Господин Т.

Георги Тенев за това колко е трудно да бъдеш (не)сериозен

Георги Тенев, изглежда, е навсякъде, където се ценят солидната култура, креативността и дълбочината.

Завършил е Класическата гимназия, а в началото на деветдесетте, заедно със съучениците си Явор Гърдев и Никола Тороманов основава Triumviratus Art Group.

Прави филми, пише разкази, романи, пиеси, подема мащабни телевизионни кампании ("Голямото четене" и "Българските събития на XX век"), стои зад предавания като "Библиотеката" и "БунтАрт" по БНТ.

Последното разказва интересно за живота на тийнейджърите и техния според Тенев идеологически бунт, отприщен в алтернативни микрообщества и течения.

Най-новият му проект е документалният филм "Хубен рисува пари", посветен на едни бивши бунтари – художникът Хубен Черкелов и артистичния кръг XXL.

Имате нелеката творческа и публична съдба да отстоявате някаква културност в нашия свят – успявате ли?

Не мога да разбера защо винаги ми задават този въпрос под една или друга форма. Сякаш съм някакъв адвокат на културата, някакъв "културтрегер" – само защото съм се появил няколко пъти по телевизията като водещ на кампании, свързани с литература, с малко внимание към историята. Дори когато сам се опитвах да иронизирам този образ – като нарочно комбинирах костюма с кецове "Конвърс" – дори тогава това се възприемаше за хитро измислено "намигане".А какво искахте да покажете всъщност?

Че разговорът за изкуство е свободен разговор. Че през сюжетите на литературата обсъждаме свободно всички сюжети на живота. И можем да бъдем безотговорни, ако щете, защото такъв е смисълът на играта, на творчеството. То не е догма, не е скована идеология, напротив, имаш право на интерпретация, на грешка и съмнение... И въпреки че съм се опитвал да отмествам границите на приемливост, много често съм срещал непознати, особено по-възрастни хора, които са ми казвали как нашите кампании са едни от малкото в медиите, които са насочени към някаква "културна" или одухотворяваща цел.

Не ви ли радват подобни реакции?

Те може и да изглеждат приятни, и да те зарадват, особено когато си си дал труда, както направихме ние с колегите ми. Но повярвайте, че общият резултат за мен е едно голямо обезсърчение и объркване – понеже аз не съм културтрегер. Моята мечта и цел винаги е била да провокирам очертаните граници, а не да правя културен фронт срещу процесите на разпад и неграмотност. Очевидно обаче такъв фронт не се прави въобще, щом в мое лице някой вижда някакъв културен герой. По-скоро като писател и драматург, който експериментира със сюжети, с идеологии и с българския език, аз би трябвало да бъда обект на критика и да ме държат под око консервативните "културтрегери". Но консерватори в културата днес сякаш няма. Консервативна позиция в момента не съществува – много малко хора се престрашават да я заемат сериозно и отговорно, защото по инерция тя се свързва с традициите на комунизма и официозната култура.

Изкуството е нещо, за което трябва да те е срам, поне малко, ако си го направил искрено. Авторът е гол човек, тръгнал по улицата. А голият човек изпитва известно неудобство. Като писател и драматург не съм пример за подражание, защото вероятно минавам през крайности, през опити с неизвестен край. Не съм сигурен каква част от прозата ми става за четене без цензура. (Разказ на Георги Тенев публикуваме на стр. 29 - бел. ред.) Със сигурност някои от пиесите ми за сцена не са за малолетна публика. Без да искам, и предишният ми филм "Свещена светлина" премина една граница. Но такова е положението, той е заснет по един мой разказ, а като съм го писал, не съм мислил за реакцията. Изкуството не е точно култура.

Успяхте ли да опознаете поне малко днешните тийнеджъри? Повече "бунт" или повече "арт" са те?

Едно нещо открих със сигурност и то ме учуди – тийнейджърите днес са много по-идеологически оформени. Младежката съпротива на много от тях срещу нормите е не просто бунт на поколението, тя е тъкмо идеологическа. Има най-различни нюанси в отделните микрогрупи с техните микроидеологии. На моменти е, да не кажа, дори класова съпротива. Това е нещо съвсем чуждо в сравнение с опита, който имам. И започнах да се питам – защо е така? През 80-те години, когато аз бях тийнейджър, в тази страна властваше един оголен, циничен псевдосоциализъм, който поддържаше консенсус по една обща идеологическа версия за равенството, за обществената собственост и споделянето на благата. Затова беше трудно да се осъзнаеш, да се отрезвиш, да вникнеш в размерите на лъжата и да застанеш изявено срещу системата. Днес е точно обратното: няма дори и грим върху матрицата, изложена е на показ тази оголена и цинична форма на ранен, бърз, "спешен" капитализъм, в който се намираме. Няма и чувство на вътрешно неудобство от характера на пазарната ни икономика – тя признава, че е икономика от "периода на първоначално натрупване на капитала" и така сама си прощава всичко, което се налага да й бъде простено – мъглявия произход на парите, безогледното трупане на богатство, арогантността, престъпното взаимодействие на държавни служители и частни лица, парвенющината, корупцията. Всичко това не е скрито, то се случва пред очите на децата и младежите, вижда се ярко, явно и е казано по един или друг начин на глас. Всичко това активира струната на нетърпимост у днешните тийнейджъри. Поради младостта си, поради свежестта на сетивата си (и поради по-малкото семейни и социални отговорности) те са все още хора на бунта, а не хора на компромиса. И затова заемат ясна, тъкмо идеологическа позиция. Ако се задълбочите в техните микрообщества, ще видите цял спектър от движения, които търсят алтернативи на циничната перспектива, която им се предлага. За мен беше изненада да открия колко широко развитие имат някои маргинални култури, свързани с аскетично поведение, сякаш напук на този консуматорски подем у нас. Eто, че съществуват нови за България движения като "стрейтеджърите", които сами, без външна принуда, се отказват от алкохола, от цигарите, от други вещества. А става дума за младежи на 17 години. Съзнателно и аргументирано те стават дори вегетарианци, защото имат някаква идея за чистота, за отказ от посоката, в която ги влече голямата културна матрица.

В сравнение с тях, онези младежи от преди 20 години, за които мога да говоря, представители на сегмента от градската тийнейджърска култура, която аз познавам (от София, най-вече деца от езикови училища, елитни гимназии, типичното последно поколение бейбибумъри) – бунтът им, доколкото го имало, в онова време беше най-вече естетически, а не идеологически. Т.е., настояваш да носиш дълга коса, заради самата коса. Да слушаш чужда музика, заради самата музика. Да носиш дънки, заради самите дънки.

На какво бихте искали да ги научите?

Аз да науча тях?! Не съм добър пример за подражание. Естествено, че първият урок е за "порочните възрастни, които се опитват да учат непорочните млади", както баща ми обича да цитира своя любим Жоржи Амаду.

И какъв е ключът към "сърцата и умовете" им?

Не искам да намирам ключ. Не искам да влизам в сърцето или ума на някого. Защо ми е, след като младежите имат достатъчно собствена воля да ни покажат нещо от себе си, нещо истинско. Просто трябва да се отиде на концертите им. Да се прочетат текстовете на песните, които българските млади, непризнати, неизвестни групи пишат. Има десетки такива, "никому ненужни", никога няма да попаднат в интереса на риалити форматите, в лъскавите тв заводи за правене на звезди. Трябва да влезеш в някое студио за татуировки, да изпиеш една бира на открито "на паметника". Да се поровиш в интернет.

Накъде водите зрителя с експериментa "БунтART"?

"БунтART" е опит да се покажат поне малко на повърхността тези течения, явления, тези неочаквани събития в нашата култура. Да се чуе гласът на тийнейджърите, които имат някаква друга идея за живота си освен тази да станат социални резоньори, успешни консуматори, да научават мечтите си от рекламните блокове, да работят в матрични компании, на които дори не знаят кой е собственик, да са щастливи кредитоползватели, да прекарват неделята в мол, да изпитват дискомфорт от националния си произход и да изпитват радост най-вече от придобиването на кола, смартфон, таблет и каквото излезе още ново този сезон. Защото, ако "токът спре", както се казва, ако изведнъж се изключи цялата потребителска система, ако секне обменът на виртуални стойности и облъчването с авторитети, тогава ще остане единствено и само едно – културата ни, директното общуване между човек и човек, способността да говорим един с друг. А никакъв пазар и никакъв пазарен успех не може да замени културата, която не е директно следствие от добрия БВП. Да не говорим пък за мигове на криза и мигове на оцеляване.

Как определяте българската телевизионна среда, в която и вие се развивате?

Не гледам телевизия. Нямам време. И не вярвам, че има какво ново да науча. Това е чистата истина и съжалявам, че трябва да я кажа. С колегите ми следим световна документалистика и публицистика, за да се опитаме да вървим в нови посоки, да правим неща, които друг не прави.

Кой беше любимият ви герой като дете?

Шерлок Холмс. Капитан Немо. Герои, които се занимават с неща, които ужасяват.

Очевидно се влияете от Лем и братя Стругацки – кои други научнофантастични автори обичате?

Робърт Хайнлайн. Братята Уашовски.

Ако трябва да напишете продължение на "Пикник край пътя", какъв би бил сюжетът?

Това е поръчка? Ще ви разкажа някои идеи, ако съм сигурен, че ще публикувате резултата, който ще се получи. Аз не обичам да пиша без определена цел.

Защо точно вие решихте да правите "Хубен рисува пари"?

А кой друг? Когато подготвях сценария на филма, дълго търсих български публикации за хората от кръга XXL, които са в Америка. С изключение на един по-задълбочен разговор в български седмичник не открих нищо, което да дава важна информация и анализ на развитието им в Щатите. Предпочитам теми, които не са преексплоатирани на първа страница на вестниците. Тази година на "София филм фест" имахме документални филми, свързани с отделни личности и биографии: филм за Стоичков, филм за Симеон Втори, филм за Хубен Черкелов. Дори само имената на първите двама герои привличат вниманието. Но заедно с това публиката ще донесе и готовия образ, който има за тези до болка обсъждани герои. Обратното, когато изваждам герои или сюжети, които са относително непознати, аз поставям зрителя много по-начисто и мога много по-лесно да внушавам това, което желая да внуша.

За кого е филмът?

Документалното кино винаги е вид пропаганда. Освен това аз имам много ясна идея за кого е всяко мое произведение. Очевидно, че огромната част от аудиторията е доволна от това, което получава като медиен продукт: сериала, вечерното шоу, тематичния хоризонт на таблоида, синтеза на сутрешния блок. Съществува обаче един малък процент зрители, под десет на сто, които намират това за неудовлетворително. Аз работя за определен елит. И тук вече е истинското предизвикателство, което ме амбицира и ме кара да повишавам залога всеки път – как се прави пропаганда пред елитна публика? Няма начин да покажеш същността на нещо и това показване да остане неутрално.

Георги Тенев за Хубен Черкелов



Хубен Черкелов, заедно с автори като Иван Кюранов, Косьо Минчев, Свилен Стефанов, Георги Тушев и още други млади талантливи художници, са били част от "кръга XXL" през 90те. Онова време е особено. За няколко месеца се случва рязък политически и идеологически обрат. Някакъв своеобразен "полит-Възродителен процес". Само да си представим – държавата маха символичното "народна" от НРБ, а водещата партия на страната си сменя името и по този начин реформира биографията си. Българските комунисти стават социалисти. Можем само да си представим какви възможности дава тази промяна на едни млади, енергични, готови за естетическа битка художници – при това повечето дошли от провинцията! В художествените гимназии и художествената академия са искали да направят от тях поредното поколение социалистически реалисти. И изведнъж всеки контрол и принуда отпадат. И те имат възможност да бъдат всичко, което си поискат. Няколко години работят в повечето познати стилове, техники и жанрове, които европейското и световно изкуство е развило за около един век.

После – както си случи и в цялата култура на България от периода – се оказва, че тази свръх-свобода на българските автори е вид левитация над една пропаст, която така или иначе си съществува. Отдолу е празно, защото липсва здравословната културна матрица. Липсва пазар. Цялото българско изкуство в продължение на половин век е било поръчвано и контролирано от държавата. А естествено развиваща се, свободна култура се прави бавно, дълго, с натрупване. Една част от групата поемат много трудния път да градят такава култура, като стават преподаватели в Академията, защитават свободата, която първо тяхното поколение е получило. Други, като Хубен Черкелов, напускат радикално културната ситуация и отиват в най-възможно космополитната сцена в света – Ню Йорк. Тук той се заема с две неща, които са според мен много важни, и които съм показал в моя филм "Хубен рисува пари". След големите скокове в изразните средства и жанровете, Хубен се концентрира само върху едно нещо, един подход. Открива и развива идеята за ползване на банкнотите като художествена тема и извор на вдъхновение. От бурен, бунтарстващ артист, той става почти аскетичен автор. Поразяващо е да влезеш в ателието му, особено както аз съм бил – след година пауза да го откриеш задълбочен отново над същата автентична тема, как я изследва, как не се отказва, а работи над едно и също. И тогава разбираш, че това е процесът, в който се създава оригиналният художествен стил. Това наистина буди сериозен респект – когато виждаш, че този автор е платил висока цена за изграждане на стила си, че е напуснал съзнателно държавата и езика си, за да намери най-подходящата почва на своето изкуство.

Второто, което Хубен Черкелов е направил, отново с голямо търпение и усилие, е да стане художник, който е част от един реален пазар на съвременно изобразително изкуство. Такъв пазар у нас, а и на много места в Европа, не е съществувал и не съществува. Авторите много разчитат на държавни проекти, на субсидии от различни организации, а не толкова на реалния пазар. Но когато един художник трезво опита да сравни своето място с постигнатото от големите имена от 20 век, той си дава сметка, че Уорхол е продавал на колекционери, че Кристо е продавал и продава и никога не е ползвал и не ползва субсидии, че Баскиа е представян в комерсиални галерии и е получавал пари в брой за картините си. И е много трудно и унизително да твърдиш, че си художник, а нищо не си продал на никого. В филма "Хубен рисува пари", художникът Георги Тушев, който също е в Ню Йорк, с усмивка коментира, че, колкото и интересно концептуално произведение да е правено в София от него и XXL, колкото и да е определяно едно нещо като събитие, в крайна сметка – "не можеш да го продадеш. А парите, паричната стойност е това, което има значение за обикновения човек, за публиката".

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


8 коментара
  • 1
    vasil69 avatar :-|
    Васик

    "Да носиш дънки, заради самите дънки."
    Мисля, че бъркаш малко, защото по онова време никой "тинейджър" (тогава май нямаше такова понятие) не е носил дънки, защото са практични. Дънките бяха светогледна алтернатива на престъпно грозните панталони от ученическата униформа (известна още като ватманска) - и точно това е идеологическото. Да тръгнеш на училище без униформа, с (варени) дънки, китайска раница цвят каки - това беше идеология. Има такава история за дънките, че за първи път започнали да ги внасят в СССР веднага след войната. Продавали ги като работно облекло и дори ги наричали "панталони от брезент" (парусина), а не джинси. Никой не им обърнал внимание и спрели да ги внасят - защото са гледали на тях просто като на панталони. Но по-късно истерията по джинсите се превърнала в мироглед... който доведе до края на СССР, защото джинсите вече бяха и нещо друго. Не помня тази книга от ГДР, със заглавие нещо като "Новите страдания на Вертер", в първата глава се говореше за джинсите и книгата обещаваше да е много шик (тогава още не знаех че има такава дума - груви), но както обикновено, запомнил съм всичко друго, но не и това, което си обещах да запомня на всяка цена.

  • 2
    vankata_820 avatar :-|
    Ivan Petrov

    Много истинско интервю!:)

  • 3
    paci91804 avatar :-|
    Петя Петрова

    Интервюто е истинско, но и доста свежо :) Господинът си е изградил доста здрава концепция за нещата, която на моменти много ми хареса.

  • 4
    dourmana avatar :-P
    Petko Dourmana

    Жоро всичко, което казваш е интересно, но те съветвам да проучиш по-добре, кои са създателите и членовете на "кръга XXL" и дали упорито не пропускаш някого :)))?

  • 5
    sulio_parvi avatar :-(
    sulio_parvi

    Капитал са царе на измислените персонажи и измислените теми. Те налагат образа на алтернативния шушляк, виден представител, на който е въпросният Тенев. Нямаше да е лошо, ако не им се вързваха и някои нормални хора.айде за баланс поне ВЕДНЪЖ да напишат за нормален човек с нормални идеи, който е направил нещо нормално в чужбина (щот' в България е ЗАБРАНЕНО да се правят нормални неща). Ако се чудят какъв е критерия за нормалност - да намерят Димо Кирилов, Веселина Кацарова или за аниматорите ни в Холивуд.
    Няма лошо в измислените герои, но възпитават лошо и после пуберите не знаят, кое е истинско, почват да маниерничат и положението става страшно.
    Капиталци не забравяйте,ч е вие ще остареете и ще трябва да предадете щафетата на някого - НА КОГО? На измислените герои?

  • 6
    vasil69 avatar :-|
    Васик

    Днес имаше новина за Кристо Явашев и в един коментар се задаваше (традиционният за българина) въпрос "Кой му плаща за тези (изгъзици)?" Както казва Тенев, Кристо сам си плаща, а аз бих добавил дори, че в някои случаи плаща дори глоби за произведенията си.
    Книгата, която не помня, се оказа много известна за времето си (в ГДР). Die neuen Leiden des jungen W. - play in 2 parts, 1972. Новите страдания на младия Вертер. Главният герой казва една прочута фраза: "Jeans sind eine Einstellung und keine Hose." Дънките са мироглед, а не панталони.
    Беше забавно да се върна към тези неща:
    Jeansträger, so suggerierte es die SED-Propaganda, seien allesamt "dekadente Elemente" - Gammler, Asoziale oder Gangster im Sold des CIA. Noch Anfang der 70er-Jahre wurden Schüler, die mit Jeans zum Unterricht erschienen, nach Hause geschickt mit der Weisung, sich eine "ordentliche Hose" anzuziehen.
    Хората, които носели дънки, били заклеймявани от Политбюро като бандюги, асоциални типове и платени агенти на ЦРУ. И познатото - да те върнат от училище, за да си облечеш "нормални панталони".
    Тенев, не смяташ ли, че идеологиите на днешните млади, макар че наистина са по-теоретично обосновани в сравнение с неизяснените възгледи на един бунтуващ се пубертет от епохата на социализма, са получени наготово и прекалено лесно. Колко верен ще си на една идеология, за която не си пожертвал нищо? А колко ще платиш за простото съчетание "дънки и дълга коса" зад Желязната завеса? Едгар, 17-годишният герой на "Новите страдания", е мъртъв още в началото на книгата (защото според социалистическата критика щеше да е неприемливо да се самоубие като Вертер.)

  • 7
    zumz avatar :-|
    zumz

    Този пич изглежда доста свеж:)

  • 8
    slonsco avatar :-|
    slonsco

    До коментар [#6] от "Васик":

    Абе заклеймявани на думи.Това с дънките и упадъчната западна музика си беше начин,тези които не са с нас,да не са против нас.Даже бяха пуснали подобие на дънки" Рила " и доста добри дънки "Пионер",Балкантон издаде албуми на Бийтълс,Куин и Пърпъл.Хрушчов е ръсил гениални мисли в стил от саксофона до ножа има една крачка и днес свири джаз,утре ще продаде родината,ама в библиотеката на баща ми има книга за джаза с предговор от Хрушчов и СССР си имаха държавен бенд и доста джаз-банди.На посолствата на САЩ и Великобритания имаше програмата и честотите на излъчване на ВВС и Гласът на Америка.Ние си задоволяхме нуждата да сме бунтари,тях ги устройваше бунта ни да са дънки и дълги коси.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал