят от нулата. В житейски план точно това прави емигрантът. В професионален - така е подходил Рана и в "Токио: отменен", където познатото е трансформирано до неузнаваемост и интерпретирано в неочаквани посоки, и в "Соло" - книгата му за България, написана въпреки загрижените предупреждения: "Не ходи там, няма да намериш нищо интересно." Когато пишем, казва Рана - и превеждаме, добавям аз - само за това, което познаваме, губим усещането за мащаб, размаха. Докато създаването на светове, които не познаваме, ни държи нащрек, защото крие неизменния риск от провал. И това състояние на страх и ужас от надвисналия провал разбужда сетивата ни, разпалва любопитството ни, подклажда у нас усещането, че балансираме по ръба. "Всеки нов проект трябва да ужасява, така се възстановява връзката между писането и смъртта."

Точно така подходих и аз към превода на "Токио: отменен". Докато четях книгата и нахвърлях бележки, си поставих за цел да опозная, доколкото е възможно, всяко от местата, където се развива действието. Романът е изграден по модела на "Кентърбърийски разкази" и "Декамерон" – група хора попадат в извънредна ситуация, принудени са да прекарат известно време заедно и за да запълнят времето – а може би за да придадат вещественост и смисъл на собственото си съществуване, си разказват истории. В случая историите са тринайсет и са разпилени в тринайсет различни точки на света, подробно описани и забележимо присъстващи. Но конкретността е само основата и за да може читателят с повече лекота да намери личния си път към посланията на автора, ми се стори важно всичко географско и конкретно да бъде изчистено до невидимост, да е безукорно като изказ, да не привлича вниманието. Така с огромно удоволствие започнах да пътувам виртуално из квартали на Токио, пазари в Лагос, летище "Кенеди" в Ню Йорк и потайностите на Варшава. И да скицирам - от нулата. Защото магията на тази книга е в това, че всичко в нея става щрих след щрих, с наслояване и отложено освобождаване. По време на процеса се чувстваш безнадеждно изгубен в превода (вероятно и в четенето), а като мине време, ти остава усещането за удовлетвореност и смислено вложени усилия.

И така, обратно при етимологията. Срещата с Рана Дасгупта е от царствен порядък. Добре дошли в царството на приказките.

*Авторката е преводач на дебютния роман на Рана Дасгупта "Токио: отменен", който току-що излезе на български (изд. "Жанет-45")


2 коментара
  • 1
    lot49 avatar :-|
    lot49

    Прекрасна статия. Поздравления за преводачката!
    Възхитен съм от стила ви!

  • 2
    habet_sibi avatar :-?
    Question Mark

    Соло е страхотен роман. Браво на Невена.

    Хубваво е, че и "Токио.." излиза :)


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK