Жалби до Господ
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Жалби до Господ

Жалби до Господ

Разговор с израелския писател Етгар Керет

Нева Мичева
9331 прочитания

© Бабак Салари


След осем години литературно затишие, през което получи Camera d’Or за филма си "Медуза" в Кан, преподавателско място в университета "Бен Гурион" и ред международни отличия (от кавалерско звание във Франция до награда на Централната градска библиотека в Петербург), през 2010 г. израелският писател Етгар Керет (1967) публикува петата си книга с кратка проза. "Изведнъж на вратата се чука" по собствените му думи е "най-трудното и най-доброто", което е писал до момента, и за няколко месеца оглави годишната класация на бестселърите в страната, като стана най-популярният сборник с разкази в Израел за всички времена. През септември 2010 г. Керет за първи път беше издаден и на български, 29-ия език, на който го превеждат - "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог" ("Жанет 45") включи първия и третия от сборниците му – и направи кратко турне из България. За септември 2011 г. са предвидени втората му книга на български, "Момичето на хладилника", и второто му гостуване у нас (на 13 и 14).

Що за Бог мислите, че е създал вас лично?

Не съм кой знае какъв познавач на Библията, но фразата "И Бог създаде човека по Своя образ" е заседнала в съзнанието ми... Човек понякога се опитва да направи торта "Павлова" и става мазало, но не защото това е възнамерявал, а защото толкова е могъл. Щом ние сме се получили каквито сме, значи Господ е бил много оптимистичен, наивен и амбициозен... и ако сме несъвършени и по негов образ, значи и той е несъвършен. Ще кажа нещо, което ще прозвучи мегаломански: много пъти работата на писателя или на артиста се сравнява с тази на Бог – твориш с думи... Мисля, че вътрешно присъщо на този процес е резултатът да не е съвсем онзи, който си искал. Когато пишеш, някак винаги се проваляш: понякога провалът е славен, а понякога – жалък. Важи и за Господ. През цялата Библия Той е ядосан и разочарован от хората – а нима някой ще е ядосан и разочарован, ако е станало, както си е представял? Дал ни е свободния избор и ни е посъветвал да избираме правилно. Щом не избираме правилно, значи нещо в софтуера ни е сбъркано. Това всъщност прави Бог по-интересен за мен: ако беше всесилен и всемогъщ, щеше да е скучен. А несъвършенството предполага уникалност: ще ми се да вярвам, че ме е създал не съвършен, а уникален Бог.

Казвате, че между Керет писателя и Керет в ежедневието има съществени разлики, че първият прави немислимите за втория неща. С кои три от собствените ви разкази бихте дефинирали всяка от тези свои личности?

Като писател съм "Тръби" – това е първата история, която написах, и в течение на която осъзнах, че общуването с мен самия и с околните зависи от мен, както и че моите "тръби" са разказите (главният герой, решен да изчезне от този свят, изработва дълга тръба, по която пропълзява в рая – бел. ред.). "Игра на гама" също има отношение към това, как и защо пиша: да пишеш разкази е като да пишеш жалби до Господ... Нали се сещате, като оплакванията до общината: "Няма места за паркиране на моята улица! Градинката не е почистена..." Когато пишеш за човешкия жребий, имаш някакъв неясен адресат и макар и да го кориш, му съчувстваш. Третата история е "Камбала" (публикувана на български през 2009-а в сп. НЕЯ – бел. ред.) – за двама приятели, които разговарят в ресторанта: единият си поръчва "говорещата риба" от менюто и вместо да я изяде, чака тя наистина да заговори. Това отличава писателя – той винаги очаква рибите, стените, облаците да се разприказват; вместо да ползва нещата, на него му се иска да ги разговори.

А ако говорим за най-личните истории, които съм писал – със сигурност са повече от три, но ще кажа първите, които ми дойдат наум, не задължително най-добрите. "Тротоари" е за моя най-добър приятел, който загина по време на военната ни служба; в "Изтрещяванията на Нимрод", много биографичен, са описани всичките ми приятели; "Хими" е един от най-дългите, последният от предпоследния сборник, и е до голяма степен за баща ми. Ето триъгълника, който ме определя като личност: войник, приятел, син. Като под "войник" разбирам всичките си взаимодействия с външния свят.

Пабло Неруда казва в едно стихотворение: "Между устните и гласа нещо умира", какво ви се струва, че се губи по пътя между вашето въображение и вашите книги? И смятате ли, че нещо в преводите ви пропада при прехода от иврит към друг език?

За мен самото писане е постоянен превод, посредничество. Не е като историята да се ражда готова в главата ти и ти да я изписваш на листа – тя е неясна емоция, която се превежда в образи, които се превеждат в определена последователност, която се превежда в изречение. Казано иначе, историята е като пълна кофа, с която трябва да тичаш. Накрая остава каквото не се е разплискало по пътя... затова е добре да започваш с много. Ясно е, че с превода на чужд език тичането с кофата се удължава. Нищо чудно преводачът да е толкова добър, че да тича по-бързо от автора. Но главното тук е, че между автора и текста (дори не говоря за читателя сега) по принцип съществуват отношения на недоразбиране. Текстът не доразбира автора, той вечно е почти онова, което авторът иска да изрази. В основата, в природата на писането е фрустрацията. Важи и за превода. Склонни сме да мислим, че думите си съответстват в езиците, но не е съвсем така. Ако някой измисли програма, с която да се покаже графично как думата за едно и също нещо действа на иврит, на английски и на български, ще се получат три различни картини. Така че, когато пишеш кратки текстове, в които водещото са игрите с дву- или трисмислици и ритъмът, в мига, в който се стигне до превод, си донякъде обречен. Голям късмет е, че ползвам само английски и не мога да чета преводите си на други езици (смее се).

В един от разказите ви главният герой, хванал златна рибка, парадоксално е принуден да се отказва от онова, което му е най-важно, докато изразява трите си желания. Какво бихте си пожелали вие при възможност?

Разказът е за това, че желанията ни са абстрактни и в момента, в който ни накарат да пренесем копнежа си в конкретни искания, попадаме в клопка. Естествено е за желанията е да са неясни и есенцията на онези, които ни движат, които не остаряват и никога не се изразходват напълно, да е неуловима. Алчността и жаждата за власт може да са движещи, но са ограничаващи, ограничаващи са и другите изразени желания: от най-детинските любопитства и стремежи до сексуалното влечение или мегаломанските фантазии... Бидейки писател, голямото ми желание е да общувам – настрана наградите, рецензиите, почестите, за мен същественото винаги е било да грабна читателя и да го въвлека в четенето. Човек, като пише, му е едно такова наложително и ясно, че трябва да каже определени неща... и на мен ми е невъзможно да разбера как така онова, което вълнува мен, няма да вълнува и всички останали; как някой ще избере да не чете моите разкази. (Смее се.) Ето ви детинската ми страна.

В чудеса вярвате ли?

Ако дефинирате чудо като "събитие, което не може да бъде обяснено" – да. Самото ми раждане е чудо: роден съм в шестия месец, тежал съм 920 грама и съм бил толкова болнав, че лекарите са били сигурни, че ще умра. А съм оживял. Освен това всяка написана история е своего рода чудо – чувстваш се като фокусник, който прави трик пред публика, само дето и ти не знаеш как точно се получава; вадиш заек от цилиндър, без да си го слагал вътре...

В какво друго вярвате?

В приятелството, в човещината. Вярвам, че добрината съществува – понякога скрита под пластове страхове и тревоги, но съществува в нас. Вярвам още, че яденето на сладкиши е добро за човека.

Вашият редовен герой Узи съществува ли в реалния живот?

И още как, даже има фейсбук профил и можете да се "прибавите". Той е най-добрият ми приятел от тригодишна възраст. В такива дълги дружби има нещо, което вече не е въпрос на съзнателен избор, а на рефлекс. Част от чертите на характера ми нямаше да съществуват без него, както и обратното. Рядко има братя, които изкарват толкова време заедно, колкото ние с Узи – за 40 години да се събират няколко седмици, в които не сме се виждали, защото някой от двама ни е бил в чужбина. Живеем на 100 метра един от друг, обядваме заедно през ден...

Помните ли някоя сцена от филм или книга, която да ви е "грабвала и въвличала"?

От книга – по-скоро фраза: "Между тъгата и нищото, избирам тъгата", от "Дивите палми" на Фокнър. Тъгата, дори отчаянието е признак за неудовлетворени желания, а в това има енергия, която може да бъде преобразена. Но когато не чувстваш нищо – край на движението, нещата замръзват... Нали знаете как наричат състоянието на хората, лекувани с медикаменти за психиатрични проблеми? Comfortably numb, "удобно замаяни".

За филмите – кои от многото? "Проходът на Милър" на братя Коен и "Дванайсет маймуни" на Тери Гилиъм – не че са най-добрите, които съм гледал, но са ми лично важни. "Проходът на Милър" противопоставя рационалното на ирационалното, емоционалното, чувственото. Това е личната ми дихотомия – винаги ми е било трудно да интегрирам едното с другото. В разказите например идват от подсъзнателното, а аз къде по-успешно, къде по-безуспешно се опитвам да ги вкарам в съзнателни схеми. В "Дванайсет маймуни" единственият начин героят да бъде с жената, която обича, е да приеме, че е луд – едно от условията за любовта понякога е да посегнеш на индивидуалността си, да сложиш бариера на желанията си и това също е много моя тема. Има и още един, документален филм – "Да уловиш Фридманови" (Capturing the Friedmans), който много харесвам заради начина му да избегне обичайното третиране на педофилията и да събере куп противоречиви версии, да завърши без поука, без претенция за обективност. Не, аз не съм релативист – вярвам, че има обективно добро и обективно зло, но съм убеден, че те понякога идват заедно с толкова съмнения и двусмисленост, че се опитваме да ги скрием дори от себе си, защото се чувстваме застрашени; опитваме се да изкривим реалността според представите си.

Какво прави един текст добра литература?

За мен ключовият момент в едно произведение на което и да било изкуство, този, заради който то си струва, е истината. Трябва да има честност. Понякога истината я влага самият артист, а друг път, дори когато няма намерение да е честен, тя се вижда някъде зад гърба му. Да е честно и интересно, разбира се.

След осем години литературно затишие, през което получи Camera d’Or за филма си "Медуза" в Кан, преподавателско място в университета "Бен Гурион" и ред международни отличия (от кавалерско звание във Франция до награда на Централната градска библиотека в Петербург), през 2010 г. израелският писател Етгар Керет (1967) публикува петата си книга с кратка проза. "Изведнъж на вратата се чука" по собствените му думи е "най-трудното и най-доброто", което е писал до момента, и за няколко месеца оглави годишната класация на бестселърите в страната, като стана най-популярният сборник с разкази в Израел за всички времена. През септември 2010 г. Керет за първи път беше издаден и на български, 29-ия език, на който го превеждат - "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог" ("Жанет 45") включи първия и третия от сборниците му – и направи кратко турне из България. За септември 2011 г. са предвидени втората му книга на български, "Момичето на хладилника", и второто му гостуване у нас (на 13 и 14).


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

18 коментара
  • 3
    jamaisvu avatar :-|
    jamaisvu

    Само човек, който не е чел нищо от Е. Керет може да го коментира по този начин. За мен евреите като цяло са отвратително племе, но пред него свалям шапка и се радвам за хубавото интервю за българска медия- браво!

  • 4
    xon2003 avatar :-P
    Starsky

    ха-ха, явно някои хора смятат, че тоз човек не прилича на евреин нито грам?! Направо няма нищо общо. Много интересно!

  • 6
    ayay avatar :-|
    Шшшт

    Керет е умен, хубав и пише талантливо. За някои това е шанс да си разширят хоризонтите, за други - пореден повод за изтрещяване.

  • 9
    jamaisvu avatar :-|
    jamaisvu

    До коментар [#8] от "Starsky":

    До колкото вече може да се следи свободно всеки какви мнения е оставил може сам да прецениш, че не съм платен форумец- по-често критикувам капитал и защитавам загубени каузи, от колкото да пиша хиляди мнения с мокрия сън някой да ме забележи и да ми пише плюсче. В по общ план мога със съжаление да ти кажа впечатлението ми, че с всеки ден българите ставаме все по-глуповати, консервативни и злобни- в случая какво значение има евреин ли е? С или без български читатели, Етгар Керет си остава голям писател( преведен минимум в 28 други страни), негов филм печели в Кан- дори да си бърка в носа по време на интервюто и да говори за извънземни, то пак ще е по-смислено от интервю с девет десети от българската интелигенция.

  • 10
    vandim avatar :-|
    vandim

    За мен е малко глупаво да съдиш за един писател по интервютата, които дава, както и дадаваш подобни крайни мнения. Да съдиш за един човек по неговата национална принадлежност е още по-глупаво. Starsky, помисли си какъв е имиджът на българите извън България и си представи как някой като види интервю на някой българин процедира като теб. Какво би написал?

    Малко се отплеснах.

    Едно любимо парче от Едгар Керет.

    Пристъп на астма

    Kогато получиш пристъп на астма, не можеш да дишаш. Koгато не можеш да дишаш, едвам говориш.Изречението ти трае колкото въздухът в дробовете. А той не е много. Някъде от три до шест думи. Осъзнаваш колко всъщност струва една дума.Пресяваш онези, които ти хрумнат. Избираш най-важните. Дори те ти излизат скъпо.Не е като при здравите хора, които изхвърлят навън всички думи, дето чакат в главите им, както ти изхвърляш боклука.Когато някой получи пристъп и каже: “обичам те” или “страшно те обичам” има разлика.Една дума разлика. А една дума е много, защото тя би могла да е „спри” или „инхалатор” или дори „ линейка”.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK