Големият сън
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Големият сън

Големият сън

Първият роман на 37-годишния Борис Разон - "Паладиум", разказва една истинска лична история. И вече е в списъка за номинациите за престижната литературна награда "Гонкур"

5449 прочитания

© Julien Falsimagne


Когато го връхлетява бедствието, Борис е на 29 години - талантлив журналист, главен редактор на уебсайта на "Льо Монд", влюбен и щастлив. За няколко дена се парализира тотално пред безпомощния поглед на близките си. Остава месец в това състояние, поддържан жив от машини, последен вик на медицинските технологии. Затворен в саркофага на тялото си, но в съзнание. С нулева възможност за общуване с околните. И оцелява.

Седем години по-късно Борис се е възстановил напълно, ръководи отдела "Трансмедия" във "Франс телевизион". Само леко обездвижване на лицето, някои по-забавени движения и бегла сянка на меланхолия в очите загатват за преживяното.

"Паладиум" смесва фикция и реалност в два паралелни разказа. Всекидневните епикризи докладват на медицински жаргон за болестта, която се изплъзва от всякакво диагностициране, за прогресивната парализа, за манипулациите и прегледите, на които обездвиженото тяло е подложено, за намаляващото ниво на комуникация на пациента – с брадичка, с клепачи, които накрая дори не се повдигат. Тази невродегенеративна болест намира най-накрая диагноза: нетипична форма на синдрома Гилен Баре. Рядка патология, непозната от лекарите, където оцеляването е въпрос на чудо.

Другият разказ ни потопява в невероятното пътуване на героя в един фантасмагоричен свят, изпълнен с премеждия, с магьосници и странни същества, своеобразна модерна Одисея. Тя започва с метаморфозата – Борис постепенно се превръща в сфинкс. Не митологичната фигура, понеже не знае "тайната": прякорът идва от реалността, от близките, които виждат как момчето се вкаменява. Метаморфозата е преклон пред Кафка, един от любимите автори на Борис Разон.

Героят е въвлечен в абсурдни войни, лети в дирижабъл, озовава се на кораб, от който избягва, но затъва в блатото. Спасява го руски лекар, генерал на подводница, която плава под Сената. Своеобразна циркаждийска трупа го поема и отвежда във френското градче Екюйи, където избухва гражданска война. Героят се озовава в Сингапур, заобиколен от вулгарни типове и проститутки, които трябва да обладава. Свенливият Борис е шокиран, верен е на любимата си. Но кошмарното пътешествие продължава. Той постепенно ще прекрачи всичките си табута. Ще обладае една жена с огромния си пенис, който му пречи да я докосне. Ще извърши убийство.

И после, във всекидневните епикризи, пациентът помръдва брадичка, отваря дясното си око, кимва с глава. Животът бавно се завръща...
 

Когато разбрахте, че ще живеете, кое беше по-важно - да раздвижите краката, за да ходите, или ръцете, за да можете да пишете?

Просто да се възстановя. Прекарах 14 месеца в болница за рехабилитация. Всеки отделен раздвижен мускул бе малко завоевание. В началото нямах желание да пиша за преживяното. Не исках да направя книгата на една жертва. Но приятелите ми настояваха. Особено най-близкият от тях, Жозеф, който ме убеждаваше: "Пиши. Трябва да пишеш, всичко си спомняш." И наистина си спомнях.

Какво си спомняхте, болката, назогастричната сонда, безкрайните изпитания, на които модерната медицина ви подлагаше, за да диагностицира болестта и да се опита да я лекува?

Не, халюцинациите. Всичко, което съм описал в книгата.

Искате да кажете, че японските проститутки, руският генерал, бързият влак, с който се прибирате към Париж, хоризонтално прикачен отвън и развяван от вятъра, човекът-птица, в който се превръщате – всичко това не е измислица?

Не. Всичко, което съм описал в книгата, съм го преживял.

А конкретно как написахте книгата?

В началото Жозеф идваше в болницата с диктофон, за да ме записва. Когато се прибрах вкъщи, работих с гласово разпознаващ софтуер, а накрая ръцете ми бяха достатъчно силни, за да пишат.

В началото на романа се появява един мълчалив наблюдател, нещо като шпионин, който не те изпуска от око.

Той не беше в халюцинациите. Литературната му функция бе да смути читателя, да го насочи в грешна посока, да го заблуди, че навлиза в криминален роман. След това този шпионин става "другият", който на финала се слива с мен. Другият и аз в едно. И наистина в моите халюцинации преживях физически усещането, че някой друг влиза в мен и ме обитава.

Когато героят пътува из смъртта, която е "дълъг процес, трябва да се настани, да завладее тялото и духа", той се озовава пред въпроса на своята идентичност. Дали е евреин или атеист. Като какъв трябва да се облече, какъв костюм да избере. После го пращат при мюсюлманите. Успяхте ли да намерите своята идентичност след това преживяване, след срещата ви със смъртта?

Не, така и не я намерих. Но разбрах, че въпросът е важен.

Всички отхвърлят героя заради нерешителността му и неопределената му идентичност. Тогава го съветват да отиде в един българска църквичка, която единствена приема агностици и атеисти и ги третира добре. Как се появява тя? Защо именно българска, свързано ли е с някакво отношение към България.

Не, просто така беше, тя се появи в халюцинациите. Нямам рационално обяснение.

В началото на книгата Борис е млад журналист, изпълнен с идеали. По-време на неговото пътешествие из царството на Хадес изгубва много илюзии, започва да мрази, става убиец. Истинският Борис изгубил ли е идеали след това изпитание?

Може би да. Такъв вид преживявания ви карат да се чувствате много сам. Сега не мога да кажа, че искам да прегърна света и да го променя. Имам чувството, че той ме смаза. Имам идеали, разбира се, но не заемат същото място в живота ми. Но не съм циник.

Когато го връхлетява бедствието, Борис е на 29 години - талантлив журналист, главен редактор на уебсайта на "Льо Монд", влюбен и щастлив. За няколко дена се парализира тотално пред безпомощния поглед на близките си. Остава месец в това състояние, поддържан жив от машини, последен вик на медицинските технологии. Затворен в саркофага на тялото си, но в съзнание. С нулева възможност за общуване с околните. И оцелява.

Седем години по-късно Борис се е възстановил напълно, ръководи отдела "Трансмедия" във "Франс телевизион". Само леко обездвижване на лицето, някои по-забавени движения и бегла сянка на меланхолия в очите загатват за преживяното.

"Паладиум" смесва фикция и реалност в два паралелни разказа. Всекидневните епикризи докладват на медицински жаргон за болестта, която се изплъзва от всякакво диагностициране, за прогресивната парализа, за манипулациите и прегледите, на които обездвиженото тяло е подложено, за намаляващото ниво на комуникация на пациента – с брадичка, с клепачи, които накрая дори не се повдигат. Тази невродегенеративна болест намира най-накрая диагноза: нетипична форма на синдрома Гилен Баре. Рядка патология, непозната от лекарите, където оцеляването е въпрос на чудо.

Другият разказ ни потопява в невероятното пътуване на героя в един фантасмагоричен свят, изпълнен с премеждия, с магьосници и странни същества, своеобразна модерна Одисея. Тя започва с метаморфозата – Борис постепенно се превръща в сфинкс. Не митологичната фигура, понеже не знае "тайната": прякорът идва от реалността, от близките, които виждат как момчето се вкаменява. Метаморфозата е преклон пред Кафка, един от любимите автори на Борис Разон.

Героят е въвлечен в абсурдни войни, лети в дирижабъл, озовава се на кораб, от който избягва, но затъва в блатото. Спасява го руски лекар, генерал на подводница, която плава под Сената. Своеобразна циркаждийска трупа го поема и отвежда във френското градче Екюйи, където избухва гражданска война. Героят се озовава в Сингапур, заобиколен от вулгарни типове и проститутки, които трябва да обладава. Свенливият Борис е шокиран, верен е на любимата си. Но кошмарното пътешествие продължава. Той постепенно ще прекрачи всичките си табута. Ще обладае една жена с огромния си пенис, който му пречи да я докосне. Ще извърши убийство.

И после, във всекидневните епикризи, пациентът помръдва брадичка, отваря дясното си око, кимва с глава. Животът бавно се завръща...
 

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    bpm avatar :-|
    bpm_inmymind

    Интервю, в което въпросите са дълги изречения по 5 реда, а отговорите са 2-3 думи, е кофти интервю.

  • 2
    lil_alex avatar :-|
    lil_alex

    Когато тялото си промени възприятията, се случват странни неща. Всички тези халюцинации са напълно истински. По-истински от доста неща, в които човек може да се сблъска в ежедневието.

  • 3
    lil_alex avatar :-|
    lil_alex

    А ето и механизмът на действие: в ежедневието не обръщаме внимание доколко тялото ни помага да имаме нормални възприятия. Повечето ни абстрактни мисли са плод на телесни метафори.

    Като поставиш тялото в несвойствено положение, мозъкът се обърква и изпада в хаос. Да, ама човек е създаден така, че да вижда връзки в хаоса. В повечето случаи тези връзки се превръщат в сюжети и ако няма фийдбек от реалността, сюжетите стават фантастични. Обратно, ако все още сме в съзнание и се движим, но имаме някакъв проблем с тялото (схващане, неудобна поза), това се пренася като настроение. Неслучайно казваме "стяга го чепикът".

    В горния случай мозъкът, който всъщност главно се занимава с управление на тялото, е претоварен от несвойствена информация. Фантастичните истории са неизбежни.

    И работата е там, че в средата на хаоса и фантастичното, отнякъде се заражда онова мистериозно усещане за аз-съм, за идентичност, която започва да управлява събитията и малко по малко от крещящата бездна на лудостта създава човешки смисъл.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK