Креативни заедно

Креативни заедно

София Буркхарди и Пламен Бончев представят съвместния си проект Alone Together на фотофестивала "Манхайм_ Лудвигсхафен _Хайделберг"

2794 прочитания

Със София и Пламен се срещнах това лято на един рожден ден, събрал приятели и роднини в Рьон, място в дълбоката немска провинция, където тишината може да се реже с нож. Всички гости бяхме настанени в хижа, само едно семейство с момченце си беше разпънало палатка на поляната. "Те са артисти от Берлин", обясни ми простичко рожденичката. Оттогава София и Пламен извикват у мен едно усещане, което не знам как по-точно да опиша. Мога да кажа, че са обикновени хора, които вършат необикновени неща. Но ще е вярно и тъкмо обратното – че са необикновени хора, които вършат обикновени неща.

София, 30, е израснала в Непал в семейството на датчанка и американец и умее така внимателно да намества погледа върху събеседника си, че веднага забелязваш цвета на очите й. Виолетовосини с парченца черен шоколад. Вътре в нея сякаш е скръстил удобно крачка малък Буда. "Докато живеехме в Непал, се чувствах като непалските деца, макар че изглеждах много различно. Когато се върнахме в Дания, изглеждах като всички други, но отвътре бях съвсем друга. Това ме научи на много." Миналата година София завършва Кралската датска академия на изкуствата, където работите й привличат вниманието на Солвей Хелвег Овесен, една от кураторките на фотофестивала "Манхайм_ Лудвигсхафен _Хайделберг".

Пламен, 31, е израснал в Бургас, а след гимназията веднага го приемат във франкфуртската арт академия към музея "Щедел", където се дипломира миналата година. В орбитата на Пламен кръжи симпатичен безпорядък от идеи, неподстригани мисли и забавни асоциации, поддържан в постоянно движение от спонтанния му оптимизъм. Със София са тандем в личен и артистичен план от 2006 г. и представянето сега на съвместния им проект Alone Together в Kunstverein в Лудвигсхафен е първият им голям дебют, свързан с големи професионални надежди. "Това ще е нашата Коледа, казва развълнувано Пламен. Все пак по този проект сме работили две години." Разговаряме точно преди откриването на четвъртото издание на фотофестивала (10 септември - 11 ноември), който се провежда веднъж на две години и тази година заедно с още 56 артисти в осем галерийни пространства ще търси отговор на въпроса как би изглеждал портретът на човечеството през 2011 г.

Какво ще покажете в Лудвигсхафен?

София: Проектът ни се казва "Сами заедно" и се състои от две части. Първата част са лентикуларни фотографии или портрети, които се променят, когато минеш покрай тях. Насложили сме осем различни фотографии една върху друга. Използваме техниката от картичките, на които обикновено се вижда как някой намига или си сваля ризата. В нашия случай се получи един анонимен образ, изграден от насложените портрети на осем души. Втората част от инсталацията представлява овална витринна маса с осем портрета на пространствата, в които същите тези хора работят пред компютъра у дома си. Интересува ни отношението на обикновените хора към виртуалната реалност. Как присъства тя в ежедневието им? Питахме се по какъв начин интернет е част от нас и как ни променя, как влияе на мисленето ни и на начина, по който общуваме помежду си.

Пламен: Лентикуларният портрет е направен в традицията на старите майстори. Вдъхновението ни дойде от Рембранд и начина, по който той използва светлината. Резултатът е една черна дупка, от която персонажите надничат на повърхността. Инсталацията ни се основава на принципа на дуалността, който присъства и в самото заглавие. "Заедно" от заглавието се отнася до лентикуларната фотография, която събира в едно портретите на отделните участници и ги представя заедно като един свръхчовек. "Сами" се отнася до частта, представяща средата, в която тези хора седят пред компютъра си. Снимките са направени така, сякаш хората работят на компютъра си, но всъщност отсъстват физически. Те са там са, но телата им ги няма. Това е важен аспект от начина, по който общуваме днес. В интернет човек споделя личното си пространство с безчет други хора, но физически седи сам, напълно абстрахиран от заобикалящата го среда.

Откъде дойде искрата за този проект? Предполагам, че е свързана с нещо във вашето ежедневие.

Пламен: Абсолютно. Основното за един човек на изкуството е да се вглежда в себе си и да си задава въпроси и след това да ги проектира върху обществото.
София: Ако трябва да съм точна, искрата дойде преди две години, когато направихме серия фотографии за една потенциална изложба. Вече имаше заложено заглавие: Me, Myself and the Others, което моментално ме наведе на мисълта за Facebook. По това време вече ползвах Facebook от година и половина и виждах как нещата там набират бясна скорост. Казах си: "Това е страхотно заглавие на проект за Facebook!" Започнахме да обикаляме домовете на наши приятели и да снимаме местата, където си държат компютъра, тези острови от мебели и вещи, които се образуват около лаптопа. Защото лаптопа можеш да го занесеш навсякъде – на масата в кухнята, на дивана, в тоалетната, на балкона, навсякъде, където си ти. И когато ни поканиха на фотофестивала "Манхайм_Лудвигсхафен_Хайделберг", решихме да продължим и направихме този лентикуларен портрет. Пламен: На практика разширихме контекста, върху който вече работехме.

София: Занимават ни всички съвременни медии и начинът, по който ги използваме като средство за общуване: стационарният телефон, мобилният телефон, Twitter, Youtube, всичко.

Проектът е вече зад гърба ви. Появиха ли се междувременно нови въпроси? Открихте ли някакви отговори?

Пламен: Донякъде. Един въпрос води до друг въпрос, изникват частични отговори. Ще кажа, че интернет определено променя представата ни за разстоянията.
София: Така ли мислиш? Аз мисля, че ги изличава. Пламен: Не мисля, че интернет може толкова лесно да изличи разстоянията. Но те поставя в ситуация, в която си постоянно на разположение на другите. Друг от проблемите, които виждам аз, е, че децата, родени с интернет, така наречените digital natives, предпочитат виртуалната пред класическата комуникация лице в лице. София: Това, че сме автори на този проект, не ни прави специалисти по темата. Направихме много проучвания, прочетохме немалко книги, но не мисля, че сме в състояние да даваме отговори. За себе си разбрах, че е важно да осъзнаваме как използваме тези медии, но и как да се предпазваме от тях. Смятам, че digital natives ще са първите, които ще знаят как да си служат правилно с новите технологии. Може би те ще си слагат аларми на компютъра, които след два часа сърфиране ще сигнализират, че е време за почивка. Със сигурност ще говорят много по тези теми в училище. Всяко хлапе днес има смарт телефон или някаква друга електронна каишка, която го свързва с общността. Digital natives няма да са така прехласнати по технологиите и ще задават много въпроси.

Пламен: Важно е и да не забравяме значението на предходните медии. Какво е да седнеш и да прочетеш една книга например. Интерфейсът на интернет е много абстрактен. С него губиш способността да се концентрираш, да се заровиш изцяло в една тема и да останеш там, докато не я изчерпиш до края. Вместо това скачаш от линк на линк. Същото е и с превключването на телевизионните канали: кадри от престрелки в Газа се сменят с кадри от абитуриентски бал се сменят с кадри от футболно първенство и т.н. Това прескачане от тема на тема изравнява всички теми и не ти дава възможност да се ангажираш задълбочено с която и да било от тях, държи те на повърхността.

Как всеки от вас участва в този проект? Как си разпределяте ролите помежду си?

Пламен: От дълго време аз играя ролята на секретар, пиша дълги мейли...

София: Ха-ха, тук трябва да кажа, че ние сме и семейство. Имаме син. Аз ходя всеки ден на работа. Вечерите са основният отрязък от деня, в който работим заедно. Пламен постави основите на този проект. Моят принос са интервютата, аз се срещах с хората. Но всъщност се стремим да правим всичко заедно. Пламен може да подготвя фотоапарата и да прави снимките, но аз гледам как пада светлината, как е застанал човекът. Постоянно си подаваме въпроси като на пинг-понг. Това ли търсим? Тук ли искаме да бъдем?

Имате ли интересна случка от работата по проекта?

София: Докато провеждахме интервютата, задавахме много прости въпроси. Не знаехме в какво се забъркваме и искахме да оставим нещата възможно най-отворени. И после, докато преслушвахме интервютата, установихме, че повечето хора казват: "О, никога не съм се замислял за това. Никога не съм си давал сметка, че това може да е проблем." Да кажем, че сутрин още със събуждането си отваря компютъра или че това е последното, което прави, преди да заспи. Много хора не се бяха замисляли, но някъде дълбоко в себе си живееха с усещането, че нещо не е наред. Това беше важно откритие за нас и потвърди усещанията ни.

Пламен: За мен истински интересната част беше изборът на хората. Трябваше да са възможно най-различни като произход, възраст и начин на ползване на компютъра. Участниците в проекта ни живеят в Германия, но са от целия свят - Щатите, Филипините, Австралия...

Как ги открихте?

Пламен: Сложихме обяви на няколко места и хората започнаха да ни се обаждат. Свързахме се с приятели, с приятели на приятели, с компютърни клубове за пенсионери, с институции, работещи с хора с компютърни зависимости. Един от участниците ни например е филипинец, който прави страхотни бродерии. Може да се каже, че е бродирач активист. Разказа ни, че в миналото това е било типично мъжко занимание. Има блог, в който поства работите си и така си намира ангажименти. (www.worksofhands.wordpress.com)

София: Същевременно общува със семейството си във Филипините през интернет. В Германия живее сам. Разказа ни как се среща онлайн с по-малката си сестра в една виртуална игра, The World of Warcraft, в която двамата обикалят различни местности и се сражават с врагове, и така прекарват времето си заедно. А помежду им стоят 5000 км.

След всички тези срещи и разговори променихте ли поведението си в интернет?

София: Аз си дадох сметка, че съм много пасивен потребител. Е, наскоро си направихме уебстраница (www.miniartist.org), така че сме допринесли с нещо.

Пламен: Аз винаги съм се опитвал да подхождам критично към интернет. Не че започнах да прекарвам по-малко време онлайн. Но не мисля, че имам проблем.

Какво означава за васкато артисти и родители да живеете и работите в Берлин, за който казват, че е най-жизненият европейски град в момента?

София: За нас е добре, че живеем в Берлин, защото повечето ни колеги от Франкфурт и Копенхаген, където сме учили с Пламен, са също там. Мисля си също, че Берлин е бил интересен преди десет години, сега е обект на истинско изнасилване. Пламен: Пълни се с юпита, комерсиализира се.
София: Харесва ми, че чувам от прозореца ни хората да говорят на какви ли не езици. Това ме кара да се чувствам като у дома си. Можеш да срещнеш хора от цял свят, дошли там в търсене на нещо си. Всички там сме тотално дезориентирани, но заедно.

Пламен: Никога не съм преживявал толкова динамична промяна в един град, както случващото се в Берлин през последните три години. Говоря не само за физиономиите на сградите, но и за лицата на хората, които срещам всеки ден в супера.

Как се виждате в бъдеще?

София: Като утвърдили се богати артисти. Пламен: Първо да си купим къща в Монте Карло и след това ще видим (смях).

София: Ще продължим да работим в областта на медиите. Бих искала да идем в Непал и да видим как новите технологии влияят на хората там, как се отразяват на идентичността им. В Непал например всичко се изработва на ръка.

Пламен, какво ти дава на теб София?

Пламен: Понякога се чувствам като див кон (смях). И София е човекът, който ми държи юздата. Укротява ме, връща ме в реалността.

София, а на теб – Пламен?

София: Пламен ми дава по-голяма самоувереност. Помага ми да говоря за неща, които в друг случай щяха само да ми се въртят в главата. Умее да бъде критичен. С него успявам да стигна по-надалеч с идеите си. И, разбира се, благодарение на фотографските му умения проектите ни се изработват на много високо професионално ниво. Умеем да говорим за идеите си. Пламен: И да ги превеждам на езика на образите. София: Той например си купува книга, която аз прочитам и след това му я разказвам.

София: Работата с Пламен ме освобождава от вътрешния рефлекс да планирам нещата. Взаимно се подкрепяме и затова проектите ни се случват, как няма да се случат! Той ми носи свобода, на която аз много се радвам. Понякога имаш нужда някой да ти я покаже.

Със София и Пламен се срещнах това лято на един рожден ден, събрал приятели и роднини в Рьон, място в дълбоката немска провинция, където тишината може да се реже с нож. Всички гости бяхме настанени в хижа, само едно семейство с момченце си беше разпънало палатка на поляната. "Те са артисти от Берлин", обясни ми простичко рожденичката. Оттогава София и Пламен извикват у мен едно усещане, което не знам как по-точно да опиша. Мога да кажа, че са обикновени хора, които вършат необикновени неща. Но ще е вярно и тъкмо обратното – че са необикновени хора, които вършат обикновени неща.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал