Родена е в Кувейт в семейство на палестинци с египетски документи. Казва, че произлиза от държава, която я няма на картата. Въпреки или именно заради това тя носи и излъчва силния и несломим дух на Близкия изток. Такива са и двамата й братя и сестра й – където и да са по света, те винаги остават сплотени и помнят пътя зад себе си. През 1992 г. родителите на Ража са поставени пред важен избор – размирна Палестина им дава три по-сигурни посоки – Китай, Йемен и България. Обнадежден от младата демокрация тук, баща й избира България.

Ража учи в частно арабско училище, после в обикновена софийска гимназия в "Младост" 3, където в началото й се струва, че се намира на различна планета. Заради естественото си излъчване обаче и желанието да опознава различното, от малка се сближава лесно и бързо свиква и с езика, и с хората. Ако я попитате днес, ще ви отговори, че се чувства българка. Или поне една голяма част от нея. "Малко срамно е да живееш в една държава двайсет години и да си част от нея, а да не можещ да говориш езика. С майка ми и баща ми говоря на арабски, но иначе – само на български. Въпрос на общуване е."

Възпитавана да бъде разумна и да мисли за бъдещето си, след като завършва гимназия на 17 години, решава да се насочи към умна специалност, която да може един ден да й плаща сметките. Какъвто е случаят с братята й архитекти. Записва финанси в УНСС, но бързо осъзнава, че това образование не е за нея и се мести в НБУ. Междувременно започва да работи в перспективна българска фирма, чийто офис по онова време се помещава в малък апартамент, а днес – в шестетажна бизнес сграда. "Има надежда за тези, които знаят накъде са тръгнали", коментира Ража. Там тя се грижи за арабския пазар и продава софтуер за онлайн игри на родния си език. Той е един от четирите, които владее, заедно с българския, английския и френския.

Всичко изглежда твърде нормално до деня, в който Дабдуб не отива на гости на свой приятел, който има брат, който пък… свири на китара. "Казах му да ми я даде за малко, никога не бях пипала китара преди това. И в момента, в който я хванах, вече исках да имам такава. Стана ми много тъжно, че нищо не мога да направя с този инструмент. Исках да си взема, но нямах финансова възможност, чаках и спестявах. Един ден приятели ме изненадаха – подариха ми китара. Първата година свирех всеки ден, не знам защо така се зарибих, толкова много… Свирих и пеех песни. Научих се да свиря целите парчета. А никога не го бях правила преди."

Изведнъж десетте години, в които родителите й я пращат на досадни уроци по пиано, придобиват друг смисъл и цялата изсвирена класика, която тогава не значи много за нея, й дава неочакван усет към струните. Всичко се развива стремглаво – тя свири постоянно и навсякъде, учи парчета, пее и се влюбва лудо в новото си хоби. Някъде по това време записва и първото си домашно видео, с което участва в конкурс в офиса, в който работи. "Спечелих конкурса, наградата беше билет за Spirit of Burgas, но аз отидох на къмпинг "Градина" и така и не стигнах до Бургас – по цял ден на плажа, бири, китари. След това обаче клипът, с който бях спечелила, се разпространи."

Така започва историята – уж съвсем случайно, но Ража знае, че такива случайности в живота няма. На къмпинга среща Николай Димчевски, с когото започват да свирят, сякаш са се готвили за това от години. Когато се връщат в София, правят първото си, съвсем импровизирано изпълнение на живо в столичен хостел. На него идват толкова хора, че малкото мазе не успява да побере всички. Следват покани, нови запознанства и участия почти всеки ден. Така бандата вече има повече лайфове, отколкото репетиции. Усещането е силно и завладяващо, като наркотик; няма и миг почивка – през деня всички ходят на работа по офисите си, а вечер са на сцената. Бандата бързо печели вярна публика, което според Ража е от голяма важност. "Винаги наблюдавам хората, които идват на концертите, искам да видя дали са едни и същи, дали идват нови. И винаги са разнообразни, което за мен значи много. Тук има нещо като манталитет на музикантите, много ме дразни – да кажем, ние с теб познаваме музиканта Х и казваме – хайде, отиваме да го подкрепяме. Независимо дали харесваш или не харесваш музиката му, или вече си ходил сто пъти – ти отиваш. Има един такъв кръг от хора, които просто ходят и подкрепят, всички са навързани. Аз наистина не искам да карам някой, като мой приятел или познат, да се чувства длъжен. Искам да се кефят и да имат техния си избор. Да е честно и истинско."

Ража е хубава, естествена. В очите й има не пламъче, а огън, сила и смелост да продължи много по-напред. Опитвам се да уловя у нея някакво усещане за лидерство, някаква симпатична суета или каприз, нещо, което да ми подскаже, че тя наистина много иска да е главният действащ персонаж в тази музикална история. Но Ража е на друго мнение. "Всички сме лице на групата. Аз съм човекът, който го гледат най-много, и това е отговорност. Искам да направя така, че всички да сме много видими, не искам да правя нещата сама, по-хубаво ми е да има споделени идеи. Това ми дава голямо удоволствие. Чувствам се на място и знам, че съм там, където трябва да бъда в бъдеще." Питам я с какво мисли, че се различава от другите изпълнителки: "Мисля, че естествеността и в това да съм част от публиката, иначе друг трябва да го каже. Захванах се, защото се кефя на това, което правя, не със цел да пробия в българската рок музика, правя го, защото обичам да го правя. Иначе мисля, че сцената има огромна нужда от разнообразие и нови лица, качествени. От българските певици обичам да слушам Nasekomix, много ми харесва стила, лириката и творчеството на Рони."

Концертите на Raja and the band са тричасови, случват се в почти всички софийски клубове. В тях музикантите - Георги Михайлов – китари, Патрик Робъртс – бас китара, Роза Адриана – вокали и бек вокали, Николай Димчевски – кахон и перкусии, и Виктор Аначков – барабани, минават през кавър версии на The Doors, Nirvana, Aerosmith, Alice in Chains, Amy Winehouse, Rolling Stones, Florence&The Machine, The Smiths  и… всичко, което тълпата пред нея крещи. "Каквото усещам – това свиря. Трябва да си контактуваш с хората и да усетиш те какво искат да слушат. Публиката ми е тази, която се радва на създадената от нас атмосфера, стараем се тя да е позитивна и приятна и всеки път да се изпитва нещо ново и различно. Това са хората, които обичат музиката на Doors и се радват на по-леките и небрежни песни. Така както и аз, обяснява Ража. "Иначе песните, които избирам, са песни, които обичам, песни, които са свързани с мен по някакъв начин, и други, които са по-известни и движат крачетата. Разбира се, искам да имам свои парчета, но просто нещата станаха толкова бързо, че нямахме време да запишем авторска музика. Малко по малко ще вкарваме и наши парчета и някой ден ще направим по-скоро наши песни, отколкото само къвъри."

В крайна сметка всичко е въпрос на вяра и на чистоплътно отношение към нещата, изобщо. "Вярвам в любовта и в добротата на хората. Вярвам, че има свръхенергия, някои я наричат Бог – тя определя нещата. Няма нищо случайно в това, което се случва. Да си добър с хората или да направиш нещо добро за някого – това винаги ти се връща." Явно тази толкова непреднамерена среща със сцената е точно това добро, което й се връща просто защото е верен на себе си, чист човек. "Дразни ме фактът, че хората постоянно мрънкат и недоволстват. Тук, в България, го има много. Вместо да правиш нещо, ти храниш. Ама?! Започни от себе си!"  В очите й няма гняв, а страст, нищо че бъдещето за нея е неизвестно. "Като гледам какво се върти по радиата и по българските музикални телевизии – не мисля, че ще успея наистина. Трябва да си такъв, да правиш комерсиална музика, за да пробиеш. Аз не искам да съм такава. Целта ми не е да променя манталитета на българина, а да му покажа по-добрата част от нещата."

Другото голямо нейно желание е да пътува много, а междувременно да живее като нормален млад човек, който яде, спи, излиза, да има кола, жилище и свобода да споделя доброто. За момента основното, битовото е трудно постижимо, сякаш е прескочила задължителното ниво, за да мине на по-горно. За бъдещето мисли с вяра и ясна посока – тук, но и навън, целенасочено, но и гъвкаво. Мечтае хората да пътуват повече, за да могат да отворят сетивата си за различното, да живеят обърнати навън, а не навътре, не да мразят, а да правят стъпки към другия и към това да са просто по-добри същества. А когато му дойде времето, вярва, че ще срещне своята половинка във всичко това, някой специален човек.: "Аз не съм много приятел с връзките. Искам да имам истинска тръпка, не просто да харесвам някого, заради това как изглежда или как говори. Искам да усещам силно чувство в мен, за да започна нещо сериозно."

Планът за тази година е да прави много, и то авторска музика, да не слиза от сцената и да изживее лудо лято на път, далече от битовизма и близо до свободата.

Raja and the band свирят на 8 март в новооткрития клуб "Терминал 1" и на 12 март като част от музикалната програма на София Филм Фест

Мила Роберт

Фотограф: Велко Ангелов

Автор: Велко Ангелов

Преглед на оригинала

"Аз съм Мила Роберт, от приятно, но странно семейство съм и всичко е странно в живота ми. Живея много свободно за възрастта си, пия и пея. Повече пея." Така се представя с две думи Мила, родена преди 17 години в семейството на Ваня Щерева и Роберт Гергов, тогава и двамата спортисти. Явно е, че дъщеря им е наследила най-приятните дадености – дълги стройни крака и височина на мисълта. За крехката си възраст тя наистина учудва с мъдрост, ясен план за близкото бъдеще и много проста формула за щастие – да прави това, което обича. Появата й в миналогодишното издание на музикалното шоу X Factor беше толкова запомняща се, колкото и кратка. Разказва за случката с едно изречение "Дължах го на детето Мила. Винаги съм гледала, радвала съм се, но и съм съжалявала, че нямам годините да се явя. Затова сега реших да го направя. Мислех си за кастингите като за нещо забавно". Поради липса на болна амбиция и усещане, че е най-добрата, бързо разбира, че нейното място не е там. След тридневен лагер с всички участници Мила напуска шоуто по собствено желание и с голяма радост.

Всъщност тя от малка е своенравна и различна. "Бях шумно дете с мазен бретон и лек мустак. И докато хората ми говореха, аз пеех и не ги гледах особено. Много крещях и бях навсякъде." Някъде по това време родителите й се разделят, а попечителството взима баща й, което обаче не представлява драма за никого. "Мама реагира суперспокойно и каза, че всичко е наред, защото един ден ще се върна при нея." Този ден идва преди четири години, когато Мила напуска стриктния дом на баща си и заживява с Ваня и котката им Лора. Сега двете са като съквартирантки приятелки, създали са си "една много приятна хипария", обичат се, ценят се и си живеят страхотно. Въпреки че има период, в който Мила е изправена пред реалната опасност да стане отличничка, днес вече нещата са си съвсем наред – тя не става най-добра по успех в класа си във фотографското училище, но за сметка на това се научава съвсем сама да свири на китара, пее страхотно, пише музика, чете пиеси, рисува и се готви за НАТФИЗ. "Преди пет години майка ми ме записа на китара, ей така, съвсем от нищото, но напреднах бързо и сега аз я уча на някои неща. И, да, не ходя много на училище, повече ходя на театър."

Така, много просто Мила обяснява пълното щастие, което естествено я застига малко преди да навърши пълнолетие. То идва с изпълненията й на музиката на Red Hot Chilly Peppers, Arctic Monkeys, The Doors, Nirvana, Tricky. "Истински харесвам Джон Фрушанте и се уча от Red Hot." Експериментът с различни стилове е много важен за Мила. Тя иска да има собствени песни, но "засега няма как, рядко пиша сполучливи песни". Досега участията й се броят на пръсти, но сме сигурни, че в най-скоро време това ще се промени. "Предполагам, че съм различна с това, че не се взимам насериозно и правя това, което правя, просто ей така и каквото си знам. Особено за музиката никак не се впрягам", споделя Мила. Ако я чуете как пее и видите как стои на сцената, ще разберете, че това е нейният път. "Като малка си представях, че би било яко да пееш на сцена. Никога не съм се интересувала от шанса за развитие... Вярвам, че ако влагаш търпение и любов във всичко, което правиш, нещата ще се развият от само себе си." Сигурна е, че не се стреми към известност, "даже съвсем; искам просто да правя това, което обичам и да живея от това."

След X Factor обаче започват да я канят на много участия в различни софийски клубове и това я прави много щастлива. "Не се притеснявам да си пея сама, засега се чувствам добре да съм единствена. Но много искам да имам банда от момчета, винаги съм си играла само с момчета. И това ще се случи, вярвам. И не бързам." 

За сметка на повечето хора, които не бързат да пораснат и тъгуват за детството си, Мила смята, че само с порастването и мъдростта човек може отново да се превърне в дете. Да си го позволи. Сега й е период на израстване, в който се готви за голямата си мечта – да бъде актриса. Гледа много етюди, опитва се да чете повече книги, отколкото пиеси, и се учи на дисциплина. От всичко това лъха осезаемо нетърпение – пълнолетието наближава, както и всичко, което Мила иска – независимост, отговорност и реализация. Китарата и песните й са като естествена среда, в която изчаква истински голямата случка – актьорството. "Много искам. И там някъде се срещат искането и моженето – 50% искане и 50% можене е, според мен. Идеята с играенето е чудесна – да лъжа и да се преструвам на някоя друга, а и да живея от това – много ми харесва. Искам животът ми е да вълнуващ и различен всеки ден. Дано стане."

Междувременно обаче тя знае, че нещата не идват наготово и въпреки талантите, които притежава, трябва да заслужи успеха си. 

Мила продължава: "Най-силно ми е повлияла майка ми, нейната среда и това, което виждах от нея и развивах в собствения си кръг от хора. Начинът, по който комуникира с хората, отношението й към тях – пълна свободна и спокойствие. Всичко приемам със спокойствие." Когато заговаряме за абитуриентските страсти и нещата, които би трябвало да я вълнуват, тя казва, че най-важно й е семейството, любовта, приятелите, изкуството и свободата. Не роклите и гримът. В тоя ред на мисли споделя, че на бала си догодина със сигурност ще е с кубинки или кецове и без грим. Като в 60-те.

Високият й ръст, дългата, красива коса, умен поглед и усмивка, която не слиза от лицето й, издават, че позата тук няма място. Прилича на дете, което вярва в справедливостта. "Аз не се бунтувам с онази поза, която хората слагат на арта, това не е някаква революция, а аз не съм някакъв хипстър." Революцията е в душата й. Спомня си времето, в което покрай надигащите се протести в София има идеята да напише специална песен и с нея да накара хората да се вдигнат. Казва, че не войната, а любовта ще доведе справедливостта. Идеята й бързо умира, защото думите са недостатъчни, за да изразят това, което тя мисли, и то само в една песен. Признава си, че като градски човек се вълнува от свободата на духа и политическото положение в момента, понякога дори се отчайва. Това, което я спасява, е, че вижда, че все повече хора са от едната страна на барикадата и смята, че е много важно да се протестира.

"София е град, който не се уморява", заговоря за любовта си към родното си място и без особено съжаление споделя, че досега не е излизала извън пределите на България. "Имаше период, в който исках да замина, но не си представям да живея другаде, поне не скоро. Представям си да пътувам и да се прибирам у дома. Някакви бригади… защо не?" Съвсем скоро й предстои първото й пътешествие извън граница – ще ходи в Рим със семейството на баща си.

Докато разговаряме, Мила отваря късметчетата, които пристигат с кафето й – едно не стига, трябва да са минимум две. Днес и в двете пише едно и също – "любов". "Има един мъж… е, добре, де, не е възрастен, не си го представяй така, една година е по-голям от мен…, с брада и цагара, много е симпатичен." Зряло и без помен от тийнейджърско вълнение разказва за общата им музика, сцена и за споделянето на еднаквата посока на мисълта. "Преди бях нещастна и минах през много адове в любовта. Тя винаги ми е била най-сложното нещо. Сега съм като нов човек, свободна и много щастлива."

Последното е важно, защото междувременно иска да сбъдне и друга своя мечта – да започне работа веднага след като навърши осемнайсет. Ако видите дългокосо момиче с китара да пее и свири сред рафтовете на книжарница или зад някой бар – тя сигурно ще се казва Мила. Само това са местата, на които тя си представя да си изкарва по-добри джобни. Не че парите някога са й били много важни, но когато ги има, умее да ги разпределя умно. Например не харчи за храна навън, обича да хапва вкъщи – в тюркоазеносинята си стая, пълна с рисунки, любими книги, китари, дрехи, запалени свещи. И с гледка към гората на Лозенец.

Тя обича да е сред малко, но скъпи приятели и казва, че тяхното забавление не е в шумните клубове, а у дома или навън, говорейки. В говоренето е истината. И в чуването. "Нали знаеш, че в автобуса винаги има един, до кгойто никой не сяда? Аз сядам до него. И много се радвам, ако ме заговори. Давам шанс на лудите, от тях можеш да научиш много неща."