Китарата как добре ми стои
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Китарата как добре ми стои

Китарата как добре ми стои

Запознайте се с Ража и Мила - две талантливи момичета, които отстояват правото си на глас с китара

19682 прочитания

© Велко Ангелов


Автор: Велко Ангелов

Името й е трудно за запомняне – Ража Файес ел Мадхун, но лесно се запаметява топлината, с която нейните близки приятели я наричат Дабдуб (на арабски - мече). "Сигурно защото много обичам да гушкам хората", ми казва със смях.

Ража е на 24. Допреди няколко месеца прекарва времето си в някой бар, с приятели в градинката на "Кристал" или в Борисовата градина като много други момичета. Днес по-често е на участия, репетиции, в страстна връзка с китарата си. Свири с още петима музиканти и се наричат просто и ясно – Raja and the band.

Родена е в Кувейт в семейство на палестинци с египетски документи. Казва, че произлиза от държава, която я няма на картата. Въпреки или именно заради това тя носи и излъчва силния и несломим дух на Близкия изток. Такива са и двамата й братя и сестра й – където и да са по света, те винаги остават сплотени и помнят пътя зад себе си. През 1992 г. родителите на Ража са поставени пред важен избор – размирна Палестина им дава три по-сигурни посоки – Китай, Йемен и България. Обнадежден от младата демокрация тук, баща й избира България.

Като гледам какво се върти по радиата и по българските музикални телевизии – не мисля, че ще успея наистина. Трябва да си такъв, да правиш комерсиална музика, за да пробиеш. Аз не искам да съм такава. Целта ми не е да променя манталитета на българина, а да му покажа по-добрата част от нещата

Ража учи в частно арабско училище, после в обикновена софийска гимназия в "Младост" 3, където в началото й се струва, че се намира на различна планета. Заради естественото си излъчване обаче и желанието да опознава различното, от малка се сближава лесно и бързо свиква и с езика, и с хората. Ако я попитате днес, ще ви отговори, че се чувства българка. Или поне една голяма част от нея. "Малко срамно е да живееш в една държава двайсет години и да си част от нея, а да не можещ да говориш езика. С майка ми и баща ми говоря на арабски, но иначе – само на български. Въпрос на общуване е."

Възпитавана да бъде разумна и да мисли за бъдещето си, след като завършва гимназия на 17 години, решава да се насочи към умна специалност, която да може един ден да й плаща сметките. Какъвто е случаят с братята й архитекти. Записва финанси в УНСС, но бързо осъзнава, че това образование не е за нея и се мести в НБУ. Междувременно започва да работи в перспективна българска фирма, чийто офис по онова време се помещава в малък апартамент, а днес – в шестетажна бизнес сграда. "Има надежда за тези, които знаят накъде са тръгнали", коментира Ража. Там тя се грижи за арабския пазар и продава софтуер за онлайн игри на родния си език. Той е един от четирите, които владее, заедно с българския, английския и френския.

Всичко изглежда твърде нормално до деня, в който Дабдуб не отива на гости на свой приятел, който има брат, който пък… свири на китара. "Казах му да ми я даде за малко, никога не бях пипала китара преди това. И в момента, в който я хванах, вече исках да имам такава. Стана ми много тъжно, че нищо не мога да направя с този инструмент. Исках да си взема, но нямах финансова възможност, чаках и спестявах. Един ден приятели ме изненадаха – подариха ми китара. Първата година свирех всеки ден, не знам защо така се зарибих, толкова много… Свирих и пеех песни. Научих се да свиря целите парчета. А никога не го бях правила преди."

Изведнъж десетте години, в които родителите й я пращат на досадни уроци по пиано, придобиват друг смисъл и цялата изсвирена класика, която тогава не значи много за нея, й дава неочакван усет към струните. Всичко се развива стремглаво – тя свири постоянно и навсякъде, учи парчета, пее и се влюбва лудо в новото си хоби. Някъде по това време записва и първото си домашно видео, с което участва в конкурс в офиса, в който работи. "Спечелих конкурса, наградата беше билет за Spirit of Burgas, но аз отидох на къмпинг "Градина" и така и не стигнах до Бургас – по цял ден на плажа, бири, китари. След това обаче клипът, с който бях спечелила, се разпространи."

Така започва историята – уж съвсем случайно, но Ража знае, че такива случайности в живота няма. На къмпинга среща Николай Димчевски, с когото започват да свирят, сякаш са се готвили за това от години. Когато се връщат в София, правят първото си, съвсем импровизирано изпълнение на живо в столичен хостел. На него идват толкова хора, че малкото мазе не успява да побере всички. Следват покани, нови запознанства и участия почти всеки ден. Така бандата вече има повече лайфове, отколкото репетиции. Усещането е силно и завладяващо, като наркотик; няма и миг почивка – през деня всички ходят на работа по офисите си, а вечер са на сцената. Бандата бързо печели вярна публика, което според Ража е от голяма важност. "Винаги наблюдавам хората, които идват на концертите, искам да видя дали са едни и същи, дали идват нови. И винаги са разнообразни, което за мен значи много. Тук има нещо като манталитет на музикантите, много ме дразни – да кажем, ние с теб познаваме музиканта Х и казваме – хайде, отиваме да го подкрепяме. Независимо дали харесваш или не харесваш музиката му, или вече си ходил сто пъти – ти отиваш. Има един такъв кръг от хора, които просто ходят и подкрепят, всички са навързани. Аз наистина не искам да карам някой, като мой приятел или познат, да се чувства длъжен. Искам да се кефят и да имат техния си избор. Да е честно и истинско."

Ража е хубава, естествена. В очите й има не пламъче, а огън, сила и смелост да продължи много по-напред. Опитвам се да уловя у нея някакво усещане за лидерство, някаква симпатична суета или каприз, нещо, което да ми подскаже, че тя наистина много иска да е главният действащ персонаж в тази музикална история. Но Ража е на друго мнение. "Всички сме лице на групата. Аз съм човекът, който го гледат най-много, и това е отговорност. Искам да направя така, че всички да сме много видими, не искам да правя нещата сама, по-хубаво ми е да има споделени идеи. Това ми дава голямо удоволствие. Чувствам се на място и знам, че съм там, където трябва да бъда в бъдеще." Питам я с какво мисли, че се различава от другите изпълнителки: "Мисля, че естествеността и в това да съм част от публиката, иначе друг трябва да го каже. Захванах се, защото се кефя на това, което правя, не със цел да пробия в българската рок музика, правя го, защото обичам да го правя. Иначе мисля, че сцената има огромна нужда от разнообразие и нови лица, качествени. От българските певици обичам да слушам Nasekomix, много ми харесва стила, лириката и творчеството на Рони."

Концертите на Raja and the band са тричасови, случват се в почти всички софийски клубове. В тях музикантите - Георги Михайлов – китари, Патрик Робъртс – бас китара, Роза Адриана – вокали и бек вокали, Николай Димчевски – кахон и перкусии, и Виктор Аначков – барабани, минават през кавър версии на The Doors, Nirvana, Aerosmith, Alice in Chains, Amy Winehouse, Rolling Stones, Florence&The Machine, The Smiths  и… всичко, което тълпата пред нея крещи. "Каквото усещам – това свиря. Трябва да си контактуваш с хората и да усетиш те какво искат да слушат. Публиката ми е тази, която се радва на създадената от нас атмосфера, стараем се тя да е позитивна и приятна и всеки път да се изпитва нещо ново и различно. Това са хората, които обичат музиката на Doors и се радват на по-леките и небрежни песни. Така както и аз, обяснява Ража. "Иначе песните, които избирам, са песни, които обичам, песни, които са свързани с мен по някакъв начин, и други, които са по-известни и движат крачетата. Разбира се, искам да имам свои парчета, но просто нещата станаха толкова бързо, че нямахме време да запишем авторска музика. Малко по малко ще вкарваме и наши парчета и някой ден ще направим по-скоро наши песни, отколкото само къвъри."

В крайна сметка всичко е въпрос на вяра и на чистоплътно отношение към нещата, изобщо. "Вярвам в любовта и в добротата на хората. Вярвам, че има свръхенергия, някои я наричат Бог – тя определя нещата. Няма нищо случайно в това, което се случва. Да си добър с хората или да направиш нещо добро за някого – това винаги ти се връща." Явно тази толкова непреднамерена среща със сцената е точно това добро, което й се връща просто защото е верен на себе си, чист човек. "Дразни ме фактът, че хората постоянно мрънкат и недоволстват. Тук, в България, го има много. Вместо да правиш нещо, ти храниш. Ама?! Започни от себе си!"  В очите й няма гняв, а страст, нищо че бъдещето за нея е неизвестно. "Като гледам какво се върти по радиата и по българските музикални телевизии – не мисля, че ще успея наистина. Трябва да си такъв, да правиш комерсиална музика, за да пробиеш. Аз не искам да съм такава. Целта ми не е да променя манталитета на българина, а да му покажа по-добрата част от нещата."

Другото голямо нейно желание е да пътува много, а междувременно да живее като нормален млад човек, който яде, спи, излиза, да има кола, жилище и свобода да споделя доброто. За момента основното, битовото е трудно постижимо, сякаш е прескочила задължителното ниво, за да мине на по-горно. За бъдещето мисли с вяра и ясна посока – тук, но и навън, целенасочено, но и гъвкаво. Мечтае хората да пътуват повече, за да могат да отворят сетивата си за различното, да живеят обърнати навън, а не навътре, не да мразят, а да правят стъпки към другия и към това да са просто по-добри същества. А когато му дойде времето, вярва, че ще срещне своята половинка във всичко това, някой специален човек.: "Аз не съм много приятел с връзките. Искам да имам истинска тръпка, не просто да харесвам някого, заради това как изглежда или как говори. Искам да усещам силно чувство в мен, за да започна нещо сериозно."

Планът за тази година е да прави много, и то авторска музика, да не слиза от сцената и да изживее лудо лято на път, далече от битовизма и близо до свободата.

Raja and the band свирят на 8 март в новооткрития клуб "Терминал 1" и на 12 март като част от музикалната програма на София Филм Фест

Мила Роберт

Фотограф: Велко Ангелов
Автор: Велко Ангелов

"Аз съм Мила Роберт, от приятно, но странно семейство съм и всичко е странно в живота ми. Живея много свободно за възрастта си, пия и пея. Повече пея." Така се представя с две думи Мила, родена преди 17 години в семейството на Ваня Щерева и Роберт Гергов, тогава и двамата спортисти. Явно е, че дъщеря им е наследила най-приятните дадености – дълги стройни крака и височина на мисълта. За крехката си възраст тя наистина учудва с мъдрост, ясен план за близкото бъдеще и много проста формула за щастие – да прави това, което обича. Появата й в миналогодишното издание на музикалното шоу X Factor беше толкова запомняща се, колкото и кратка. Разказва за случката с едно изречение "Дължах го на детето Мила. Винаги съм гледала, радвала съм се, но и съм съжалявала, че нямам годините да се явя. Затова сега реших да го направя. Мислех си за кастингите като за нещо забавно". Поради липса на болна амбиция и усещане, че е най-добрата, бързо разбира, че нейното място не е там. След тридневен лагер с всички участници Мила напуска шоуто по собствено желание и с голяма радост.

Всъщност тя от малка е своенравна и различна. "Бях шумно дете с мазен бретон и лек мустак. И докато хората ми говореха, аз пеех и не ги гледах особено. Много крещях и бях навсякъде." Някъде по това време родителите й се разделят, а попечителството взима баща й, което обаче не представлява драма за никого. "Мама реагира суперспокойно и каза, че всичко е наред, защото един ден ще се върна при нея." Този ден идва преди четири години, когато Мила напуска стриктния дом на баща си и заживява с Ваня и котката им Лора. Сега двете са като съквартирантки приятелки, създали са си "една много приятна хипария", обичат се, ценят се и си живеят страхотно. Въпреки че има период, в който Мила е изправена пред реалната опасност да стане отличничка, днес вече нещата са си съвсем наред – тя не става най-добра по успех в класа си във фотографското училище, но за сметка на това се научава съвсем сама да свири на китара, пее страхотно, пише музика, чете пиеси, рисува и се готви за НАТФИЗ. "Преди пет години майка ми ме записа на китара, ей така, съвсем от нищото, но напреднах бързо и сега аз я уча на някои неща. И, да, не ходя много на училище, повече ходя на театър."

Така, много просто Мила обяснява пълното щастие, което естествено я застига малко преди да навърши пълнолетие. То идва с изпълненията й на музиката на Red Hot Chilly Peppers, Arctic Monkeys, The Doors, Nirvana, Tricky. "Истински харесвам Джон Фрушанте и се уча от Red Hot." Експериментът с различни стилове е много важен за Мила. Тя иска да има собствени песни, но "засега няма как, рядко пиша сполучливи песни". Досега участията й се броят на пръсти, но сме сигурни, че в най-скоро време това ще се промени. "Предполагам, че съм различна с това, че не се взимам насериозно и правя това, което правя, просто ей така и каквото си знам. Особено за музиката никак не се впрягам", споделя Мила. Ако я чуете как пее и видите как стои на сцената, ще разберете, че това е нейният път. "Като малка си представях, че би било яко да пееш на сцена. Никога не съм се интересувала от шанса за развитие... Вярвам, че ако влагаш търпение и любов във всичко, което правиш, нещата ще се развият от само себе си." Сигурна е, че не се стреми към известност, "даже съвсем; искам просто да правя това, което обичам и да живея от това."

След X Factor обаче започват да я канят на много участия в различни софийски клубове и това я прави много щастлива. "Не се притеснявам да си пея сама, засега се чувствам добре да съм единствена. Но много искам да имам банда от момчета, винаги съм си играла само с момчета. И това ще се случи, вярвам. И не бързам." 

За сметка на повечето хора, които не бързат да пораснат и тъгуват за детството си, Мила смята, че само с порастването и мъдростта човек може отново да се превърне в дете. Да си го позволи. Сега й е период на израстване, в който се готви за голямата си мечта – да бъде актриса. Гледа много етюди, опитва се да чете повече книги, отколкото пиеси, и се учи на дисциплина. От всичко това лъха осезаемо нетърпение – пълнолетието наближава, както и всичко, което Мила иска – независимост, отговорност и реализация. Китарата и песните й са като естествена среда, в която изчаква истински голямата случка – актьорството. "Много искам. И там някъде се срещат искането и моженето – 50% искане и 50% можене е, според мен. Идеята с играенето е чудесна – да лъжа и да се преструвам на някоя друга, а и да живея от това – много ми харесва. Искам животът ми е да вълнуващ и различен всеки ден. Дано стане."

Междувременно обаче тя знае, че нещата не идват наготово и въпреки талантите, които притежава, трябва да заслужи успеха си. 

Мила продължава: "Най-силно ми е повлияла майка ми, нейната среда и това, което виждах от нея и развивах в собствения си кръг от хора. Начинът, по който комуникира с хората, отношението й към тях – пълна свободна и спокойствие. Всичко приемам със спокойствие." Когато заговаряме за абитуриентските страсти и нещата, които би трябвало да я вълнуват, тя казва, че най-важно й е семейството, любовта, приятелите, изкуството и свободата. Не роклите и гримът. В тоя ред на мисли споделя, че на бала си догодина със сигурност ще е с кубинки или кецове и без грим. Като в 60-те.

Високият й ръст, дългата, красива коса, умен поглед и усмивка, която не слиза от лицето й, издават, че позата тук няма място. Прилича на дете, което вярва в справедливостта. "Аз не се бунтувам с онази поза, която хората слагат на арта, това не е някаква революция, а аз не съм някакъв хипстър." Революцията е в душата й. Спомня си времето, в което покрай надигащите се протести в София има идеята да напише специална песен и с нея да накара хората да се вдигнат. Казва, че не войната, а любовта ще доведе справедливостта. Идеята й бързо умира, защото думите са недостатъчни, за да изразят това, което тя мисли, и то само в една песен. Признава си, че като градски човек се вълнува от свободата на духа и политическото положение в момента, понякога дори се отчайва. Това, което я спасява, е, че вижда, че все повече хора са от едната страна на барикадата и смята, че е много важно да се протестира.

"София е град, който не се уморява", заговоря за любовта си към родното си място и без особено съжаление споделя, че досега не е излизала извън пределите на България. "Имаше период, в който исках да замина, но не си представям да живея другаде, поне не скоро. Представям си да пътувам и да се прибирам у дома. Някакви бригади… защо не?" Съвсем скоро й предстои първото й пътешествие извън граница – ще ходи в Рим със семейството на баща си.

Докато разговаряме, Мила отваря късметчетата, които пристигат с кафето й – едно не стига, трябва да са минимум две. Днес и в двете пише едно и също – "любов". "Има един мъж… е, добре, де, не е възрастен, не си го представяй така, една година е по-голям от мен…, с брада и цагара, много е симпатичен." Зряло и без помен от тийнейджърско вълнение разказва за общата им музика, сцена и за споделянето на еднаквата посока на мисълта. "Преди бях нещастна и минах през много адове в любовта. Тя винаги ми е била най-сложното нещо. Сега съм като нов човек, свободна и много щастлива."

Последното е важно, защото междувременно иска да сбъдне и друга своя мечта – да започне работа веднага след като навърши осемнайсет. Ако видите дългокосо момиче с китара да пее и свири сред рафтовете на книжарница или зад някой бар – тя сигурно ще се казва Мила. Само това са местата, на които тя си представя да си изкарва по-добри джобни. Не че парите някога са й били много важни, но когато ги има, умее да ги разпределя умно. Например не харчи за храна навън, обича да хапва вкъщи – в тюркоазеносинята си стая, пълна с рисунки, любими книги, китари, дрехи, запалени свещи. И с гледка към гората на Лозенец.

Тя обича да е сред малко, но скъпи приятели и казва, че тяхното забавление не е в шумните клубове, а у дома или навън, говорейки. В говоренето е истината. И в чуването. "Нали знаеш, че в автобуса винаги има един, до кгойто никой не сяда? Аз сядам до него. И много се радвам, ако ме заговори. Давам шанс на лудите, от тях можеш да научиш много неща."  

Автор: Велко Ангелов

Името й е трудно за запомняне – Ража Файес ел Мадхун, но лесно се запаметява топлината, с която нейните близки приятели я наричат Дабдуб (на арабски - мече). "Сигурно защото много обичам да гушкам хората", ми казва със смях.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

7 коментара
  • 1
    dragoslava avatar :-|
    Dragoslava

    Елиас Рабани - Don't say goodbye.

    http://www.youtube.com/watch?v=PKOB16WjOec

  • 2
    kosioo avatar :-|
    Константин

    Ража е страхотен човек, а когато засвири и запее просто си влиза в нейния свят и с чудесния си глас ни показва неговата красота.

  • 3
    tonio26 avatar :-|
    tonio26

    Звучи интересно. Ще си струва да се чуе на живо.

  • 4
    nage avatar :-|
    nage

    гледах ги в терминала, останах приятно изненадан

  • 5
    nefertiti_egipt avatar :-|
    Нефертити

    Дано да има повече млади таланти.

  • 6
    oyh53308658 avatar :-|
    oyh53308658

    " ..Трябва да си такъв, да правиш комерсиална музика, за да пробиеш. Аз не искам да съм такава. ..."
    Да , Много е хубаво да имаш такива мечти.
    Животът не е само мечти обаче.
    Животът е една Утопия .

  • 7
    forrestgump avatar :-|
    Forrest Gump

    впечатлен съм от разсъжденията им. свеж полъх на фона на сивотата и песимизма. да продължават в същия дух и дано останат тук.
    България има нужда от хора като Ража и семейството й. трябва да приемаме такива имигранти по улеснена процедура, а не с предубеждения и омраза на които станахме свидетели покрай сирийските бежамнци.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK