Защо тъгува Саиф-ур Рехман
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Защо тъгува Саиф-ур Рехман

Саиф ур Рехман

Защо тъгува Саиф-ур Рехман

За пакистанския треньор на българския отбор по крикет и децата със специални нужди

10945 прочитания

Саиф ур Рехман

© Цветелина Белутова


Раз-два-три и масата за крикет е готова. Треньорът на националния отбор по крикет на България Саиф-ур Рехман е обграден от весели хора - родители, медици, педагози, които му помагат в хармоничен ритъм - доближават една до друга обикновените маси, поставят отляво и отдясно картони с числа, указващи точките, стиропор от трета страна и улей, изработен от винкел, за подаване на топката. Донасят и топките, и батите, усмихват се, привикват децата в слънчевия център под стъкления покрив на сградата със стени, боядисани в ярки цветове, и с шарени детски рисунки. Обстановката е ведра, а мажорното настроение се настанява тук всеки вторник и четвъртък малко преди 11 часа, когато започва играта на крикет. Ето ги спортистите - около десетгодишни, заемат места край масата в специалните си колички, стремят се да изпълняват точно инструкциите на треньора и получават аплодисменти за всяко попадение.

Намираме се в Студентски град, в медицински център за деца с проблеми с развитието. Съществуването му се финансира от родителите и мястото е ремонтирано по германски образец, за да не прилича на болница и да не депресира допълнително посетителите (от бебета до младежи над 18 години), понеже голяма част от тях подлежат на рехабилитация през целия си живот. Начело на екипа е д-р Миланова, която ни разхожда в кабинетите за рехабилитация, логопедия, психо-, Монтесори и други терапии. Пациентите по думите й "работят с удоволствие, а когато те имат желание, резултатите са двойно по-големи. Така е и при крикета, продължава тя, Саиф го доказва от няколко месеца".

Саиф ур Рехман
Фотограф: Цветелина Белутова

Двамата се запознават преди около година. Тогава той все още търси възможност да помага безвъзмездно чрез любимия си спорт и веднага получава покана за опит тук. След първия час д-р Миланова е готова с преценката: "Единственото, което видях, бяха ползите, които можеше да донесе. Оказа се, че има разработени методики, готови и адаптирани за хора с увреждания, т.е. не криеше никакъв риск за децата." И започват да спортуват за по-добра стойка, повече концентрация, по-добра координация, хъс и за удоволствие.

Саиф-ур Рехман е роден преди 39 години във Фейсалабад, Пакистан, и също играе крикет от малък. Той е най-големият от четирите деца в семейството, има две сестри и брат. Баща му е военен пилот и заради службата му пътували често. Детството на Саиф минава в град Карачи, юношеството - в Саргода, мечтаел да наследи професията на баща си, но не успял заради далтонизъм. Толкова се разочаровал, че решил да напусне Пакистан, обаче не получил виза за Западна Европа, а му дали за България и така пристигнал в София в началото на 90-те. Първоначално се шокирал от малките размери на летището, след това се качил в полицейска кола, защото я сбъркал с такси: "Нито знаех кирилица, спомня си той, нито знаех каква е униформата на полицаите. В Пакистан (и в Индия е така) хората карат такси с униформа, с шапка. Мислех, че това сигурно е такси, но защо са двама? Качих се, викам: "Хотел", а те ме бутат. Така ми започна животът тогава и така... 19 години", разказва на приличен български.

В началото, а и сега, Саиф се издържа чрез внос на спортни стоки от Пакистан, но това не е единственото му занимание. Понякога е актьор и сме го виждали по телевизията в ролята на таксиметров шофьор, или да прави one man show. Артистичните му изяви са се радвали на трибуна още в Пакистан и твърди, че "може да се каже, че бях част от една група, която беше от първите, популяризиращи театъра. Преди пак имаше театър в Пакистан, но в държавата имахме диктатор и той не позволяваше да се правят такива неща, а да се говори хубаво само за него. Ние правехме постановки, които предизвикваха хората за демокрация". Не, не е преследван заради изкуството, но разказва надълго за усилията на трупите да върнат функциите на театрите, които тогава се използвали като сватбени салони. След 1994 г. в Пакистан настъпва бум на телевизията, създава се театрална академия и, продължава Саиф, "през 2000 г. ми се обадиха мои колеги: "Връщай веднага, тук е рай! Ти къде замина?" Аз също съм си в рая", отговорил той и продължил с тренировките.

Саиф-ур Рехман е най-вече треньор по крикет

"Регистрирах първия крикет клуб в България през 1999 г. и всичките ми приятели ми се смяха. Казах им: "Дай да правим отбор по крикет, да показваме на България и на българите, че има много прекрасен спорт, един ден може да играем на Световна купа." Те се смяха всички: "Той си е откачил тотално – тук нито имаме игрище, нито терен." И до ден днешен е така, но не съм се отказал – викам "давайте, давайте". Един писател, сега не му знам името, е казал, че когато казваш мечтите си на хората, а те ти се смеят, това означава, че имаш големи мечти." А Екзюпери твърди, че човек е толкова голям, колкото мечтите му, и Саиф успява да създаде федерация по крикет (www.cricket-bg.com) със съдействието на професор Николай Колев от Националната спортна академия. "Сформирахме български национален отбор по крикет още през 2004 г. и още тогава Господ ми даде възможност всяка година да участваме в квалификациите за Световна купа. Друг въпрос е, че не печелим, но имаме възможности. Ще спечелим рано или късно."

Името на Саиф-ур Рехман е със специално значение - "саеф" означава меч, а "Рехман" по думите му "е името на Господ - Милостив". Мечът на Милостивия според учителите в Пакистан е такъв: "Дори да иска да те удари, точно в последната секунда може да спре и да ти прости. Няма никаква агресия." Даже напротив - Саиф има симпатия към хора със специални нужди "още от малък" и продължава: "Майка ми винаги ми казваше, че тях трябва да ги уважаваме много и да им помагаме, че не трябва да бягаме от тях, не трябва да им обръщаме гръб. В Пакистан сме много развити в това отношение и не оставяме хората така сами да се оправят." От една страна, си го обясняваме с религията, която винаги препоръчва милосърдие, а от друга - с големите семейства и стабилни кръвни връзки, които оказват подкрепа в решителни моменти. "В Пакистан, разсъждава Саиф, има домове за сираци, но там са здрави деца. Децата с увреждания никой не ги оставя. Една майка може да остави другите, но държи детето с увреждания. Ние вярваме, че те са избрани от Господ, защото той иска да види как ние ще се грижим за тях. Всяка една майка и баща, всеки родител е длъжен да се грижи, защото това е тяхното дете, може и изобщо да не мърда, но е тяхното дете. Задачата за страничните хора е да ги подкрепят, да мислят как да ги подпомагат. Знаеш ли колко е трудно да гледаш такова дете?" Пауза... Бедна ни е фантазията. "Игнорирали сме го. Никой не смее да сподели какъв им е проблемът. После хората казват, че тук няма рампи, че автобусите, автогарите, влаковете не са направени за хора с увреждания. Няма как да стане това нещо, докато ние не говорим за тях. Ако те са в живота ни, ние автоматично ще мислим за тях и в проектите за магистрали, гари... Ние ги игнорираме от живота ни, пък камо ли да слагаме рампи по блоковете."

Случвало се е да питат Саиф какво увреждане има, че помага толкова сърцато. Отговорът: "Засега нямам. Една секунда ти трябва да стане. Падаш и отиваш на количката." Още няколко секунди по-късно в кафенето, където пренасяме разговора, пристига жена с ламинирана снимка в ръка и редица банкови сметки - провежда благотворителна кампания за двегодишно момиче, което страда от пареза: "Можете ли да участвате със символична подкрепа?" Саиф снима данните с мобилния си, обещава да провери дали съществува такава организация и, ако да, да помогне. Иначе не вярва, че това е правилният начин: "Днес ходят с тези снимки, а ако не ги спрем, утре може да носят дете с тях. Трябва да се вземат мерки. Нямаш право да ходиш в кафенето и в трамвая - така не помагаме на хората с увреждания и позволяваме на хората да се гаврят с тях. Дай ми два лева да ти покажа едно дете... Цирк." Коментарът му за измамите от този тип е, че "хората не искат да чуят за тези деца, не искат да ги гледат. Показват тази снимка, защото използват това, че всеки ще даде два лева само и само да се махнат от масата. Това, което се опитвам да направя, е да махнем тази бариера". Как? "Тези деца, напомня той, не искат такива работи - шоколадчета, бонбончета, те имат. Грижата не е да му дадеш пари, а да говориш с него. Те искат да играе някой с тях, някои да ги посещава." За това мечтае Саиф-ур Рехман: "За тези деца да се направи интеграция, да направя така, че хората да не ги забравят, да не се сещат за тях само на Коледа и на Великден, да не им изпращат някакви стари дрешки."

Десет месеца след като им е посветил времето си, победата ликува около масата за крикет два пъти седмично. Децата вече удрят, хващат и пускат с ръце, които до скоро са били неподвижни, говорят, различават дните от седмицата, знаят кога е 11 часът...

Следващото в графика на Саиф е да открие подходяща зала за отбора му от незрящи жени и мъже, които вече тичат свободно благодарение на бръмчаща топка за крикет. Новият национален отбор ще бъде сформиран в началото на 2013-а, а всичко останало е въпрос на приоритети и "откато се занимавам с деца със специални нужди, вмъква той, те имат предимство в програмата".

Фотограф: Вихър Ласков
Фотограф: Вихър Ласков
Фотограф: Вихър Ласков
Фотограф: Вихър Ласков

Раз-два-три и масата за крикет е готова. Треньорът на националния отбор по крикет на България Саиф-ур Рехман е обграден от весели хора - родители, медици, педагози, които му помагат в хармоничен ритъм - доближават една до друга обикновените маси, поставят отляво и отдясно картони с числа, указващи точките, стиропор от трета страна и улей, изработен от винкел, за подаване на топката. Донасят и топките, и батите, усмихват се, привикват децата в слънчевия център под стъкления покрив на сградата със стени, боядисани в ярки цветове, и с шарени детски рисунки. Обстановката е ведра, а мажорното настроение се настанява тук всеки вторник и четвъртък малко преди 11 часа, когато започва играта на крикет. Ето ги спортистите - около десетгодишни, заемат места край масата в специалните си колички, стремят се да изпълняват точно инструкциите на треньора и получават аплодисменти за всяко попадение.

Намираме се в Студентски град, в медицински център за деца с проблеми с развитието. Съществуването му се финансира от родителите и мястото е ремонтирано по германски образец, за да не прилича на болница и да не депресира допълнително посетителите (от бебета до младежи над 18 години), понеже голяма част от тях подлежат на рехабилитация през целия си живот. Начело на екипа е д-р Миланова, която ни разхожда в кабинетите за рехабилитация, логопедия, психо-, Монтесори и други терапии. Пациентите по думите й "работят с удоволствие, а когато те имат желание, резултатите са двойно по-големи. Така е и при крикета, продължава тя, Саиф го доказва от няколко месеца".

Саиф ур Рехман
Фотограф: Цветелина Белутова

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK