Друга опера
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Друга опера

Друга опера

Българската режисьорка Вера Немирова реформира най-консервативното от изкуствата на големите европейски сцени

8090 прочитания

Когато поставя "Момичето от златния Запад" от Пучини в Берлин през 2004 г., Вера Немирова преобразява фоайето на "Дойче опер" в кораб. Именно там се срещам с оперната режисьорка преди разговора ни. От деветгодишна Вера слуша, гледа, говори за опера. Избира пътя на режисьора заради свободата да изразяваш. Затова и завършва оперна режисура в Музикалната академия "Ханс Айслер" Берлин, където е приета едва на 17. Оттогава Вера не спира да изразява и пресъздава класически произведения на съвременен език, без да се стреми да бъде модерна. Както и да я определят критиците, факт е, че тя един от най-изявените и активни оперни режисьори в Европа днес. Поставя произведения като "Графиня Марица" от Калман в Държавната опера във Виена, "Макбет" от Верди в Бон, "Риголето" от Верди в Люцерн, "Отело" от Верди в Дрезден и "Сватбата на Фигаро" от Моцарт в Рига, "Лулу" от Албан Берг на Залцбургския фестивал. От 2010 г. до 2012 г. реализира цялата тетралогия "Пръстенът на Нибелунга" от Вагнер във Франкфурт на Майн.

Премиерата на постановката й "Лоенгрин" от Вагнер на 20 октомври тази година имаше голям успех в Базел. В България Вера Немирова режисира "Любовен еликсир" от Доницети, като превърна сцената в курорт с басейн. Операта ще се играе отново на 14 февруари и на 2 март 2014 г.

 

Операта трябва да се реформира. Ако искаме да стигнем до младите зрители, трябва да говорим на техния език. Защото иначе операта ще остане едно музейно изкуство, а то не е такова. 

Ние в операта правим жив театър за живи хора, а не реконструкции за музеи.

Родена сте в музикално семейство – майка ви Соня Немирова е оперна певица, а баща ви Евгени Немиров – оперен режисьор. Това ви е отворило врататите към този свят. Кога обаче разбрахте, че искате да се занимавате с режисура?

Оперната режисура ме занимава, откакто съм дошла в Германия. Тогава бях на 9 години. Майка ми участваше в "Турандот" - новата постановка на Рощокския театър. След училище отивах първо да догледам репетицията. Понякога вечер също ходех в операта. Така ме заинтригува професията на оперния режисьор, още повече защото наскоро починалият ми баща Егени Немиров бе едно от водещите имена в напредничавата оперна режисура, много преди в България да се заговори за нея. Бил е главен режисьор на Русенската опера, където през 60-те години са имали много нестандартен репертоар. Той и Ромео Райчев канят Дмитрий Шостакович в Русе. Там за първи път в цяла Европа след забраната на Сталин, в рамките на "Мартенски музикални дни", се изпълнява неговата опера "Катерина Исмаилова", която има голям успех.

Разбира се, баща ми с напредничавите за времето си идеи е имал големи трудности. Но той е бил една много профилирана, артистична личност, за чиито творчески постижения тепърва ще си струва да се говори. Много рано го загубих. Бях на 9 години, когато той почина. Веднага след това с майка ми пристигнахме в тогавашната Източна Германия по договор на майка ми като драматичен сопран на Рощоксия театър. Тогава може би съм решила да продължа неговия път. После имаше и други фази, в които исках да стана актриса, но установих, че режисурата е най-интересната професия в театъра, защото там имаш най-голяма свобода на изразните средства и да се изявиш.

Необходимо ли е човек да е завършил на Запад, за да може да се реализира, да прави кариера сред най-добрите?

За кариера не искам да говоря, а за чисто артистичен профил – какво те интересува в професията, какво искаеш да развиеш. В немскоговорящите среди човек може да си изработи един много изявен профил. В Германия има големи традиции, които започват с Валтер Фелзенщайн, Бертолт Брехт, и продължават с техните последователи – моята учителка Рут Бергхаус и Петър Конвични. Още през 70-те те са доказали, че с опера може да се каже нещо повече от действието на първи план, че следва творбата да има нещо общо с нас, с нашия живот. Тоест би трябвало да се реформира, да има нов прочит. В този смисъл тук се получава най-доброто образование.

Мислите ли, че ако човек е с българско или друго източноевропейско образование, качествата му ще бъдат припознати така лесно? Ще му се гласува ли същото доверие?

Студентите, наследници на традициите на големи имена в немския театър като Макс Райнхард, Валтер Фелзенщайн, разбира се, имат предимство. Но дарованието не е продукт на националността или езика и при всички случаи един ден се стига до осъществяването му.

Да проникнеш в дълбочината на едно произведение, а не само да му дадеш съвременна визия, значи, че си го интерпретирал по съвременен начин. Това са много сложни процеси. На първо място имат общо с един дълбок анализ на самото произведение и с един прочит, който изисква най-вече критична позиция. Тя не е на почитател, ценител, обожател на творба, която стои на пиедестал и на която трябва само да се възхищаваме. Напротив, тя е нещо, с което работим, нещо, което променяме, за да го съхраним за бъдещето. Понякога тези произведения са на по 200 години и за да може съвременният зрител да ги разбере, би трябвало да ги преведеш на един днешен език, което, пак повтарям, не означава да им придадеш само модерна визия.

Определят ви като авангарден режисьор. Според мен съвременен е достатъчно и точно определение. Доколко подобни определения на режисьора – екстравагантен, модерен, авангарден – са адекватни и необходими?

Това са клишета, които заместват други клишета. Аз мога да говоря само за себе си. Бих искала да разкажа историите, да ги преразкажа така, че да достигнат една съвременна публика, да бъдат разбрани и понякога преоткрити. Иска ми се някои неща, които са закодирани в тяхната дълбочина да бъдат дешифрирани. Що се отнася до средствата за постигане на това – пред един режисьор има най-различни възможности. Аз все по-често избирам по-изчистена и освободена от излишни елементи форма, която се фокусира най-вече върху певеца като изпълнител и действащо лице в пространството в съотношение с другите партньори.

 

Бих искала да разкажа историите, да ги преразкажа така, че да достигнат една съвременна публика, да бъдат разбрани и понякога преоткрити

Гледам с най-нужните опростени средства да разкажа сложните истории, както ми се отдаде в тетралогията "Пръстенът на Нибелунга", която поставих във Франкфурт. Наскоро работих в Румъния. Поставях "Отело" на фестивала "Енеску" в Националната опера в Букурещ. Там срещнах изключително талантливи певци, с които обаче трябваше да работя усилено, за да стигна до тяхната същност и те да са годни без някакви фалшиви жестове да пресъздат автентични образи като Отело, Яго, Дездемона.

Вероятно това се дължи на много фактори – манталитет, съдба, професионално ниво.

Много са талантливи хората в Източна Европа, имат хубави дадености като гласова природа, като емоционалност. Това е моят стимул да работя в България, Румъния, Латвия. Защото там има невероятен потенциал от млади талантливи оперни певци. Те са като суров диамант, който трябва да бъде обработен. В Национална опера в Букурещ се играе "Риголето" от 1939 г. насам. Асистент-режисьорите - 26-годишни млади хора, възвръщат към живот тези прашасали костюми и декори, тези трупове. И все пак бяха много доволни да научат, че е възможен и друг поглед върху нещата, че има един жив театър, че има и теми, които ги засягат лично. Мисля, че това са много важни неща. Би трябвало, когато говорим за съвременна режисура, да не се ограничаваме само с немскоговорящите страни, а да разширим кръга.

Познавам млади, интелигентни, образовани хора, които са наясно с театралния живот в Берлин и в София, ходят на класически концерти, но операта остава табу за тях. Защо се получава така?

Защото операта трябва да се реформира. Ако искаме да стигнем до младите зрители, трябва да говорим на техния език. Трябва да сме в крак с развитието на театъра, киното. Защото иначе операта ще остане едно музейно изкуство, а то не е такова. Ние в операта правим жив театър за живи хора, а не реконструкции за музеи.
Не се ли брани все пак операта да остане по-дълго консервативна? Как изглежда този процес отвътре?

Партитурите са само материал. Понякога лежат дълги години на някакъв рафт. Ако ние, тоест певецът, музикантът, режисьорът, диригентът, не ги извадим, за да ги възпроизведем, те ще останат просто материал. Изпълнителите вдъхват живот на тези произведения. Ако искаме да привлечем млади зрители, трябва да променим консервативното разбиране за опера коренно. Изпълнителите трябва да действат като драматични артисти, които случайно могат и да пеят. Всъщност става дума само за съдържания, за теми, които ни интерисуват, при това все актуални.

Но явно тези теми не могат да бъдат разпознати от младата публика?

Могат, ако ги поднесеш по такъв начин, че да бъдат разпознати. Ако оставиш праха и сложиш фолиото на клишето над живия организъм на една опера, няма да се получи.

 

Младите български оперни певци са изключително талантливи. Те гладуват и жадуват някой да се заеме с тях, да работи с тях, да им отвори очите за истинското, да открият себе си, да опознаят себе си по-добре, да открият същността на тези произведения

А няма ли преграда от страна на младите, донякъде неразбиране, донякъде страхопочитание?

Пак казвам, ако човек поднесе произведението по такъв начин, че хората изобщо не забележат, че са били на опера, че се пее, ще се получи. Чувала съм от свои ученици и от участници в мои постановки, че са се чувствали като кино или на театър. Ако се стремим да стигнем до хората с този изказ, ще спечелим каузата в полза на операта.

Позната сте на българската публика с оперите "Момичето от златния Запад" от Пучини и "Любовен еликсир" от Доницети. Каква е българската опера днес и нейната публика според вас?

Младите български оперни певци са изключително талантливи. Те гладуват и жадуват някой да се заеме с тях, да работи с тях, да им отвори очите за истинското, да открият себе си, да опознаят себе си по-добре, да открият същността на тези произведения, да бъдат искрени в тях, да не стават толкова бързо жертви на пазара. Защото пазарът за оперни певци е станал много тежък бизнес, в който те трябва да функционират добре, да имат лъскава опаковка и да се продават успешно. Това е коварно и всъщност няма нищо общо с истината. Този натиск, който индустрията упражнява върху младия певец, го кара много често да не усеща себе си и истината.

За публиката мога да кажа, че е изключително ентусиазирана, сърдечна, благодарна. Виждала съм хора, които по-скоро няма да вечерят, но ще си купят билет за опера. Това е много радостно. Иначе има още какво да се свърши, но развитието е безспорно.

Разкажете ни повече за "Пръстенът на Нибелунга". Вие получавате и четирите части, нещо нетипично и различно от щутгартския модел, според който всяка част се работи от различен режисьор. Не е ли по-логичното един човек да направи цялата тетралогия?

Става въпрос за произведение от четири части, а не за четири различни опери. Смятам, че е пълен лукс в едно време, в което много повърхностно можеш да се занимаваш с важни теми, да имаш шанса да поставяш 16 часа музика и да работиш в период от 5 години от своя творчески живот с една и съща тема, а именно "Пръстенът на Нибелунга", което е едно колосално произведение.

На 20 октомври в Базел беше премиерата на последната ви опера "Лоенгрин" - също от Вагнер. Отзивите са изключително добри.

Да, вече съм правила седем вагнерови опери. "Тристан и Изолда" в операта в Бон и "Лоенгрин" в Базел бяха последните. Премиерата в Базел беше бурно и дълго аплодирана, много добре се прие, с възторзи. Тази опера я направих по доста различен начин. Тя по-скоро прилича на приказка с динамично и напредничаво развитие в течение на трите акта. Накрая се случва скок в съвременността, започвайки с рицаря и завършвайки с един човек, който идва без име, но поради обстоятелствата е длъжен да разкрие своята идентичност.

Може ли да се каже, че Вагнер ви е любим автор?

Не, това би било пълно ограничение. Аз харесвам Верди, обожавам Моцарт. Чакам с нетърпение някой да ми повери една оперета, за да направя нещо комично, например "Прилепът" от Щраус.

Съществува риск обаче да ви заклеймят като вагнерианка.

Не, надявам се, че не. Това са пак разни категории, чекмеджета, в които те слагат като артист, като творец, които са голямо ограничение. Нямам любим автор. Вдъхновяват ме и ме занимават композитори като Верди, Моцарт, Чайковски, Вагнер. Намирам даже общи моменти понякога между Чайковски и Вагнер. Това са много богати ценности и наследство, което имаме, и не си струва човек да се определя. Любимото ми произведение е винаги това, с което актуално се занимавам.

В Германия, и в частност в Берлин, имаме изключително успели творци – вие, вече покойният Димитър Гочев, Самюел Финци, Йордан Камджалов. Може би изкуството се случва на най-високо ниво извън България и затова тези хора успяват да се реализират там.

Някои от тях са образовани в България за разлика от мен, затова не бих казала, че е така. Че сме талантлив народ, е вярно, че сме малко на брой – също, че между тези седем милиона се появяват някои много изявени таланти, е факт. Може би се дължи на някаква мая и закваска, която имаме като даденост. И ако може това да допринесе за изграждане на нашето самочувствие, би било много добре.

Автор: © Wiener Staatsoper GmbH / Axel Zeininger

Когато поставя "Момичето от златния Запад" от Пучини в Берлин през 2004 г., Вера Немирова преобразява фоайето на "Дойче опер" в кораб. Именно там се срещам с оперната режисьорка преди разговора ни. От деветгодишна Вера слуша, гледа, говори за опера. Избира пътя на режисьора заради свободата да изразяваш. Затова и завършва оперна режисура в Музикалната академия "Ханс Айслер" Берлин, където е приета едва на 17. Оттогава Вера не спира да изразява и пресъздава класически произведения на съвременен език, без да се стреми да бъде модерна. Както и да я определят критиците, факт е, че тя един от най-изявените и активни оперни режисьори в Европа днес. Поставя произведения като "Графиня Марица" от Калман в Държавната опера във Виена, "Макбет" от Верди в Бон, "Риголето" от Верди в Люцерн, "Отело" от Верди в Дрезден и "Сватбата на Фигаро" от Моцарт в Рига, "Лулу" от Албан Берг на Залцбургския фестивал. От 2010 г. до 2012 г. реализира цялата тетралогия "Пръстенът на Нибелунга" от Вагнер във Франкфурт на Майн.

Премиерата на постановката й "Лоенгрин" от Вагнер на 20 октомври тази година имаше голям успех в Базел. В България Вера Немирова режисира "Любовен еликсир" от Доницети, като превърна сцената в курорт с басейн. Операта ще се играе отново на 14 февруари и на 2 март 2014 г.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    ellasbow avatar :-|
    ellasbow

    "Виждала съм хора, които по-скоро няма да вечерят, но ще си купят билет за опера." И обратното не е по-маловажно: младите изпълнители да пропуснат да вечерят, но да не се поддават на натиска на индустрията и да избират проектите, в които да участват със сърцето си.

  • 2
    georgi960 avatar :-|
    КМЕТ В СЯНКА

    желая успех

  • 3
    alien_s avatar :-|
    Jessika

    Много интересно интервю, прочетох го с удоволствие.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK