Съгражданинът Оливие

Точната оценка за състоянието на пазара на съвременно българско изкуство идва от един французин, който живее в София, превърнал е апартамента си в галерия и не иска да го наричат чужденец

"Как чужденец - възмутено репликира Оливие Боасиер, докато посръбва италианска супа в Made in home, едно от артистичните ресторантчета на "Ангел Кънчев" - когато съм в Париж с моите приятели, аз казвам ние, българите." И продължава: "Ние, българите, нямаме правителство, така им казах, когато падна правителството през февруари." Преди да стигнем до тази точка на разговора обаче, с Оливие ще сме преминали през много други, далеч по-приятни теми като световно и българско съвременно изкуство, късчета от собствената му любопитна история и личното му мнение за излизане от порочния кръг, в който са влезли съвременните български артисти.

От около година и половина апартаментът на Оливие Боасиер в София е превърнат в малка частна галерия. Той я нарича Un Cabinet D'Amateur (което означава нещо като ателие на страстен почитател). "Не искам публичност, не искам да правя галерия на улицата, защото там хората влизат по случайност, като в магазин за обувки." Оливие смята, че който иска да го намери, ще го намери, достатъчно е да му се обади по телефона или да му напише мейл, за да провери дали си е вкъщи. А вътре има какво да се види – в момента е подредил сборна изложба на някои от личните му фаворити на българската сцена (Стела Василева, Светлана Мирчева, Богданов/Мисирков, Иван Мудов) плюс няколко големи имена от световната (Луис Балц, Мари Маяр и дори Софи Кал).

"В България има няколко фантастични съвременни артисти, може би около петнайсетина, които са жестоко подценявани. Искам да извадя на пазара личния си избор. След това бих искал да ги заведа и на френския пазар." Първата част на разговора ни се върти именно около пазара на изкуство в България, и по-точно липсата на такъв. Оливие смята, че се е получил един порочен затворен кръг, който тръгва от тази липса. Според него почти никой тук не се интересува от икономиката на изкуството, която "е голяма наука и много странен феномен". Липсата на продажби демотивира или дори физически не позволява на артистите да "произвеждат" достатъчно. Оттук липсва и добра, силна критика, тъй като тя няма с какво да се занимава, а добрата критика според Оливие е основен стълб в икономиката на изкуството. На въпроса каква е неговата формула за излизане от кръга, Оливие отговаря кратко, точно и ясно: "Трябва да се работи."

"На всички нива", уточнява след това. "Артистите вършат своята работа, те създават невероятни неща. Оттук нататък е работа на високите нива да свършат своята. Да покажат на света това, което имаме тук." Смята, че българската политика на държавно ниво в областта на съвременното изкуство е потресаваща, и с възмущение дава няколко примера, между които Недко Солаков, който вече е известен в цял свят, който е "вашата звезда", но е постигнал всичко съвсем сам. И продължава да бъде недостатъчно познат в собствената си страна. "Освен това повечето богати хора тук се интересуват от това, което ще покажат, купуват си джипове... Питам един приятел: "Защо си купуваш кайен, който след няколко години ще е купчина отпадъци, а не си купиш произведение на изкуството, което с годините става по-ценно? Той ми казва, че джипът му е по-важен. А аз му казвам fuck you!"

На жалките ми опити да оправдая еснафското поведение на рехавата ни средна класа Оливие отговаря с жар – не е съгласен с твърденията, че изкуството е станало прекалено елитарно и не се разчита от хората. Или по-точно – съгласен е, но смята, че това винаги и навсякъде е било така, че хората трябва да бъдат образовани как да разбират изкуството. От друга страна, не харесва тенденцията изкуството да става все повече обществено и по-малко частно. Гледа на себе си като на традиционалист, за когото изкуството е изключително лично и дори самотно преживяване. "Като четенето – не се събирате с приятели вечер да си четете романи, нали." Няма нищо против масовото изкуство, масовите изложби, но твърди, че най-добрият начин да общуваш с дадено произведение е, като си го сложиш на стената у вас. "То трябва да ти се противопоставя, да те провокира. Ако го сложиш на стената и след две седмици вече си свикнал с него, значи историята между вас е изчерпана. Изкуството е като секса – трябва да има постоянно желание." Не случайно срещу входната му врата стои като мото прословутото "Pay attention, motherfuckers" на Брус Науман.

Плановете за частната му галерия са да прави по около четири индивидуални изложби на година, а през останалото време – групови. Личните му занимания са свързани с проект за издаване на книга съвместно с художника Жан Шарл Бле. Тя представлява сборник с любовни песни от цял свят от осемнайсти век досега. Към всеки текст, отпечатан в оригинал и на български, ще има по една литография. Дотук работата им е отнела година и половина.

Пъстрата и екзотична седемдесет и няколко годишна история на Оливие преминава през редица страни в Европа, Америка и Азия, за да стигне до България през 1997. Отношенията му със страната започват по-скоро тривиално ("дойдох тук заради една жена"), но впоследствие намира ситуацията за много интересна и динамична - нещо, което той смята, че вече липсва в западния свят. По това време Оливие Боасиер се занимава предимно с публицистика – автор на статии и книги на тема дизайн, архитектура и съвременно изкуство. Днес той продължава да бъде оптимист. "Това, че много хора заминават, не е задължително лошо – то дава повече пространство и възможности за действие на тези, които остават."

А след като приключва с обяда, се оглежда доволно и добавя: "Да, чувствам се чудесно тук, това е моето място. При българите има нещо много важно, вие сте цивилизовани. Имате зад себе си огромно натрупване, което няма да позволи да се изгубите. Може да има спадове, добри и лоши моменти, но няма как да не продължите напред. А и жените ви са много красиви."

[email protected]

Още от Капитал