Понякога светът не е достатъчен

Хесус Уриарте Камара - Хуан Майорга (ляво) и Франсоа Озон при връчването на наградата за най-добър сценарий на 60- ото издание на кинофестивала в Сан Себастиан

Понякога светът не е достатъчен

Разговор с испанския драматург Хуан Майорга, чиято история за двама забавни аутсайдери, въплътена в новия филм на Франсоа Озон Dans la maison, току-що взе двете най-желани награди на сансебастианския кинофестивал

Нева Мичева
5701 прочитания

Хесус Уриарте Камара - Хуан Майорга (ляво) и Франсоа Озон при връчването на наградата за най-добър сценарий на 60- ото издание на кинофестивала в Сан Себастиан


"...но тъкмо тръгнах да се връщам, един аромат привлече вниманието ми: неповторимият аромат на жена от средната класа. Тръгнах по следата му и тя ме отведе в хола. Там, седнала на дивана, заварих стопанката на дома да прелиства списание за вътрешен дизайн. Гледах я, докато не вдигна очи – цветът им беше в тон с дивана..." – прочита на глас от листа пред себе си Жермен (Фабрис Лукини), поглежда с недоумение Жана (Кристин Скот-Томас) и двехилядната сансебастианска публика избухва в смях. Филмът е под режисурата на детето-чудо на френското кино Франсоа Озон ("5х2", "Осем жени", "Ситком"), а заглавието, Dans la maison ("Вкъщи", "У дома"), прикрива под благовидна баналност играта на шпиониране и манипулация, която започва между едно 16-годишно момче, един негов съученик и техния преподавател по литература – "домът" е чужд и една от най-важните интриги на филма е постепенното проникване в него.

Историята е заимствана заедно с по-голямата част от остроумните диалози от "Момчето от последния чин" на испанския драматург Хуан Майорга (1965), познат в България от "Облогът на Паскал", философска пиеса с герои кучета, която се игра доскоро в Театър 199 в София. Освен промяната на държавата и имената – Клаудио в Клод, Херман в Жермен, Хуана в Жана – и добавката на една целувка, един клуп около шията и едно легло разликите между оригиналната история и нейната екранизация са минимални. Голямото достойнство на адаптацията на Озон е умелият кастинг и преводът от театрален на киноезик – на пресконференцията режисьорът каза, че най-много работа му е коствало да "раздроби" единството на театралното пространство, заложено в текста, и да учлени сцените като за кино.

Пиесата "Момчето от последния чин" е написана през 2006 г., през 2008 г. с нея Хуан Майорга – математик и философ по образование, автор на над 40 пиеси, преведени на над 20 езика и поставени в над 30 страни – печели най-престижната испанска награда за сценични изкуства, "Макс". През 2010 г. Озон гледа "Момчето..." на парижка сцена и се свързва с автора с идеята за екранизация, а през 2012 филмът е факт. И то какъв: преди октомврийската си премиера по салоните през септември Dans la maison спечели приза на ФИПРЕССИ на фестивала в Торонто, както и "Златна раковина" за най-добър филм и отличието за най-добър сценарий на фестивала в Сан Себастиан (21–29 септември 2012), където на сутринта след награждаването разговаряме с Майорга за тази първа екранизация на негов текст.

Как се роди "Момчето..."?

Пет години преподавах математика в една гимназия и идеята ми дойде именно в този период. Един път проверявах контролни, задачи с дроби, и в една от работите вместо решения открих следното: "Хуан, не мога да отговоря на това, което питате, понеже не си научих за днес. Но играя много добре тенис, в понеделник писаха за мен във вестник "Марка", ще видите, че ще стана шампион и ще ходим да го отпразнуваме." Бях във възторг от ситуацията – на някого да му хрумне да използва най-рутинния училищен канал за комуникация, за да ти разправи живота си. Идеята отлежа в главата ми доста време, защото току-що бях написал "Хамелн" (по един нашумял действителен случай на педофилия в рамките на барселонска социална институция, бел. ред.), а формата подхождаше за сходен сюжет – учител разкрива през домашните на ученика си нещо дълбоко нередно в семейната му среда и се вижда принуден да се намеси... Шкартирах това, за да не се повтарям, и чак години по-късно ми просветна как да стане: ученик разказва за друг в съчиненията си по литература и това се превръща в приятно опасна воайорска игра за него и преподавателя. Всички сме воайори, но в различна степен. Воайорството може да доведе до "Братя Карамазови" или до "Биг брадър" и тези два изхода всъщност не са много отдалечени. Големите разказвачи са големи наблюдатели, подслушвачи и клюкари, през цялото време следят внимателно околните за издайнически жестове и фрази... Просто в голямата литература воайорството е издигнато до изкуство, благодарение на което научаваме нещо за богатия човешки опит, за загадката на битието.

Историята на Клод и Жермен е удивителна с това, че засяга ред теми, без да внася смут и без да е претрупана. Тя е в някаква степен за удоволствието от разказването, мисленето, фантазирането, разгадаването на другия и тягата да заемем мястото му, за нормалността и нейните чудовища, за привлекателността на забраненото, за общуването между поколенията, за характера на европейската средна класа... Как бихте определили вие онова, което води по важност?

Всичко изредено се намира или ми се иска да се намира в моята пиеса. Мисля, че на първо място е нуждата от разказване на истории. Допреди няколко години беше модно да се твърди, че със слушането на истории е свършено, че няма вече какво да се разкаже и всичко е изговорено. На мен обаче ми се струва, че въпреки (или точно заради) това днес повече от всякога изпитваме необходимостта от сюжети, от слушането и предаването на своята и на чужди истории. И пиесата е точно за страстта по формулирането им, за любопитството към чуждия живот, в който може да се надникне чрез тях. Светът понякога не е достатъчен, един живот не стига и тогава идва редът на въображението, за да вникнем в себе си и околните, и ни се прищява да се огледаме и да си обясним на какво се дължи усмивката на този или загрижената физиономия на онзи... Историята на Клаудио и Херман е тази на двама аутсайдери, на двама чудаци. Макар че в крайна сметка всички сме чудаци, странници посвоему, нищо че постоянно се опитват да ни "пастьоризират", да ни уравнят. Тези двамата съзнателно отказват да се впишат в стадото, а срещата помежду им се състои не като съюз или помирение, а като конфликт. И тук вече може да се говори за сблъсъка на поколенията, за предаването на наследството. От едната страна имаме мъж от поколение, което толкова дълго е гледало, че е спряло да вижда, а от другата – момче от друга генерация, което тепърва ще се учи да гледа и в наивността си разкрива пред мъжа детайли, за които очите му са вече изморени. И да, историята в голяма степен действително е за средната класа. Класата, към която спадаме повечето европейци и 95% от чиито тривиалности и тъги споделям и аз. Разказът започва със сарказъм, прилича на язвителна критика на пороците на средната класа, но в един момент учителят кара ученика (и зрителя) да се вгледа в болката, в светлината и в тежненията на всеки от разискваните хора, внушава му да ги разглежда не като група, а поединично. Що се отнася до нормалността и скритите й пластове – за чудовищността на нашите общества и част от културното ни наследство разказах в "Облога на Паскал", "Химелвег", "Преводачът на Блуменберг" и други текстове, не и тук. Тук ми беше важно да говоря за напреженията и копнежите на онези, които живеят по привидно най-недраматичния начин. Така че аз по-скоро бих рекъл, че "Момчето..." е за невидимите бури и вълнения на средния европеец.

В "Момчето..." удоволствието от разказването естествено прелива в своего рода еротично търсене – разказването винаги ли е форма на желанието?

Мисля, че разказването е винаги акт на любов, но и акт на притежание, а еротичното несъмнено е свързано с тези два потдика – да имаш и да се отдаваш... В пиесата и филма еротичният импулс е не само у ученика и учителя, но и у съпругата на учителя, която се превръща по някакъв начин в идеалната читателка и заживява в разказваното.

Доколко мислите за зрителите, когато пишете театър?

И "Момчето...", и "Облогът...", и "Хамелн" можеха да бъдат романи, но не са, защото са писани с едно наум, както се пише за сцена: знам, че тези ситуации и диалози ще бъдат изиграни от актьори и целта им е да сработят в зала, в която да обединят зрителите около нещо. През цялото време, докато пиша, мисля за публиката, което не значи, че се опитвам да й угодя – в много случаи целта ми е да я предизвикам. В "Химелвег" да речем, монологът "Такава ще е тишината на мира" на коменданта на концентрационния лагер. Този текст щеше да е различен, ако беше мислен за четене в усамотение. Театърът позволява буквално да чуем един нацист. Зрителят е пленник в залата, в която онзи се появява и произнася тежките си думи – театърът дава възможност това да се случи. Извън него за същото бихме извикали полицията, но вътре имаме две възможности: да изслушаме докрай или да си тръгнем (като протестът ни да стане част от спектакъла). Много ясно, че и фраза като "неповторимият аромат на жена от средната класа" има различен ефект, ако бъде произнесена пред нас, а не прочетена насаме.

В такъв случай какво е отношението ви към четенето на пиеси? Три от вашите – "Момчето...", "Хамелн" и "Химелвег" – наскоро излязоха на български, но още не са поставяни...

В течение на много години на въпроса "Коя е любимата ви пиеса?" отговарях с "Крал Лир", без да съм я гледал (по-късно не само я гледах нееднократно, но дори направих моя адаптация на испански), просто защото безумно й се бях наслаждавал на хартия. Четенето на театър си е театрално изживяване, човек поставя пиесите в главата си. И съм безкрайно щастлив, че от време на време срещам читатели на моите пиеси – това също е форма на разговор помежду ни.

В какви отношенията бяхте с киното допреди Озон?

Като автор не ставам за сценарист. Предпочитам свободата, която ми дава театърът: пиша текст, който някой режисьор в определен момент решава да постави както намери за добре. Писането на сценарии е свързано с твърде конкретни обстоятелства и изисквания, с претенциите на продуцентите за хепиенд и какви ли не още комерсиални съображения. Като зрител вдигането на завесата и досега е една от най-големите емоции в живота ми, откакто на 16 години за първи път влязох в театър и гледах "Доня Росита" на Лорка... Киното обичам другояче, всички сме му длъжници, няма спор. Филми като "Светлините на града", "Третият човек", "Крадци на велосипеди", "Кръстникът" -  втора част, "2001: Космическа одисея", "Добре дошъл, мистър Маршал" са част от мен. И много ми харесва, че Dans la maison е филм, който адаптира пиеса, в която се говори за литература – в основата си всички тези изкуства представят мистерията на човешкия живот и неговите алтернативи.

Познат ли ви беше Озон преди "Момчето..." да ви събере?

Бях гледал негови неща и много го уважавах. "Басейнът", който има сходства с Dans la maison в застъпването на реалност и фикция, ми е любим и никак не се учудвам, че "Момчето от последния чин" е привлякло вниманието на Озон. "Под пясъка" е друго негово заглавие, отново с Шарлот Рамплинг, което ми се струва забележително. Озон има собствен свят и е един от най-интересните автори в европейското кино.

Изненадахте ли се, че предложението за екранизация идва точно от него?Истината е, че предложение вече имаше: един испански режисьор в течение на три години търси средства да задвижи проекта и така и не успя да ги намери. Хубаво е сега испанските културни институции да се запитат как така една испанска идея отваря работни места във Франция и се връща в Испания само да вземе "Златна раковина"... Обаждането на Озон ме зарадва, но покрай театъра са ми се случвали какви ли не други чудеса. Поставиха например "Костенурката на Дарвин" в Корея. Да гледам отлична постановка по мой текст в Общинския театър в Сеул беше невъобразимо изживяване. Знаете ли, хората на театъра сме една рода. Седя си в Корея, в един най-обикновен бар, и ме запознават с възрастен корейски режисьор, който изведнъж казва: "Толкова обичам Пирандело!" и заговаряме за "Шест лица търсят автор" и "там, дето момиченцето пада..." и след две минути имаме чувството, че се познаваме от години. Друг път срещаш някой полски актьор, който е играл Вуйчо Ваньо и ето ти родство по Чехов... То не е като да говориш за футбол – театралните преживявания стават част от личния ти опит. Театърът изпълни живота ми с приятни сюрпризи и превъзходният филм на Озон е един от тях.

"...но тъкмо тръгнах да се връщам, един аромат привлече вниманието ми: неповторимият аромат на жена от средната класа. Тръгнах по следата му и тя ме отведе в хола. Там, седнала на дивана, заварих стопанката на дома да прелиства списание за вътрешен дизайн. Гледах я, докато не вдигна очи – цветът им беше в тон с дивана..." – прочита на глас от листа пред себе си Жермен (Фабрис Лукини), поглежда с недоумение Жана (Кристин Скот-Томас) и двехилядната сансебастианска публика избухва в смях. Филмът е под режисурата на детето-чудо на френското кино Франсоа Озон ("5х2", "Осем жени", "Ситком"), а заглавието, Dans la maison ("Вкъщи", "У дома"), прикрива под благовидна баналност играта на шпиониране и манипулация, която започва между едно 16-годишно момче, един негов съученик и техния преподавател по литература – "домът" е чужд и една от най-важните интриги на филма е постепенното проникване в него.

Историята е заимствана заедно с по-голямата част от остроумните диалози от "Момчето от последния чин" на испанския драматург Хуан Майорга (1965), познат в България от "Облогът на Паскал", философска пиеса с герои кучета, която се игра доскоро в Театър 199 в София. Освен промяната на държавата и имената – Клаудио в Клод, Херман в Жермен, Хуана в Жана – и добавката на една целувка, един клуп около шията и едно легло разликите между оригиналната история и нейната екранизация са минимални. Голямото достойнство на адаптацията на Озон е умелият кастинг и преводът от театрален на киноезик – на пресконференцията режисьорът каза, че най-много работа му е коствало да "раздроби" единството на театралното пространство, заложено в текста, и да учлени сцените като за кино.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал