Водна основа

Водна основа

Яна Папазова 30 години след като обиколи света на борда на "Тивия" заедно със своите родители

18080 прочитания

© Цветелина Белутова


777 – точно толкова са дните, за които едно българско семейство успява да обиколи света по море преди 30 години. На борда на яхтата "Тивия" са двама възрастни и 6-годишната Яна.

Най-важното в "първите седем" Яна Папазова попива на корабни лодки, благодарение на родителите си – мореплавателите Дончо Папазов и Юлия Гурковска-Джу. Пада няколко пъти зад борда, но никога не се разболява по време на плаване. Не вижда приятелите си в продължение на две години, но се среща с хора от целия свят. Пропуска първите училищни дни, за да научи най-важното – колко многообразен и любопитен е животът. Дончо и Джу се запознават в Созопол през 1968 г. и откриват общата си страст към морето. Мечтаят за далечни морета и приключения, изследвания, експерименти. Вдъхновени от д-р Ален Бомбар, който прекосява Атлантическия океан с гумена лодка, без храна и вода, като се храни само с планктон и риби, те поставят начало на експедиции "Планктон". Научноизследователската програма има за цел да "наблюдава поведението на човека, поставен в крайно тежки условия; изпробването на хранителните качества на планктона и възможностите за оцеляване след корабокрушение". "Планктон" продължава 12 години и преминава през 5 етапа: престой с рибарска лодка в Бургаски залив; прекосяване на Черно море с корабна спасителна лодка с платно; прекосяване на Атлантическия океан и на Пасифика със спасителна лодка с платна, обиколка на света с яхтата "Тивия". Дончо и Джу са двойката, изкарала най–дълго време в света на борда на спасителна лодка (191 дни) и изминала най-много морски мили (14 000). Пътешествията са документирани в три книги: "С Джу през Атлантика", "С Джу през Пасифика" и "С Яна около света".

В последната главен герой е малката Яна с нейните ненавършени 6 години. Освен че семейството преминава най-трудните и опасни за плаване от ветроходи места в света, експериментът е придружен с изучаване на програмата за I клас при необичайни условия в световните океани. Трийсет години по-късно книгата "С Яна около света" се преиздава, а малкото момиче вече е жена със свое семейство. Работи от 11 клас в Киноцентъра, Българското сдружение за честни избори, а от 1993 г. е програмен координатор в Центъра за либерални стратегии, който всяка година издава мемориални лекции на покойната й майка Джу. Юлия Гурковска почина преди 10 години от рак на 56 годишна възраст.

Сега, когато държите тази книга 30 години по-късно, какво е усещането ви?

Аз харесвах много и предишното издание, но преиздаването ми се върти като идея в главата отдавна, търсихме само повод. Татко, който е цар на годишнините, изведнъж ми съобщи, че през 2011 стават 30 години, откакто сме се върнали. Бързо се организирахме да направим представяне точно на датата, която пък и съвпадна с десетте години, откакто мама ни напусна. Разбира се, не исках да правя нещо тъжно, точно обратното.

Мисля, че и сега книгата ще бъде любопитно да се прочете, макар вече да има много литература за пътешествия на пазара. Не вярвам на някой да не му е интересно и да не иска да прочете нещо от българи за плаване. Това всъщност е един много приятен и интересен разказ за семейство, плавало през 80-те години. Тогава ние станахме известни  просто защото времената бяха такива и никой в България не го правеше. А по света е пълно с такива семейства, които не само плават непрекъснато, но и раждат деца по яхтите, гледат кучета и котки, папагали. Просто решават, купуват си лодка и тръгват, няма нищо необичайно.

Какво най-ярко помните от пътешествието?

Трудно ми е да кажа кое точно са мои спомени и кое разкази, преплетени са. Имам си останали някакви мои неща. Ако нещо си спомням, това е скуката. Но кое дете няма да го хване съклетът? Измислях си игри. Сега това ми се вижда лесно, но не си представям как аз и 10-годишното ми дете – Виктор, изкарваме на една лодка 2 години.

Имах доста стройна програма – първи клас изкарах на яхтата, учех главно с мама и бях във ваканции, като спрем някъде. Най-яркият ми спомен и ужас, който изпивах, беше, когато и двамата хванеха книгите и започнеха да четат.

Бихте ли тръгнали на подобно пътуване сега вие с детето си?

Не съм тръгнала никъде, но едно знам – където и да тръгна, ще е с него. Човек би трябвало да планира толкова продължителни отсъствия с детето си. Не можеш да го оставиш някъде за две години и после да се чудиш къде е отишла връзката помежду ви. Ако едно дете може да изкара две години без родителите си, значи може и повече. Иначе идеята за подобно пътешествие с дете сега ми се струва нормална вероятно защото с мен така се случи. Мисля си, че голяма травма щяха да ми нанесат, ако ме бяха оставили в България. Да лишиш детето си от толкова много шарени работи по света, езици, емоции, е грехота.

Много хора не биха предприели подобен риск поради страх...

Не се страхуват само глупаците. Да се страхуваш е напълно нормално, важно е рискът, да бъде премерен, а моите родители не са поели такъв, че да застрашат живота ми. Това плаване е последното от експедициите "Планктон", от които те са натрупали голям опит с морета и мили зад гърба си. Самата подготовка за тръгването с мен им е отнела доста време. Искам да подчертая, че там не съм яла планктон, на яхтата не съм боледувала изобщо, можех да плувам много добре. Апендиксите ни бяха извадени предварително, така че и този риск беше пресметнат. Рискът да си оставиш детето според мен е много по-голям. И какво му казваш после – защо? От страх за теб? Това решение да вземат и мен всъщност отвори хоризонта на много хора – може би децата са започнали да си мечтаят да са на мое място и нашите разкази са ги накарали да направят нещо друго интересно, независимо дали е свързано с море, планина или пустиня...

Книгата започва с въпрос към майка ви: "Мамо, защо, когато сме в морето, искаме да стигнем до брега, а когато сме на бряг, бързаме да отплаваме в морето." Получихте ли вече отговор?

На този въпрос няма отговор. Винаги е така и така ще си остане. То е като да си сред бананите, които никога не си виждал преди, но точно тогава да ти се ядат български череши или ягоди. С всичко е така. Между другото имам такъв спомен – много исках да се прибера и ми беше мъчно за приятелите. Имах чувството, че изпускам нещо изключително интересно, което се случва на двора. Останало ми е чувството към морето, без което и досега не мога. Сега целта ми през цялата година е да попадна там. Преди стоях по три месеца, вече не мога толкова. Чувството дори само да съзерцаваш морето ми е много необходимо. Още си ходя в Созопол, макар от 2 години под въздействието на приятелите да прескачаме често до Гърция. Много хора се отказаха от Созопол, ние още стискаме зъби. На пътешествие подобно като нашите не съм ходила и не мисля, че искам. Ще разочаровам сигурно много хора.

Това ли е най-голямото приключение в живота ви?

Да. Може би самата аз съм такъв човек, че ме мързи да работя дълго върху нещо или нямам такава страст като родителите ми. Опитвала съм по-бързи неща – бънджи, парапланери, бордове. Смятам, че адреналинът е много важно нещо. Скачала съм няколко пъти с бънджи и като ми е криво, начумерено, чистият адреналин ме успокоява. Мисля, че всеки има нужда да изпитва страх от нещо и да го преодолява. Казват, че страхът на децата някак им се внедрява. Не съм сигурна в това. С моето дете сме много различни, баща му казва, че той не е страхлив, а предпазлив. Виктор е актьор, играе във "Вишнева градина". Първият път като видях колко много хора има в залата, си дадох сметка, че никога, никога не бих могла да изляза на тази сцена. Детето не само че излезе и не му мигна окото, но и много му хареса. Той пък няма никакво притеснение от изяви, търси ги и си ги намира. Ходи по кастинги, пише песни, пее ги, няма и следа от моите притеснения от публичност. Не обичам от малка да се показвам, криех се много, дори случайно ако ме разпознаеха по улицата и ме питаха "Яна, ти ли си", аз казвах – не.

Носехте ли тежест от това, че сте дете на известни родители, че има очаквания към вас?

Очакванията никога не са ме притеснявали, защото ги има, но никой не ми се обажда по телефона, за да ми държи сметка. Няма да се оплаквам, но това е като с всичко – понякога е приятно, понякога ти пречи, зависи от ситуацията. В училище ми пречеше, но ми помогна да завърша, защото много бягах от часове. Умът ми дойде в 11 клас. Родителите ми никога не са ми давали наставления. Единственото нещо, което ме караха да правя, е да уча. Училището беше най-големият ни раздор – завърших мъчително, не успях да науча английски перфектно, както мама искаше, и като приключих с училище, отказах да започна да уча веднага. Мама го прие с мъка. Имах бурно детство. Спомням си обаче, че когато веднъж, като бях избягала от нас за около седмица, се обаждах сутрин и вечер на баба ми да й кажа, че съм добре, жива и здрава. В книгата задавате много въпроси. Към какво сте запазили любопитството си сега, кое ви е интересно?

Да, още задавам въпроси. Мъча се да науча на това и Виктор. Човек, ако не знае нещо, трябва да пита. Няма никаква полза да стоиш, да кимаш и да се правиш, че знаеш нещо, защото просто го изпускаш. Любопитството е много важно. Сега чета доста, ровя се в интернет. Имам си разни спомени, чета за Бора-Бора, Нова Гвинея и мислено си казвам – била съм там.

Какво е усещането ви към България, след пътуванията ви по света?

Лично аз се чувствам по-добре тук, в България. Била съм много пъти в чужбина и може да е смешно, но наистина ме хваща носталгия. Хората ме питат защо. Според мен е въпрос на характер. Аз живея в центъра на един град, който има много кусури, но си го харесвам. Всичките ми приятели са тук, имам прекрасна работа, детето ми е добре. Не съм сигурна, че с уменията, които имам, ще съм по-добре някъде на Запад. Може би ще ми е по-лесно, но пък на мен не ми е толкова трудно тук и съм свикнала с битовата неорганизираност. Със сигурност не бих участвала в лотария за зелена карта.

Във ваши предишни интервюта често споменавата думата свобода. Смятате ли, че сте изградили чувството си към нея благодарение на родителите си и на това пътешествие? Как я пазите сега?

Свободата е състояние, но за мен тя е много свързана с морето. На морето аз се чувствам най-лека. Може би има някакви неща, в които не съм свободна, колкото ми се иска, и мама и татко са били по-големи непукисти от мен. Може би времената се промениха и всички сме си свободни, нямаме нужда да се борим. Но може би и свободата е свързана с нещо, което правиш добре – когато го умееш, то ти носи истинска радост. Личната свобода никой не ми я застрашава и не ми се е налагало да направя сериозен компромис. Когато бях малка, се опитвах да я защитавам по всякакъв начин. Спомням си например един час по руски език, в който учителката каза, че ние трябва да знаем руски, защото руски се говори по цял свят. Тогава станах и казах – това изобщо не е вярно, този език никъде не съм го чувала. По онова време трудността е била за родителите ми, които все пак са си извоювали свободата да пътуват без никакъв компромис. Това ми е най-голямата възхита към тях – двама души, които са си стояли по плажовете на Созопол, запознават се и започват да си мечтаят. Мечти, за които са давали всичко от себе си години и са ги осъществили. Говорили са си за Таити, за какви ли не други екзотични места и са отишли.

Те се разделят по-късно. Тази мечта ли е съхранила връзката им през годините?

Предполагам, че мечтата ги е събирала, да. Когато нашите се разведоха, беше голяма драма – хората ги спираха по улиците и питаха – как може, хайде, ние не живеем добре, но във вас ни беше надеждата, на вас разчитахме! Това са просто човешки отношения, може би са били прекалено интензивни. Дончо и Джу имат пет експедиции заедно и няколко години, през които те са били непрекъснато един до друг – представете си какво е да си в спасителната лодка метър на метър месеци. Може човек да е в много добри отношения с някого, но да не станат екипаж. Не с всеки човек можеш да отидеш на море, трябва да се познавате много добре и да си вярвате. Малко като алпинизма е.

А вашите мечти какви са?

Във всеки случай не са толкова езотични. По-съвременни и обиковени. Но аз си живея много щастливо, не ме мъчат никакви неща. Искам да се чувствам добре и някак си успявам.

Ако перифразираме въпроса кои три неща ще вземете с вас на пустинен остров, какво ще вземете вие за пътешествие по вода?

Банално и не от първа необходимост – книжка, разбира се. На море не отивам без бански, боди борд, шнорхел и плавници.

777 – точно толкова са дните, за които едно българско семейство успява да обиколи света по море преди 30 години. На борда на яхтата "Тивия" са двама възрастни и 6-годишната Яна.

Най-важното в "първите седем" Яна Папазова попива на корабни лодки, благодарение на родителите си – мореплавателите Дончо Папазов и Юлия Гурковска-Джу. Пада няколко пъти зад борда, но никога не се разболява по време на плаване. Не вижда приятелите си в продължение на две години, но се среща с хора от целия свят. Пропуска първите училищни дни, за да научи най-важното – колко многообразен и любопитен е животът.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
mb-3
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


12 коментара
  • 1
    interrobang avatar :-P
    Питанка

    Мдааа... Без храна и вода. Само планктон.

    Аз бях очевидка, когато на лодката товареха луканка в промишлени количества на "Тивия". Това ще да е като "настъпен плактон" или "салата расла на кокал.

  • 2
    ayay avatar :-|
    Шшшт

    Много хубаво интервю.

    "Но може би и свободата е свързана с нещо, което правиш добре – когато го умееш, то ти носи истинска радост."

    "Това ми е най-голямата възхита към тях – двама души, които са си стояли по плажовете на Созопол, запознават се и започват да си мечтаят."

  • 3
    a.nice avatar :-|
    hope

    На тази лодчица да си качиш детето е чиста лудост, поне за мен. Какви средиземномораки бури съм виждала, а океанските не мога и да си ги представя.

  • 4
    zumz avatar :-|
    zumz

    Хайде бе, Юлия Гурковска Джу!? Нещо по-интересно не успяхте ли да измислите. И пак тези опитчета за преиначаване на историята. Юлия и Дончо ПАПАЗОВИ - това са имената на родителите по време на описваните събития. Лека й пръст, доблестна жена.

  • 5
    opa avatar :-|
    Evelina Kourteva

    пътуването е било дотирано от държавата, с внимателно планиране и с помощта на БМФ са се хранили, помагано им е и не са преживявали катаклизми и бури, ядене на планктон и други. не са бързали за рекорди или нещо подобно, за да се изложат на някакъвм риск, било е едно прекрасно приключение, пожелавам го на всяко дете или възрастен

  • 6
    aceton avatar :-?
    асен георгиев

    дончо н есе ли оказа доносник? Ако бъркам, моля за извинение.

  • 8
    bezimenen avatar :-|
    Безименен

    страшен кураж

  • 9
    hristo_gg avatar :-|
    Hristo Gospodinov

    [quote#1:"Блага"]Мдааа... Без храна и вода. Само планктон.

    Аз бях очевидка, когато на лодката товареха луканка в промишлени количества на "Тивия". Това ще да е като "настъпен плактон" или "салата расла на кокал.[/quote]

    Това показва единствено желанието ви за хулене преди дори да сте прочели интервюто...
    Жалко е... Не виждам какво негативно успявате да намерите в историята на това семейство, пък били те и дотирани от държавата.

  • 10
    chicho_mancho avatar :-P
    chicho_mancho

    Моите уважения към Дончо и семейството му.
    На хейтърите дето се натискат да заливат с лайна и помия всичко и всички искам да припомня една истина изказана от един от героите на Хайтов в "Диви разкази" - "За разбойник са иска дупе, ама не тричаво като моето и твоето".
    Сега като няма комунизъм що не вземат те да обиколят света с гумена лодка "пълна с луканки".


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал