Нарисувай ми кон

Значи e детскo решение. Как го осъществихте?

Винаги съм искал да уча анимация, но трябваше да чакам. Първо завърших Средното художествено училище по приложни изкуства в София със специалност "Детски играчки". Това и до днес много ми помага. След това следвах дизайн на детската среда в НХА, но не забравях мечтата си. Кандидатствах година след година анимационна режисура във ВИТИЗ, обаче все ме късаха. Като в приказките - на третия път успях. Но ВИТИЗ се оказа разочарование за мен. Това беше бедният период след промените. Бързо осъзнах, че в България нямам особено големи шансове да се занимавам с авторско кино, и заминах за Германия. И в Берлин учих първо дизайн, докато не влязох в Академията за филми и телевизия "Конрад Волф" със специалност анимация. Там се дипломирах през 2007 г. Оттогава работя в Берлин като аниматор и режисьор.

Как протича днес работният ви ден, как конкретно аниматорстваш?

Работата на аниматора най-често е статична – на компютър или на просветка. Моят ден започва рано-рано в студиото. С колегите ми закусваме заедно и обсъждаме задачите за деня. Аз основно анимирам, но едновременно трябва да наблюдавам какво се случва във всички други области на продукцията. Обикновено си тръгвам в късните часове на вечерта. Ако имам късмет. (Смее се.) Случвало ми се е и да преспивам в студиото.

По принцип аниматорът рядко излиза от студиото си, но при продукцията на Rising Hope имаше и по-приключенски работни дни. Например, когато трябваше да записваме звуци с коне. В конюшнята всичко се оказа много по-сложно, отколкото си го представяхме. Трябваха ни звуци за нощна градска сцена. Можехме да записваме само денем, а наоколо имаше гнезда с чуруликащи птички. Трябваше непрекъснато да се местим и да правим много опити, за да ги избегнем. Мисля, че на коня не му хареса особено, въпреки че накрая ме остави да го пояздя малко. Това беше първият път, в който се качих на кон. Далеч не съм направил филма, защото съм страстен ездач. (Смее се.)

Как тогава се роди идеята за коня Rising Hope?

Случайно. Пътувах по магистрала във френската част на Алпите. Беше пролетно време и по някаква причина по същия маршрут имаше много ремаркета с коне. Направи ми впечатление, че всички коне гледат напред и най-вероятно не виждат нищо от това, което се случва около тях. Замислих се какво би се случило с коня, ако по погрешка бъде вкаран в ремаркето на обратно и как би му въздействало видяното. Още докато пътувахме, ми хрумна основният сюжет за филма. После с Вера Траянова, с която писахме сценария, развихме всички останали нива на историята.

Означава ли това, че всички аниматори са с постоянно широко отворени сетива за всичко, случващо се наоколо? Как ви промени професията?

Сигурно се заигравам на ум с ежедневните неща повече, отколкото ако нямах алибито на аниматор. Добрите идеи обикновено ми идват в свободното време, когато не съм под напрежение.

Надявам се, не си аранжирате свободното време целенасочено, за да ви идват повече идеи за филми?

Не, при мен се получава много по-трудно, когато търся идеите целенасочено.

И двата ви досегашни филма поставят чрез животни едни всъщност човешки проблеми и така успяват без нито една изречена дума да говорят общоразбираем, световен език. Случайност ли е това или пък някакъв опит да достигнете максимално широка публика?

С животни лесно се разказват алегории за хората - на принципа на басните. При моите филми не беше съзнателно планирано, просто идеите бяха за истории с животни. Нищо чудно следващите ми филми да са с хора, предмети или извънземни. (Смее се.) Животните не са ми фикс идея.

Резултатът досега обаче е една рекордно широка публика. Със същата сила, с която го харесват децата, са впечатлени и възрастните. Кой си представяте, че гледа филма, докато го правите?

Кърт Вонегът беше казал, че най-хармоничните произведения са тези, които са писани за един-единствен читател, а не за широката публика. Как се получава при мен, е трудно да обясня, понеже анимационните продукции траят страшно дълго и много неща се променят в хода на работа. Rising Hope например ми отне две години и половина. Наистина се опитвам да правя детски филми, но се стремя да ги правя така, че да бъдат интересни и за мен самия. Предполагам, затова се получават филми, които са интересни и за възрастни.

Досегашните ви филми използват различна аниматорска техника. Предпочитате ли традиционната пред компютърната анимация?

Още в България осъзнах, че най-голямо удоволствие ми носи класическата рисувана анимация. Но всяка техника носи своите плюсове и минуси. Опитвам се да избирам техниката на филма всеки път наново според сюжета. В първия ми филм имаше главно рисувана анимация, която при постпродукцията смесихме с компютърна, за да изглеждат фигурите като изрязани от хартия. Така филмът се получи хибрид. Rising Hope е компютърна 3D анимация, която като естетика е доста близка до рисуваната анимация. Използвахме т.нар. картуун рендъринг, който сами програмирахме в студиото, така че фигурите да имат контури, а сенките им да са по-близки до рисувана анимация. Тоест и този филм е хибрид между рисувана и 3D анимация.

Къде виждате анимацията в модерната киноиндустрия?

Филмовата индустрия се нуждае все по-често от анимация и специални ефекти, за да привлича публиката, така че пътищата на анимационното и игралното кино все повече ще се преплитат. Моят фокус не е върху специалните ефекти, така че се радвам, че анимационният филм, като такъв, продължава да се радва на широка публика. Напоследък се наблюдава подем в анимацията заради стереоскопичното развитие. Много по-лесно е да се направи стереоверсия на анимационен филм, отколкото на игрален, така че много от големите студиа инвестират отново в анимационни отдели.

Анимацията стана и много по-достъпна. Днес практически всеки би могъл да анимира, ако има необходимия софтуер. Как променя това бранша, продължава ли образованието да играе някаква роля?

Така е, всеки би могъл да прави анимация. Има много примери за автодидакти, които правят чудесни филми без кинообразование, но аз съм по-скоро традиционалист в това отношение. Образованието ми помага често при проблемите, с които се сблъсквам като аниматор и режисьор. Някой беше казал, че всеки има лист хартия и химикалка, но не всеки може да напише хубава история. Същото е и в киното.

Какви са тенденциите, родиха ли се вече нови жанрове?

Прави ми впечатление усъвършенстването на граничните жанрове между анимация и игрално кино. Отделно, с усъвършенстването на персоналните компютри, експериментирането с естетиката в анимационното кино стават все по-лесни. Появяват се нови техники, а всяка нова техника подлежи на смесване със старите, така че вариациите са безкрайни.

Демоде ли е класическата анимация?

Надявам се, никога няма да бъде. Но наистина в последните десетина години интересът към нея спада. За щастие на определени интервали има ривайвъли, често и доста добре направени. Това ми дава надежда.

Как виждате най-новото развитие на анимацията в България? От "Консервфилм" (1991) на Златин Радев насам повечето световно признати български аниматори работят в чужбина като вас.

Мисля, че от една страна, липсва развита индустрия за комерсиална анимация, а от друга, липсва държавна политика за по-широко подпомагане на авторския филм. Това са причините, които най-често карат аниматорите да емигрират. Поне за мен бяха тези. Но в България също има много хора, които се занимават с анимация на много високо ниво. Тенденциите са положителни. Доказателство е, че напоследък се създават нови свежи студиа, като например "Компот Колектив". В това отношение съм сигурен, че ще чуваме все повече за нова качествена българска анимация.