Китарата как добре ми стои

Илюстрация Увеличаване Автор: Велко Ангелов Смаляване

Името й е трудно за запомняне – Ража Файес ел Мадхун, но лесно се запаметява топлината, с която нейните близки приятели я наричат Дабдуб (на арабски - мече). "Сигурно защото много обичам да гушкам хората", ми казва със смях.
Ража е на 24. Допреди няколко месеца прекарва времето си в някой бар, с приятели в градинката на "Кристал" или в Борисовата градина като много други момичета. Днес по-често е на участия, репетиции, в страстна връзка с китарата си. Свири с още петима музиканти и се наричат просто и ясно – Raja and the band.

Родена е в Кувейт в семейство на палестинци с египетски документи. Казва, че произлиза от държава, която я няма на картата. Въпреки или именно заради това тя носи и излъчва силния и несломим дух на Близкия изток. Такива са и двамата й братя и сестра й – където и да са по света, те винаги остават сплотени и помнят пътя зад себе си. През 1992 г. родителите на Ража са поставени пред важен избор – размирна Палестина им дава три по-сигурни посоки – Китай, Йемен и България. Обнадежден от младата демокрация тук, баща й избира България.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Като гледам какво се върти по радиата и по българските музикални телевизии – не мисля, че ще успея наистина. Трябва да си такъв, да правиш комерсиална музика, за да пробиеш. Аз не искам да съм такава. Целта ми не е да променя манталитета на българина, а да му покажа по-добрата част от нещата

Ража учи в частно арабско училище, после в обикновена софийска гимназия в "Младост" 3, където в началото й се струва, че се намира на различна планета. Заради естественото си излъчване обаче и желанието да опознава различното, от малка се сближава лесно и бързо свиква и с езика, и с хората. Ако я попитате днес, ще ви отговори, че се чувства българка. Или поне една голяма част от нея. "Малко срамно е да живееш в една държава двайсет години и да си част от нея, а да не можещ да говориш езика. С майка ми и баща ми говоря на арабски, но иначе – само на български. Въпрос на общуване е."
 
Възпитавана да бъде разумна и да мисли за бъдещето си, след като завършва гимназия на 17 години, решава да се насочи към умна специалност, която да може един ден да й плаща сметките. Какъвто е случаят с братята й архитекти. Записва финанси в УНСС, но бързо осъзнава, че това образование не е за нея и се мести в НБУ. Междувременно започва да работи в перспективна българска фирма, чийто офис по онова време се помещава в малък апартамент, а днес – в шестетажна бизнес сграда. "Има надежда за тези, които знаят накъде са тръгнали", коментира Ража. Там тя се грижи за арабския пазар и продава софтуер за онлайн игри на родния си език. Той е един от четирите, които владее, заедно с българския, английския и френския.

Всичко изглежда твърде нормално до деня, в който Дабдуб не отива на гости на свой приятел, който има брат, който пък… свири на китара. "Казах му да ми я даде за малко, никога не бях пипала китара преди това. И в момента, в който я хванах, вече исках да имам такава. Стана ми много тъжно, че нищо не мога да направя с този инструмент. Исках да си взема, но нямах финансова възможност, чаках и спестявах. Един ден приятели ме изненадаха – подариха ми китара. Първата година свирех всеки ден, не знам защо така се зарибих, толкова много… Свирих и пеех песни. Научих се да свиря целите парчета. А никога не го бях правила преди."

Изведнъж десетте години, в които родителите й я пращат на досадни уроци по пиано, придобиват друг смисъл и цялата изсвирена класика, която тогава не значи много за нея, й дава неочакван усет към струните. Всичко се развива стремглаво – тя свири постоянно и навсякъде, учи парчета, пее и се влюбва лудо в новото си хоби. Някъде по това време записва и първото си домашно видео, с което участва в конкурс в офиса, в който работи. "Спечелих конкурса, наградата беше билет за Spirit of Burgas, но аз отидох на къмпинг "Градина" и така и не стигнах до Бургас – по цял ден на плажа, бири, китари. След това обаче клипът, с който бях спечелила, се разпространи."



Така започва историята – уж съвсем случайно, но Ража знае, че такива случайности в живота няма. На къмпинга среща Николай Димчевски, с когото започват да свирят, сякаш са се готвили за това от години. Когато се връщат в София, правят първото си, съвсем импровизирано изпълнение на живо в столичен хостел. На него идват толкова хора, че малкото мазе не успява да побере всички. Следват покани, нови запознанства и участия почти всеки ден. Така бандата вече има повече лайфове, отколкото репетиции. Усещането е силно и завладяващо, като наркотик; няма и миг почивка – през деня всички ходят на работа по офисите си, а вечер са на сцената. Бандата бързо печели вярна публика, което според Ража е от голяма важност. "Винаги наблюдавам хората, които идват на концертите, искам да видя дали са едни и същи, дали идват нови. И винаги са разнообразни, което за мен значи много. Тук има нещо като манталитет на музикантите, много ме дразни – да кажем, ние с теб познаваме музиканта Х и казваме – хайде, отиваме да го подкрепяме. Независимо дали харесваш или не харесваш музиката му, или вече си ходил сто пъти – ти отиваш. Има един такъв кръг от хора, които просто ходят и подкрепят, всички са навързани. Аз наистина не искам да карам някой, като мой приятел или познат, да се чувства длъжен. Искам да се кефят и да имат техния си избор. Да е честно и истинско."

Ража е хубава, естествена. В очите й има не пламъче, а огън, сила и смелост да продължи много по-напред. Опитвам се да уловя у нея някакво усещане за лидерство, някаква симпатична суета или каприз, нещо, което да ми подскаже, че тя наистина много иска да е главният действащ персонаж в тази музикална история. Но Ража е на друго мнение. "Всички сме лице на групата. Аз съм човекът, който го гледат най-много, и това е отговорност. Искам да направя така, че всички да сме много видими, не искам да правя нещата сама, по-хубаво ми е да има споделени идеи. Това ми дава голямо удоволствие. Чувствам се на място и знам, че съм там, където трябва да бъда в бъдеще." Питам я с какво мисли, че се различава от другите изпълнителки: "Мисля, че естествеността и в това да съм част от публиката, иначе друг трябва да го каже. Захванах се, защото се кефя на това, което правя, не със цел да пробия в българската рок музика, правя го, защото обичам да го правя. Иначе мисля, че сцената има огромна нужда от разнообразие и нови лица, качествени. От българските певици обичам да слушам Nasekomix, много ми харесва стила, лириката и творчеството на Рони."
 
Концертите на Raja and the band са тричасови, случват се в почти всички софийски клубове. В тях музикантите - Георги Михайлов – китари, Патрик Робъртс – бас китара, Роза Адриана – вокали и бек вокали, Николай Димчевски – кахон и перкусии, и Виктор Аначков – барабани, минават през кавър версии на The Doors, Nirvana, Aerosmith, Alice in Chains, Amy Winehouse, Rolling Stones, Florence&The Machine, The Smiths  и… всичко, което тълпата пред нея крещи. "Каквото усещам – това свиря. Трябва да си контактуваш с хората и да усетиш те какво искат да слушат. Публиката ми е тази, която се радва на създадената от нас атмосфера, стараем се тя да е позитивна и приятна и всеки път да се изпитва нещо ново и различно. Това са хората, които обичат музиката на Doors и се радват на по-леките и небрежни песни. Така както и аз, обяснява Ража. "Иначе песните, които избирам, са песни, които обичам, песни, които са свързани с мен по някакъв начин, и други, които са по-известни и движат крачетата. Разбира се, искам да имам свои парчета, но просто нещата станаха толкова бързо, че нямахме време да запишем авторска музика. Малко по малко ще вкарваме и наши парчета и някой ден ще направим по-скоро наши песни, отколкото само къвъри."
В крайна сметка всичко е въпрос на вяра и на чистоплътно отношение към нещата, изобщо. "Вярвам в любовта и в добротата на хората. Вярвам, че има свръхенергия, някои я наричат Бог – тя определя нещата. Няма нищо случайно в това, което се случва. Да си добър с хората или да направиш нещо добро за някого – това винаги ти се връща." Явно тази толкова непреднамерена среща със сцената е точно това добро, което й се връща просто защото е верен на себе си, чист човек. "Дразни ме фактът, че хората постоянно мрънкат и недоволстват. Тук, в България, го има много. Вместо да правиш нещо, ти храниш. Ама?! Започни от себе си!"  В очите й няма гняв, а страст, нищо че бъдещето за нея е неизвестно. "Като гледам какво се върти по радиата и по българските музикални телевизии – не мисля, че ще успея наистина. Трябва да си такъв, да правиш комерсиална музика, за да пробиеш. Аз не искам да съм такава. Целта ми не е да променя манталитета на българина, а да му покажа по-добрата част от нещата."
 
Другото голямо нейно желание е да пътува много, а междувременно да живее като нормален млад човек, който яде, спи, излиза, да има кола, жилище и свобода да споделя доброто. За момента основното, битовото е трудно постижимо, сякаш е прескочила задължителното ниво, за да мине на по-горно. За бъдещето мисли с вяра и ясна посока – тук, но и навън, целенасочено, но и гъвкаво. Мечтае хората да пътуват повече, за да могат да отворят сетивата си за различното, да живеят обърнати навън, а не навътре, не да мразят, а да правят стъпки към другия и към това да са просто по-добри същества. А когато му дойде времето, вярва, че ще срещне своята половинка във всичко това, някой специален човек.: "Аз не съм много приятел с връзките. Искам да имам истинска тръпка, не просто да харесвам някого, заради това как изглежда или как говори. Искам да усещам силно чувство в мен, за да започна нещо сериозно."
Планът за тази година е да прави много, и то авторска музика, да не слиза от сцената и да изживее лудо лято на път, далече от битовизма и близо до свободата.
 
Raja and the band свирят на 8 март в новооткрития клуб "Терминал 1" и на 12 март като част от музикалната програма на София Филм Фест

• 1
• 2
• Следваща страница » "Мила Роберт"