Най-лошата майка на света

Американската журналистка Ленор Скенази, автор на книгата и блога Free-Range Kids, за страховете на родителите, параноята на обществото и играта като супервитамина на природата

Едно време нашите майки ни оставяха да играем на фишеци в квартала, да се прибираме сами от училище и "да се опарим", за да се научим да се пазим от някои неща. Днес ние непрекъснато се страхуваме за децата си и се опитваме да ги предпазим от всичко, а после гузно търсим съвет как да им вдъхнем увереност в собствените им сили.

Реални ли са страховете ни? Американската журналистка Ленор Скенази не мисли така. Според нея нашата параноя е родена от информационната ера, в която всяка трагедия бива оповестена много по-широко, така че всеки отделен човек чува много повече "страшни истории" и остава с впечатлението, че децата му са изложени на постоянна опасност. За да докаже обратното, тя описва решението си да остави деветгодишния си син да се прибере сам с метрото в Ню Йорк и дава повод за ожесточен публичен дебат. Едни я защитават, спомняйки си изгубената свобода на детството. Други я наричат най-лошата майка на света. Ленор Скенази взима последния израз и го превръща в заглавие на воденото от нея телевизионно предаване по "Дискавъри", което се излъчва в една трета от страните по света… но не и в Съединените щати. Там тя обяснява защо децата не бива да се държат "на къс повод", а да се оставят сами да изследват света, сами да се сблъскват с проблемите и несполуките. Изтъква абсурдите, до които може да стигне манията за абсолютната сигурност (да речем, двучасов разпит при директорката за дете, занесло пластмасов пистолет в детската градина, или бдителни съседи, които правят забележка на майката да не чете, докато наглежда децата в собствения си двор). Говори колко е опасно да кръжим "като хеликоптери" над синовете и дъщерите си. Автор на книгата и блога Free-Range Kids ("Свободно отглеждани деца"), дали началото на движение със същото име.

Ленор Скенази ще изнесе лекция в София на 18 юни в "Бетахаус", 19:00 ч., вход – безплатен (с ограничени места). Лекцията e част от фестивала "Дни на щастието".

Какво ви накара да направите възпитателните си принципи част от обществения дебат?

Като водещ на вестникарска колонка пиша за неща, които другите журналисти може и да не сметнат за важни. Например не пиша много-много за политика; интересувам се вместо това защо ни внушават, че децата ни са в опасност от момента, в който отместим поглед от тях. Затова и разказах как пуснах сина си да се прибере сам с метрото в Ню Йорк на деветгодишна възраст: бях шокирана колко много от приятелите ми смятаха, че щом той е на обществено място, сред безброй непознати, значи някой ще го отвлече. Как? Цялата идея ми се струваше толкова невероятна, че написах каквото мислех: повечето хора са добри. Дайте да се запитаме откъде идва целият този страх от почти несъществуващи опасности.

Доколко новите мерки за сигурност (и медийното внимание към тях) направиха Америка по-безопасно място за децата?

Аз харесвам голяма част от тези мерки, защото те действително допринасят за безопасността на децата ни. Например тези, които изискват десетки часове практика зад волана, преди да ти дадат шофьорска книжка. Тези закони са смислени. По-голямата практика прави децата по-добри шофьори. Одобрявам и вниманието, което се обръща на насилието над деца в собствения им дом. Така става по-трудно за насилниците да се измъкнат безнаказано, защото учителите са научени да гледат за синини и т.н., а децата знаят, че могат и трябва да се оплачат, ако някой им посяга. Благодарение на вниманието, което обръщаме на тези неща, статистиките за насилие над деца падат. Има обаче и мерки, които отиват твърде далеч; те не ни носят сигурност, а истерия. В борбата срещу насилието например сме стигнали дотам, че някои училища не позволяват на учителя да потупа ученик по гърба, сякаш това е или равнозначно на насилие. Един служител в ясла ми разказа, че не му позволяват да сменя памперсите на децата само защото е мъж и следователно потенциално чудовище.

А след трагичните събития в Нютаун миналата година много училища уж ненадейно излязоха с нови "мерки за сигурност". Едно училище изискваше всички родители, дошли за коледния концерт, да оставят ключовете за колите си в директорския кабинет. Защо? За да не могат да избият децата и после – боже опази – да си тръгнат с автомобил? Другаде пък учителите трябваше да казват парола, преди техен колега да ги допусне в класната стая. Те трябва да кажат паролата даже ако се познават! А в училището на собствения ми син ни проверяват шофьорските книжки, преди да влезем – да не би имената ни да изскочат в някой списък на сексуални престъпници – сякаш родителите изнасилват деца по тоалетните. Абсолютна истерия.

Каква е ролята на бащите в тази конкретна "война на майките"?

За бащите ми е особено мъчно. Разказват ми, че понякога ги гледат с подозрение на детските площадки. Най-ужасната история, която съм чувала, е за един баща, който извел четиригодишната си дъщеричка да й купи закуска и после се канел да я качи в колата си. Това се случвало пред йога студио с голям стъклен прозорец; изведнъж инструкторката изскочила навън, коленичила пред детето и почнала да го разпитва: "Миличка, миличка, всичко наред ли е? Този човек притеснява ли те? Не искам да те нарани..." С други думи, инструкторката сметнала, че присъства на отвличане – просто защото видяла сам мъж с малко момиченце. И други бащи споделят с мен, че се сблъскват със същите подозрения, макар и в много по-малка степен.

Какво мислите за контрола на оръжията?

Бих искала бойните оръжия в Америка не само да се забранят, но и някак си да изчезнат. От друга страна, нямам нищо против тези, които се използват за лов. Що се отнася до законите: не знам доколко ще имат ефект, при положение че в момента в обращение има 300 000 000 оръжия. Проблемът е същият като с ядрените отпадъци: каквото и да направим, скоро няма да се отървем от тях.

Как социалният статус (някога биха казали "класата") влияе върху родителските методи и страхове?

Малките семейства с двама работещи родители харчат много пари за всяко от децата си – за играчки, уроци, за дрехи и за надзор. И тъй като повечето хора гледат да подражават на богатите, които виждат било на живо, било по телевизията, онова, което висшите класи правят за децата си (с тези излишни пари), се превръща в цел дори за онези, които нямат много средства. И накрая всички – богати и бедни – се вманиачават да пазят децата си от всички опасности, и особено от отвличане, като купуват някакви устройства или намират някой, който непрекъснато да ги наглежда – било то родител, бавачка или програма. Тези неща струват пари, но и бедните плащат за тях.

Нещо повече - всички родители са склонни да харчат за "сигурността" на децата си, макар често тази сигурност да е прекалена. Говоря както за сигурност в смисъл на безопасност, така и за спокойствието, че децата им няма да изостанат от другите. Така богати и бедни харчат луди пари за образователни играчки и уроци със съмнителна полза – нали ги рекламират като "задължителни", ако искате детето ви да успее.

Как се промениха възгледите ви по отношение на независимостта за последните пет години?

Преди да основа движението, Free-Range Kids, не си давах сметка за две неща, които днес ме вълнуват дълбоко. Едното е ползата от свободната игра. Мислех си, че децата просто си играят – и какво от това? Оказа се обаче, че играта е супервитаминът на природата – тя е начинът децата естествено да придобият много от качествата, които искаме да видим у тях: тя ги подтиква към творчество, учи ги да си сътрудничат, да решават проблеми и дори да съзряват. (Защото, ако се глезиш или мамиш другите, никой няма да иска да играе с теб.) Промени се и мнението ми за регистъра на сексуалните престъпници. Тук, в Америка, всеки, извършил престъпление със сексуален характер, влиза в списък, който е достъпен за всички (вкл. в интернет) и остава там дори след като излежи присъдата си. Нямаме списъци на убийците и крадците, само на сексуалните престъпници. Да, обаче повечето хора в този списък – всъщност мнозинството от тях – не представляват заплаха за децата. Можете да попаднете там, ако сте на осемнайсет и решите да спите с шестнайсетгодишната си приятелка. Ако уринирате на публично място или идете при проститутка. А влезете ли веднъж в този списък, не можете да живеете на по-малко от две преки от училище, църква, автобусна спирка, парк или въобще всяко място, на което се събират деца. Пък и трудно ще си намерите работа. (Понякога в списъка пише къде работите – кой работодател иска хората да мислят, че за него работи извратен престъпник?) Този списък е пълен с много хора, които не заплашват с нищо децата, но пък техният живот е провален завинаги. И става ли животът на децата ни по-безопасен? Според мен не.

Преди си мислех, че списъкът е страхотен начин да внесем повече сигурност там, където живеем. Сега го смятам за лицемерие и се притеснявам, че собствените ми синове – тийнейджъри – могат да се окажат в него също като всеки американски мъж. Изследванията показват, че списъкът не е допринесъл за безопасността на децата - само е провалил живота на много хора. Искам да променя това.

Какво е мястото на технологиите в ерата на свръхконтрола?

Технологиите дават на родителите нов начин да следят всяка секунда от живота на децата си. Наричат клетъчния телефон "най-дългата пъпна връв на света". Но когато са в постоянна връзка с родителите си, децата трудно ще се научат сами да взимат решения – били те добри или лоши. А без този опит всъщност спъваме развитието им.
Преди няколко години се шокирах, когато един от синовете ми, тогава десетгодишен, ми позвъни да ме пита: "Мамо, може ли да си отрежа още кекс?" Боже мой, защо трябваше да ме пита? Но така става, когато родителите винаги са на линия да отговарят на въпроси и да вземат решения – отговаряме и решаваме вместо децата си.

А не би трябвало. За да пораснеш, трябва да се справиш сам.

Как прекомерният контрол влияе на усещането за време у децата?

Какъв интересен въпрос! Сигурно е невъзможно да прекараш цял следобед в мечтаене или в игра из гората. Ако родителите ти непрекъснато те проверяват – "Здравей, миличък, сложи ли си слънцезащитен крем?", денят ти се разкъсва и въображаемият ти свят се разпада. Някой е нахлул в твоята територия. Онова, което някога е било огромното пространство на възможното, сега е накъсано на малки отчетни интервали.

Дали липсата на постоянен контакт с роднините също прави родителите по-несигурни?

Така мисля. Когато роднините са помагали в отглеждането на децата, повечето хора са имали някакъв опит, преди да станат родители. Гледали са племенници и племеннички или поне са помагали с нещо. Така са придобивали усет за децата и възпитанието, тъй че след време не са се чувствали толкова стреснати.

От друга страна, след раждането са разполагали с помощта на баби, дядовци, лели и чичовци. Със сигурност е имало конфликти, но поне младите родители не са получавали цялата си информация от "експертите", които често преувеличават значението на всяка дреболия (кога да отбиваме, с какво да храним детето, кои играчки ще го "стимулират" най-добре – и т.н., и т.н.). Тези неща могат да те подлудят. В днешно време няма кой да успокои родителя, че не е нужно да прави всичко точно както са казали експертите.

Как ръстът на безработицата през последните години повлия върху отношенията между родители и деца?

Не съм твърде компетентна по този въпрос – знам само, че много млади хора живеят с родителите си, защото не могат да си намерят добре заплатена работа, която да им позволи да се изнесат. Сигурна съм, че родителите приемат това със смесени чувства: хем се дразнят на ситуацията, хем малко се радват, че децата им са край тях. Предполагам, че и аз ще се чувствам така. Питайте ме пак след пет години!

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


10 коментара
  • 1
    ladin avatar :-|
    ladinn

    Чел съм интервюта с нея и преди. Много разумни неща казва.

  • 2
    a4etor avatar :-|
    a4etor

    Много добра статия

    Публикувано през m.capital.bg

  • 3
    jelezen avatar :-|
    jelezen

    Правилно разсъждава жената.
    От една страна ме дразни прекалено многото информация, която ни залива за опасността, която дебне децата навсякъде, и как можем да ги пазим още по-добре, но от друга - расте второто ми дете и ме е страх за него.
    Не сме стигнали американците, нали.
    Още нещо. Да си възрастен изобщо не е безопасно. Излизането сутрин не гарантира, че ще се приберем. Коли, саксии, злополука на работното място. Или излизането вечер, разходки сред природата, карането на мотор или каяк, хобито с режещи инструменти. Ами ние сме в голяма опасност и не винаги се справяме.

  • 4
    georgi960 avatar :-|
    КМЕТ В СЯНКА

    трябва да се мисли

  • 5
    sinibaldi avatar :-|
    Francesco Sinibaldi

    A gentle brightness.

    In the sound
    of a primrose
    a luminous
    feeling recalls
    the atmosphere
    of a sullen
    desire.

    Francesco Sinibaldi

  • 6
    omniam avatar :-|
    omniam

    Светът наистина е опасен, но параноята ни не го прави по-малко опасен, а напротив. Някои трудно разбират тази жена, аз също бих се уплашила да направя такова нещо, но съм съгласна с нея и най-вече съпричастна, защото не одобрявам намесата в личния избор и превръщането на лични решения в обществено-дебатирани проблеми. Дразня се, когато някой защитава личния си избор, но много често наистина се налага, защото друг е нападнал човека за негово елементарно решение. Така че подкрепям тази жена преди всичко за смелостта й да застане зад свое решение, когато милиони смеят да слагат квалификации по нейн адрес.

  • 7
    dekster avatar :-|
    КЛЮЧАРЪ

    Параноята е средство за трупане на печалба - от медиите, консервативните организации, Националната Оръжейна Асоциация. Познавам хора, които започнаха за изкукват и да си купуват пушки и пищови, за да се пазят от незнайно кого.

  • 8
    artanis avatar :-|
    artanis

    Права е!
    Времената са други.. но не чак толкова! (а и не сме Щатите)
    Не съм родител, но бих могъл да дам един контекстуално подобен пример в подкрепа на журналистката:
    Шофьорските курсове - там царства усещането, че каквото и да стане, винаги имаш професионалист до себе си. Отговорността не е в теб. Ако объркаш нещо, ще ти се каже, ще се поправи. И в крайна сметка всички сме си взимали книжката без да имаме самочувствието на шофьори (опази Боже от тези пък, които си я взимат със самочувствие!).
    Опитът, натрупан, докато разчитаме единствено на себе си, е истинската градивна сила на личността.

  • 9
    plamenss avatar :-|
    plamenss

    Разпознах се в много от случките за които говори дамата..за съжаление

  • 10
    elitza.simeonova avatar :-|
    Elitza Simeonova

    Ново време, ново възпитание! Тепърва ще науìм как ще се отрази цялата тази свободно разпростираща се информация върху подрастващите.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал